автор: vasillazarov

Докато пътуваше по шосето за София, Жеко мислеше за живота и съдбата. Кое от двете е водещо? Животът, който води всеки един човек, предопределя неговата съдба. На пръв поглед е така, но Жеко все повече се убеждаваше, че има някаква сила, която предопределя събитията.
Тази сила според него беше съдбата. Напоследък все повече се убеждаваше в тази теза. Това, което обикновено наричаме късмет, не е ли щастието да бъдеш на подходящото място в подходящото време? За това се грижи съдбата, а тя беше благосклонна към него. Първо, откри, че благодарение на него родът му е с изчистени грехове, защото по волята на съдбата се беше родил в подходящия ден. След това обстоятелствата така се бяха стекли, че се беше сприятелил с председателя на туристическото дружество. Главната счетоводителка Роси Желева се появи в живота му точно когато имаше нужда от такава влиятелна и компетентна личност. Целият анализ на събитията от последно време говореха за това, че съдбата поднася на човек даден избор, от който той не може да се откаже. Всъщност човек си мисли, че изборът е негов, а той вече е предопределен, защото жалкият човек е вграден в матрицата на своите слабости, пристрастия и предпочитания.
Историята с картините на Шишкин не се ли разви по този начин? Когато Иво Маслев му предложи да прави бартер на известните картини срещу уиски, можеше ли Жеко да му откаже? На откриването на изложбата руснакът Стьопа Верхански тактично му предложи да закупи картините с думите: ,,Убедихте всички ни, че картините не се продават, но в случай че промените мнението си - заповядайте - моята визитка”. Можеше ли да не ги продаде? Преди няколко дни Росица Желева му каза, че ако достави един тир със захар, търговията ще я изкупи. Жеко се обади на един търговец от Горна Оряховица, където се намираше захарният завод, с който се беше запознал при едно от снабдяванията, и на другия ден тирът пристигна в града. Можеше ли да откаже на това предложение на Роси? Първо, съдбата го поставя в среда, която е благоприятна за осъществяването на събитието и след това идва предложението за това събитие. От всичко Жеко се убеждаваше, че всеки човек е нищожна пионка, а съдбата с главно „С” предопределя процесите. Дори вече беше почти убеден, че съдбата е по-височайша инстанция от Бога. Сигурно беше така, и ако животът на всеки човек е предопределен, тогава има ли смисъл човек да се съобразява с Бога? Има ли изобщо смисъл да се съобразяваме с изискванията за зло и добро? След като съдбата е поставила нищожния човек в коловоз, от който не може да излезе, значи от този човек нищо не зависи. Как врачките познаваха бъдещето, ако животът ни не е предопределен от съдбата?
Сега когато беше събрал достатъчно пари както от продажбата на графиките, така и от печалбата от захарта, можеше ли да не си купи един луксозен автомобил? Пачките с банкноти носеше, както обикновено, в ръкавите на коженото яке. В долната част ръкавите бяха със стегнат ластик и тлъстите пачки се намираха на сигурно място. Никой не би допуснал, че Жеко носи в себе си скандално високи суми. Все пак, в подобни случаи, се ползваше с компанията на своя приятел Краси Буцата. Добре че не беше от разговорливите, та Жеко можеше спокойно да размишлява понякога по философски въпроси. Пухкави снежинки приспивно се сипеха по предното стъкло, а чистачките проскърцваха ритмично. Открай време в кв. „Горубляне” имаше автоборса. В последните години тази дейност се разшири и кварталът се превърна в средище на цели десетки декара заета площ от употребявани возила. Хората, преминаващи през изхода на София за Самоков, имаха усещане за някакво замърсяване на природата. На мястото, където преди това е имало полянки, градинки и други подобни от тоя род, свързани с естествената природна картина, сега се простираха дълги и обширни импровизирани паркинги. Вероятно ежемесечно се продаваха хиляди автомобила и на тяхно място се доставяха други от западноевропейските автотържища. Фактът, че площите, превърнати в паркинги за автоборсата растяха, говореше, че търговията с употребявани автомобили вървеше с пълна пара.
Жеко започна да оглежда по-скъпите лимузини сред това изобилие за избор. Представяше си, какъв ефект би предизвикал всеки по-луксозен автомобил, като го видят в него съгражданите му. В първия момент самият той не беше изяснил за себе си какво търси, но много скоро очерта образа на желаното. Новият му автомобил трябваше да е доказателство за неговата оправност в новия живот, трябваше да го откроява. Искаше му се от новия автомобил да лъха превъзходство. Съпровождащият го Краси силно се впечатляваше от спортните автомобили и отвреме - навреме изразяваше емоциите си. Но Жеко този вид возила не го устройваха, защото бяха с малък багажник, а му се искаше понякога да може да го ползва и за пренос на стока. След около два часа обикаляне, разговори с продавачите, за трети път се въртеше около един черен мерцедес. Преди две три години подобни беше виждал само пред сградата на Министерски съвет.
