автор: nikoi

" Саможива си."

Саможиво бляскат
изморени ириси.
И съвсем синапено,
ситно, са се свили
зеници, нестигащи
от носа нататък.
Аз съм си, кажи-речи
най-самодостатъчна.
И тропосвам искреност
с бодове тревожност,
Ваша свръхвъзвишеност,
моя невъзможност.
Знаеш: саможива съм.
Само жива - истина.
Кисело е виното,
лозето е вкиснало.
На баир е, мернах го-
тъй са ме орисали.
Но със бяло черното
заличавам. Писмено!
То ми е в природата,
в делниците, тесните,
Ваше благородие,
мое мракобесие.