автор: secret_rose

Той говореше тихо и го чуваха само децата ми,
като полъх от бриз, едва погалил плътта на вълните. Наслоявах очи, а в студената паст на ръката ми само пясък ехтеше, подобен на скърцащи митове. Не улавях и звук (а по плажа ни няма и гларусче). Сетивата ми сляпо завъртаха времето в някаква наброяваща множество стойности тихост, но само че в нея нямах и спомен за себе си, утрото, лятото...
А децата целуваха малки зелени черупки. И Ванесса рисуваше сини очи по твърдта им. Плодовете в чинийката бяха тъй свежи и хрупкави... сладоледа се смееше, сякаш дочул бе гласа им... Ала аз не прозирах, смалена до три петолиния (наброяват ми утро, обяд и привечер, и... Свърши се) нямам даже измислено лунно, небесно и синьо. Просто капка мъгла. В ясен ден. Някак крива, прекършена...
Бе така съвършена и чиста от фибри и форми (отразяващи плътност) - съвсем се изгуби, стопи се, но разтваряйки в себе си моето силно и болно някак в мен заговори, дочух я... шептеше "смири се".
Не разбирах, не знаех, все поглеждах как той им говори. И рисуваха с клечици в пясъка някакви кръгчета. После пръски в косите им, пяна, и смях... и нагоре... и в нозете им залива, къщите, малките връхчета на засмени от слънцето борове, и сладоледа им...
"Ако трима сте в моето Име"...

И се размиха.
Още чакам, и още небето над залива гледам.
А децата ми
пишат в сърцето Му Божие
стихове.