автор: krasavitsa

Кой си ти, гдето скачаш посред исторически събития?

Имало някога едно време.
Сега му викаме “зора на демокрацията”.
Макар и думата “демокрация” отдавна да била станала на пачавра от употреба, успели да я поизчеткат, поизперат и да й придадат някакъв нов смисъл, та целокупният български народ изведнъж много се запалил да се събира по площадите и да иска някой да му я даде.
Зимата била доста студена и един се сетил да им каже да подскачат - за да се стоплят, докато я чакат.
В тълпата имало всякакви хора.
Имало например портиер на завод на средна възраст и със съмнително средно образование, който бил сигурен, че е много по-умен от директора. Скачал и колкото повече главата му се издигала над останалите, толкова по-голям началник се виждал при демокрацията.
Една млада майка скачала за Хумана за бебето си, а едно момиче – за блузка от Кореком. Демократичните мечти на брат й пък стигали само до швейцарско джобно ножче.
До тях скачал научен сътрудник от БАН с черно под ноктите, който при демокрацията се виждал в Германия. Но не в някой научен институт, а в магазина за авточасти, откъдето си купува заветния шарнирен болт за трийсетгодишния Опел, с който будел завистта на колегите си.
Една жена скачала за холна гарнитура “Маргарита” като на съседката, а един мъж – за пералня, че по магазините нямало, а жена му все го пустосвала, че не е никакъв мъж, щом няма връзки да й купи една нищо и никаква пералня.
Имало и син на активен борец против фашизма, който не понасял баща си и се надявал демокрацията да му вземе голямата пенсия и големия апартамент, та да спре да му натяква непрекъснато, че си живее царски благодарение на него.
Опухана лелка скачала, за да й викат “госпожо” както някога на майка й, а една стара баба извършила само един подскок и после се задоволявала само с надигане на пръсти, защото очакванията й от демокрацията били от скромни по-скромни. Вече трети месец никъде не можела да намери кукичка за простора на балкона, та дано при демокрацията...
Един човек си представял как ще иде до Италия да види гълъбите на площада Сан Марко, а стига сме ги гледали само на филм...
Посред скачащите имало и един поет. Както е известно, поетите са същества специални – с много нежни умове и крехки познания за света, но за сметка на това с огромни и твърди претенции към него. Той бил толкова дълбок и истинен, че досега никое издателство не поискало да го издаде. Успокоявал се с това, че не е удобен на режима. Сега ясно виждал как при демокрацията стихосбирката му се чете по тлаки и по седенки и скачал, като ритмично си припявал на ум:
и моите песни (подскок)
все ще се четат (приземяване)
и моите песни (подскок)
все ще се четат (приземяване).

А демокрацията ги гледала отгоре и се подсмивала с усмивката на Мона Лиза.

Минало не минало много, да кажем – около една копраля време след изгрева на демокрацията, и народът започнал пак да се събира по площадите, за да се възмущава и недоволства. И как да е доволен? Някой му бил пробутал менте демокрация.

Научният сътрудник наистина отишъл до Германия, но се върнал без шарнирен болт. Струвал колкото петгодишен Опел, купен от България.
Момичето с блузката било недоволно, защото сега всяко махленско магазинче изглеждало като Кореком и било абсолютно невъзможно да се хвалиш с блузка. Брат й си купил швейцарско ножче, но не бил доволен, защото вече искал нова кола, ама последен модел.
Майката с бебето отдавна била забравила за Хуманата, сега била недоволна, че не може да прати детето в най-скъпото лондонско училище. И англичани нямат пари за най-скъпото, но това си е техен личен проблем, а у нас е дефект на демокрацията.
Портиерът си регистрирал фирма и станал не началник, а направо президент. Но така оплескал сметките, че фалирал и за малко да влезе в затвора. Добре, че съдът бил подкупен, та отървал решетките. Сега се възмущавал от подкупността на съда.
Синът на активния борец против фашизма установил с голяма почуда, че да се бориш против е по-доходоносно, отколкото да се бориш за, и с огромно недоволство наследил имотите на баща си, като му дошло времето.
Бабата намерила кукичка за простора, но не била доволна, защото демокрацията й забранила да си развява гащите на балкона.
Започнали да викат на всички жени “госпожо”, но се оказало, че някои не искат, искат да си останат другарки.
Наистина, перални имало навсякъде, но не всички имали пари да си купят. То и преди нямали, но се утешавали, че и без това ги няма по магазините, а сега – откъде утеха?
Онзи с гълъбите отишъл до Венеция, но те да вземат, че да го насерат. Никак не очаквал, че и в Европа има лайна и се разочаровал ужасно.
Жената с холната гарнитура не си купила “Маргарита”, защото вече нямало кой да произвежда маргарити. Купила си друга, по-хубава, и сега съседката й завиждала. Пак един доволен и един недоволен. Размяната на ролите не се отразява на статистиката.
Мечтата на поета се сбъднала – най-после издал стихосбирка, и то с твърди корици. Само дето никой не я купувал, а той я издал със собствени средства. Когато била ядосана, жена му го замервала с нея и много подло винаги успявала да му уцели главата.
А тя ставала и за многократна употреба.
Книгата де, защото главата и за еднократна не ставала. Както повечето глави.

Така продължава и до днес историята българска – подскок - приземяване, подскок – приземяване...