-Това е най-хубавата кола в целото Горублене! - уведоми дошлият търговец. Диалектът му бе категорично доказателство, че е роден и живее в една от къщите на квартала.
-Багажникът е малък, ще трябва да карам стока понякога... - възрази Жеко.
-Откъде си? - попита го търговецът.
-От Самоков, комшии сме.
-Значи търсиш нещо луксозно, а и да може да пренася стока, нали?
-Да, нещо такова - отговори Жеко.
-Такова нещо може да бъде само джип! При вас е планински район. Да знаеш, че можеш да караш из цялата планина с много багаж, и ти давам гаранция, че няма да затънеш или забуксуваш никъде, четири по четири е.
Това впечатли Жеко. Когато се напиваше в Боровец, се прибираше до Самоков по дърварския черен път, но един път колата му така беше потънала след дълго буксуване, че на другия ден трябваше да търси трактор, да го тегли. С джип можеше да си пие колкото си иска на Боровец и да си пътува без притеснения до вкъщи.
-Джиповете някак не ми се виждат да излъчват лукс и превъзходство, много са груби - все още не беше сигурен Жеко.
-Ела да ти покажа нещо, което мисля, че е само за тебе - търговецът го заведе до един джип „Нисан”. Отвори вратите и продължи: - гледай, това е лукс. Когато искаш да прекарваш стока, задните седалки падат ей така, и виж какво пространство се получава. Гледай какъв кожен салон е отпред - това е лукс. Лимузините вече не са на мода. Сега всички се оглеждат за джипове. Това вече е лукс. Представи си една кална улица. Около тебе боксуват няколко нещастни автомобила. Ти ги заобикаляш елегантно с газ, защото си всъдеход и оставяш оставените от тебе нещастни автомобила, които даже си ги напръскал с кал, като си преминал покрай тях, да се гърчат. Това е лукс.
-Искам да го купя. Плащам веднага - каза без никакви колебания Жеко.
Никога през живота си Жеко не бе желал зимата да е истинска и люта, а сега искаше да се натрупат преспи, да сковат поледици, за да се наслаждава на възможностите на джипа. Но ето, вече идва Коледа, а снегът никакъв го няма. Когато отиде в заведението си, завари Краси, красивата Елена и Арнолд да пият кафе на служебната маса.
-Жеко, Росица Желева те търси два пъти от сутринта. Поръча да й се обадиш. Било много спешно - каза му Арнолд.
Жеко веднага потегли за търговията. Роси, както обикновено, седеше на бюрото си, отрупано с документи. Когато Жеко се появи, го посрещна с думите:
-Жеко, ако имаше четиристотин хиляди лева за двадесет дни, би ли могъл да ги завъртиш и да изкараш печалба?
-Мисля, че – да.
-Виждаш ли този чувал? В него има четиристотин хиляди лева. Взимаш го и на 11 януари в 10 часа трябва да го върнеш със същата сума.
Жеко разтвори чувала и видя съдържанието.
-Тези пари на търговията ли са? - попита той.
-Не, нямат нищо общо с нас. Колежката от ,,Рилски лен” ги донесе. Трябвало да ги вкара в банката днес и ще им трябват на 11 януари след празниците. Вместо да стоят в банката, може да са в оборот.
-Ще се върна след десетина минути - каза Жеко.
Отскочи до универсалния магазин, за да купи два кожени куфара. След това се отби да вземе Краси и отиде в търговията за парите. Банките нямаше да работят по празниците и тази необичайно голяма сума пари в насипно състояние трябваше да се пази много отговорно. За тази цел му трябваше помощта на неговия приятел. Без много подробности, го запозна със задачата му. Краси трябваше да пази парите в квартирата на Жеко, докато той лети, за да завърти максимално повече от тях. Трябваше да започне веднага, защото днешният ден беше работен, а работните дни до 11-ти се брояха на пръстите на едната ръка. През тези двадесет дни имаше много празници и почивни дни. Взе в себе си десет хиляди лева и замина за София за стока. Вечерта се върна с пълна кола, като за това беше дал само четири хиляди лева. Когато свърши с разпределянето на стоката по магазините, си отиде вкъщи. Завари Краси да брои парите. Беше ги разделил на купчета по петдесет хиляди лева.
