автор: Nadie

Да беше юни като юни, а то – пещ! На камък яйце да чукнеш – в миг ще се облещи. Ама де яйце, де? По прашния път се тътреше върволица изтерзани женоря - коя нарамила денк с покъщнина, коя – впрегнала себе си в каруцата вместо кон, а в каруцата орда гладни, сополиви дечурлига.
Янгелия носеше само скромно вързопче. Тя го стиска, то се гъне и пищи. “Трай, трай, мило чедо, златно!”, друсаше детето, а сълзите й попиваха в повоите и оставяха солени петна. “На!”, баба Велика знахарката й подаде тензух със залък хляб, натопен във вода: “Белким спре да се дере, че се чуваме чак във Влашко!”. Бебето засука и се успокои, но за кратко. Глад се не трае, а гърдите на Янгелия бяха по-сухи от пръстта по пътя. Уж бягаха вече цяла седмица, пък пукотевиците и заревото от пожарите бяха все така близко. Всички мъже от селото ги мобилизираха още на Ивановден. Напролет жените сами засадиха картофите и боба – друго по чукарите, кости човешки, не никнеше. Засадиха, ама така и не прибраха. Три пъти сърбите превземаха селото. Първите два обраха къде-що сварят, то не че имаше нещо за обиране, изпосъбориха плетовете и отведоха стоката. На третия, вече освирепели от въшки, кал и глад, подпалиха колибите. Жените се бяха скрили в древната крепост под Балжер, но се уплашиха и се юрнаха към Кюстендил.

Привечер стигнаха до по-голямо село, празно и зловещо като всички други, през които вече трети ден се точеше печалната процесия. Налягаха из хамбарите в сеното и цяла нощ разтревожени се вслушваха в конски тропот и викове. “Наблизо са вече. Спасенка каза, че насилвали жените и колели децата. Господ да ни е на помощ!”, шушукаха разтревожени бегълките. С укор и злоба гледаха Янгелия – бебето й не спираше да реве. “Заради твоето че погинат нашите!”, съскаха жените. “Остави го. Смилен че се върне от войната, друго че си родите!”

Завиждаха й те на нея. Омагьоса чорбаджийски син, в богата къща снаха стана. Тя, дето майка й копаеше по чужди ниви, а баща й пасеше чужд добитък! Ама като запееше Янгелия, рибите излизаха от реката да слушат и лястовиците се връщаха посред зима. Така я намери Смилен – по гласа, по гласа, та от съседното село право на нивата. „Без теб от тук не мърдам!”, каза й – нали беше свикнал за всичко да му се угажда. Нямаше да се върне Смилен. Янгелия го сънува малко след като замина за фронта, натъкмен като жених, бос и с бяло мушкато зад ухото. Помаха й са сбогом и изчезна.

Едва изчакала слънцето да мигне гуреливо над баира, Янгелия занесе детето в черквата. Милото, спеше от изтощение, вдигнало ръчици над глава – аман и от свет, и от всичко! Косицата му блестеше - златна корона. Уви го в бялата си кърпа и го сложи в купела за кръщенета. Вдигна поглед към светците. Богородица гушеше сина си – тлъсто, розовобузесто бебе, и се усмихваше доволно. “Бог е маж и като маж се го нема! Затуй на тебе се мола, ти баре си майка, да ми я опазиш!”. Обърна се и излезе от храма тичешком.

* * *

Ветко се ослуша. Скимти нещо, мама му стара, скърцоти! Маче ще да е. Ама отдека маче у това село, дето жива душа нема. “Че ида да провера”, каза на другарите си. “Немой бе, не знаеш що е. Рогатият на мачка се преструва, в нозете ти да се отрие - аха да го погалиш, че ти свали кожата и че ти изруча душата. Може некой сърбин скрит да има, гръцмуля ти че резне като едното нищо”, разубеждаваха го войниците. Ветко, обаче, беше колкото добросърдечен, толкова и твърдоглав. Пообиколи, поогледа се, па се мушна в черквата и що да види! Детенце! Погледна объркано към иконостаса – Богородица си стиска нейното. “От дека падна, сине!”, каза Ветко и вдигна детето – “Уф, как смърдиш! Опикал си се целия! Я, ама ти си женско, бе! Синьо-посинело, крачетата ти като на пиле, корема ти като гайда - нема да те бъде май!” Войникът се запрепъва към бивака: “Вижте що найдох!” “Е-е-е, кога сколаса, бе! Голем курварин се извъди. Кога се оноди, кога се отели!”, кодошеха го войниците, ама в очите им – сълзи. Всеки беше оставил по две-тринки такива у дома, от половин година не се бяха прибирали. Разтичаха се, издоиха козата, намериха чисти кърпи, преповиха го, нахраниха го и заспа дълбоко, засмукало палец.

* * *

- Ей, ама гласище имаш! Рекох му аз на подпоручика да те нося дома – дето две, там и три, козата и жената само да са живи и здрави, а он не та не! Тава, вика, е война! Сериозно нещо! Занеси я, кай, в лазарета. Докторите да й берат гайлето. – Вървеше Ветко към тила, а бебето се дере та дере. – То за какво ми е пушка. Тебе да те вкарат на въоръжение, врагът не у Сърбия, ми и на Месечината че избега! - По едно време войникът запя „Бдинци лъвове титани” – така де, по-бодро крачката да върви. Детето го поизгледа учудено, а после писна на терца. Ама дует! Извиси се над скърцането на каруците, над тропота и човешката глъчка, над дрънченето на оръжията, опря в небето и се върна удвоен:”Бдинци лъвове титани и-и-и-и, наша слава всепобедна уа-уа-уа-уа...”

* * *

- Дали не сте ми я намерили? Ходих… Там в черквата ... Нема я... Дали я е некой виждал? Молим ви се... - Янгелия тичаше по средата на пътя между върволицата бежанци отдолу и стройния ред войници отгоре, надзърваше във всяка цедилка, във всяка каруца, че и в баките на обоза, сподиряна от погледи, къде съчувствени, къде зли. – Елена, Лена се вика... Душа моя златна... – По едно време се отпусна край пътя и замря, мърлява и убита.

* * *
- А при Струма бистра мила, уа-уа-уа-уа, родний край с венци покрихте и-и-и-и...
Янгелия се ослуша. Гласче познато – рибата от водата вади и лястовиците от небето сваля! Скочи и се озова очи в очи с Ветко. Той се пооддръпна – и по-страшни неща беше виждал - рани, глад, тиф, кръв и смърт, ама в такава бездънна надежда като в погледа на тая жена не беше надзъртал. После сложи внимателно гласовития вързоп в ръцете на Янгелия. И настана сладка тишина.