автор: meiia

Завидях си за тази любов
сякаш се случва на други
да се мятат след нейния зов
и тях, а не мен ще погуби.
Сякаш не мене върна съвсем
до ръба на кръглата нула,
където не можеш да си спасен
на мъглата в тежкото було,
наметнало кладенеца дълбок-
там ме тегли любовното ехо.
Светът й, недостижимо висок,
стъпква моя, паднал и крехък.
Завидях си и май че сама
урочасах непризнатите тайни.
И страстите с лик на срама,
и смирените думи, издайни.
Не успях да я нося до гроб
като белег отдавна забравен.
Натежава с вериги на роб
в копнеж на любов да е равен.
Но усетих, че щом я съзрях
сред руините слезна небето.
В този миг оживях и умрях
в своя личен разпети петък,
в тишината му да я забравя,
а от думите хляб да омеся.
Но в точните думи се давя,
на неточните думи се беся.