-Жека, тия пари не са били четиристотин хиляди. Броя ги вече няколко пъти. Парите са били триста и шестдесет хиляди - с четиридесет хиляди по-малко.
Жеко се притесни. Представи си възможните неприятности, които биха възникнали. Тръгна веднага да търси Роси. Когато отиде в апартамента й и натисна звънеца, излезе съпругът й. Като разбра, че Жеко я търси, му каза, че жена му е на банкет в ресторанта на хотел ,,Еделвайс” в Боровец. Жеко се извини за безпокойството, като не пропусна да подчертае важността на причината да я търси толкова спешно, и прочeе общи приказки без нищо конкретно. Не му стана приятно, че сега трябваше да ходи и до Боровец. Чувстваше умора от пътуването, пазаруването и преживяното. Отговорността за голямата сума внасяше непознато за него чувство на притеснение. Ресторантът на хотела беше пълен. Оркестърът изпълняваше някакво бавно, мелодично и леко парче, подходящо за аперитива и ордьоврите. Росица беше седнала на централно място до директора на търговията.
-Какво гледаш така уплашено, какво става? - попита го Роси, когато Жеко успя да се промъкне до нея.
-Преброих ги, не са толкова…
-Забравих да ти кажа, че четиридесет дадох на една моя приятелка. Затова ли било? - каза Росица с интонация, подходяща за обяснение защо е закъсняла с няколко минути за среща.
На другия ден Жеко отиде лично при директора на търговското предприятие ,,Петър Лесов”. Калоян Николов беше от онези началници, които бяха без необходимото специално образование. Беше направил кариера благодарение на притежаваната тогава честност, работливост и не на последно място - на способността си да се слага на началството. Видя Жеко и го покани да седне.
-Жеко, ти си един от най-добрите ни клиенти и предполагам, че занапред често ще се срещаме.
-Г-н Николов, аз си работя със складовете и всичко върви безпроблемно. Дори да има нещо, няма да ви безпокоя за дребни неща.
-Чувствай се винаги добре дошъл в кабинета ми. Винаги има възможности за подобряване на работата и ние трябва да ги търсим.
-Аз затова си позволих да ви безпокоя, защото мисля, че има една възможност, която бихме могли да използваме…
-Да, слушам те…
-Г-н Николов, ние сме малък град и човек неволно научава разни неща. Подочух, че съществува някаква програма за търговско сътрудничество между Самоков и руския град Кострома.
-Да, имаше инициатива за побратимяване на български и руски градове. Понеже беше нормално София да се побратими с Москва, подобно на Самоков, Кострома е един близък по разстояние до столицата им град и бе решено да се побратими с нашия. Имахме не само търговски, но и културен обмен - разясни директорът с равен началнически глас.
-Дали е възможно да им предложим някаква стока, от която те имат нужда? Имам предвид цигари, коняк… - Жеко се опитваше да си спомни какво носеха за продажба онези негови познати, когато ходеха на екскурзия в бившия Съветски съюз.
-Не, тези стоки не са най-подходящите за сътрудничество от нашия вид. За последно си спомням, че проявяваха интерес към спортни стоки. Ние преустановихме контактите, защото нямаме налични пари, с които да оперираме за тези сделки.
-Аз това искам да ви предложа. Имам свободни пари и искам, ако е възможно да участвам по някаква форма в такава сделка.
-За такива сделки са необходими много пари, стотици хиляди левове - каза Николов и завъртя глава в смисъл невъзможно.
-Аз имам достатъчно пари, г-н Николов, но след двадесет дни ще ми трябват много спешно. Дали за този срок ще може да се направи сделката, и да платят. Но сумата е голяма и ако ни забавят с плащането, или недай Боже не платят, направо загивам.
-Как няма да платят по такава програма?! Нали ще стане политически въпрос! Представяш ли си побратимен град, изиграва другия! И без това руско-българските отношения са в много деликатен период. За това, не се притеснявай. Все пак сделката ще се извърши с нашето предприятие, а то де факто е общинско. Въпросът е късият срок. Затова ще трябва да действаме бързо. Значи ти купуваш стоката със свои средства. Начисляваш печалба от разумно допустими проценти и я продаваш на ,,Петър Лесов”, ние също начисляваме нещо символично и го продаваме на руснаците. Разбираме ли се така?
-Да, идеално!
-Чакай сега, да проведа няколко разговора - каза Николов и вдигна слушалката.
Първият телефонен разговор беше международен. Руският му беше всъщност български с използване на най-популярните руски думи и поставяне на падежите по интуиция. Това не попречи да се разбира с неговия събеседник повече от чудесно. Разговорът протече емоционално, с много усмивки, сполучливи опити за шеги и любезности от страна на Николов и неговия събеседник от другия край на жицата. Другите два телефонни разговора, които проведе директорът на търговията, бяха междуградски и протекоха по-делово. След като всичко беше уговорено - както доставката, така и пласмента, на Жеко му бяха дадени указания за незабавно действие. Николов му осигури достатъчно голям товарен ведомствен автомобил. Жеко отскочи да вземе парите и зачисления към тях Краси Буцата. След около двадесет минути широките гуми на джипа поглъщаха на едри хапки изпълненото с дупки шосе за София, следвани от товарния автомобил на търговията.
Съгласно указанията на Николов, първото нещо, което трябваше да направят бе да изтеглят стока от ,,Спортпром Младост”. След като пристигнаха в предприятието, Жеко се ориентира директно към неговия шеф. Директорката беше жена на средна възраст, делова и безцеремонна, подобна на повечето жени, изпълняващи ръководни функции с твърдостта на мъжко момиче. Жеко я срещна на излизане от канцеларията й. След като изслуша желанието му, не се впечатли особено.
-В момента обслужваме един редовен клиент, който традиционно изкупува големи количества. Първо, да свършим с него, тогава от останалото може да избирате. Ако остане.
Жеко успя да види крупния търговец. Беше около шестдесетгодишен, нисичък, пълен господин с побелели мустаци. Движенията и говорът му бяха лишени от всякакъв признак на жизненост и Жеко си помисли, че тези качества не са присъщи на въпросния господин не толкова заради възрастта му, а поради флегматичната му природа. ,,Едровият търговец” беше пестелив на думи, оглеждаше изпитателно стоката, премисляше и по всяка вероятност пресмяташе. Най-вече търсеше удобно място да седне или да се подпре. Като обиколи всички складове и избра едва десетина кашона със стока, привърши покупките с думите: ,,Това ще е”.
Така дойде ред на Жеко. Той вече беше огледал складовете и бе набелязал какво да купи. Пожела да започнат от склада за маратонки.
-Това ли е цялото количество? - попита той и като разбра, че няма повече, добави: - Пишете цялото количество.
Отидоха в следващия склад за анцузи, които също бяха изкупени изцяло. Маратонките и анцузите, съгласно указанията на Николов, можеха да се изкупуват без ограничение. В другия склад имаше спортни принадлежности като гири, хилки и прочее. Жеко поръча ограничено количество от почти целия асортимент. Работниците от „Спортпром” започнаха да товарят автомобила. Когато качиха поръчаната стока и два от складовете на предприятието останаха абсолютно празни, товарният автомобил беше напълнен три четвърти от възможностите му. Когато отиваше да плати стоката на касата, чу един от работниците да казва: „Шефке, видяхте ли, оня, който мислехме за акула как купи десет кашона, а това момче ошушка складовете?”
От ,,Спортпром” Жековата акция продължи с покупки от търговската база в „Илиенци”. Така товарният автомобил беше напълнен изцяло. На другия ден товарът беше регистриран на митницата и късно вечерта потегли за град Кострома.
След двадесет дни, на 11-ти януари, рано сутринта, Жеко донесе дължимата сума на Роси Желева. Той също направи изненада на своята благодетелка. В куфарите му имаше двадесет хиляди повече. Извадиха пачките с банкнотите и почнаха да ги броят. Както се бяха навели над двата кожени куфара пълни с пари, на вратата се почука и се показа неговият братовчед Веско. Като видя огромното количество пари и участието на Жеко, вдигна дясната ръка и удари челото си с дланта. Каза нещо от рода, че сега моментът е неподходящ, извини се и затвори вратата. На Жеко му мина една мисъл през главата. Вместо неговият братовчед, можеше да влезе всеки друг. Примерно можеше да влезе директорът на предприятието и да попита какви са тези пари. Не искаше да коментира това с Росица. Ако тя преценеше, щеше да му каже, но тя имаше перфектното чувство за мярка и знаеше кога да мълчи и кога да не може да й затвориш устата. Жеко можеше да си обясни спокойствието на счетоводителката по няколко начина. Роси може да си е издействала право да прави каквото си иска в предприятието или пък директорът да е в течение за всичко. Това обаче не беше негова работа и грижа. Той е достатъчно възпитан да почерпи с двадесет хиляди лева и да остави на Роси да ги разпределя според участието на хората зад кулисите, според тяхното участие и предприет риск. Не изключваше напълно вероятността тези пари да не са на предприятието ,,Рилски лен”, а на ,,Петър Лесов”. Защо пък не? Времената, в които се случваше всичко това, имаха толкова много аналогия и логика с принципите на отраженията на кривите огледала.