автор: khanas

Вървяхме и вървяхме. Дни и седмици. Криехме се, нощувахме по храстите като зверове. Валеше ни дъжд, мореше ни пек. Защо? Търсехме цар. Какъв цар, Боже!? Нали са избити царете ни още преди векове? Пък и да не са, какъв ли ще е този техен наследник – отнесен и примирен монах светогорец, отрекъл се от всичко земно. Пък и да не е – кой ще тръгне след него, този ли клет и поруган народ, дето си е събрал цялата сила да ражда и кърми деца, та да не изчезне съвсем?
Как ще стане това чудо? Пък и да стане – срещу кого тръгваме ние – срещу една империя, дето земята й няма край, а войската й – брой. Луди българи. Луд бях и аз, че ги следвах. Но нямах друг избор. На такива хора не можеш да откажеш. Не се жалиш, не се пестиш. Някои пият вино и ракия да им дойде смелостта, да се събудят, да усетят сила и храброст. На мене ми стигаше само да погледна моите приятели. Ще ми се да познавахте Шуна и Димо. Тогава щяхте да ме разберете. А сега, когато вече ги няма...
Не...
Не, няма да се оплаквам.
Скоро ще ида при тях.

Вървяхме. Все нататък. Все напред. Гладувахме. Речено е, че лете на път без дрешка не може, а без торбичка може, защото все ще намериш с какво да се наядеш. Не е така. Поне не и в Турско. Точно тоя глад ни докара една случка, дето не знам добра ли е, лоша ли е, но съм я запомнил ясно, като вчера да е била.
Спуснахме се по вировете на реката, дано хванем някоя риба за понуда, и тогава се появи пред очите ни тя. Висока и лична мома се къпеше в топлата ласкава вода. Не с риза, а гола, както майка я е родила. И Шуна бях виждал такава, но колко различно изглеждаха двете! Шуна приличаше на самодива, безплътна и хладна като месечината. Тази грееше със слънчева светлина. И когато вдигаше ръце, а блестящите капки се стичаха надолу по тялото й, усмихваше се весело, радостно, широко, човешки. Тая нейна младост, тая нейна красота, толкова земна беше, че неволно ти става драго и хубаво, иска ти се да я докоснеш, да я помилваш, да й се подчиниш. Не й беше дълга косата, както се пее в песните – до пояс или до нозе. До рамото й стигаше, а цветът й беше особен, необикновен. Нито узрял лешник, нито тъмно злато, нито резбован таван, нито есенна гора. Нещо помежду тях всичките. Такова едно неуловимо. Хайде кажете вие каква е краската на огъня. Червен ли е? Не е. Нито е жълт. Мени се, прелива от багра в багра. Не можеш да го хванеш. Така и нейната коса.
В лицето, прости ми, Боже, отначало много не се загледах. То цялото беше една усмивка. Чак после, когато се заговорихме, пропаднах в очите й, но тях не се наемам да описвам. Ако сбъркам – защо съм си губил времето. Ако ли пък сполуча да ги нарисувам върху листа каквито бяха – само ще ми завиждате. Защото втори такива няма да се намерят. Гърдите й не бяха големи, но миловидни и пъргави, трептящи, пламтящи. А капчиците светлееха по тях като скъпоценни камъни. Така се нареди, че цял живот не докоснах женски гърди. Дали късмет не ми достигна, или смелост – не знам. Но все съм видял и научил нещо: Ако е за крава – търсете я да е млечна, с голямо виме. Ако е за жена – нека има такива гърди – стегнати, дръзки, непокорни.
Като отивахме към вира, Алтън Сирма беше до мене, а Димо остана някъде по-назад. И щом съгледахме момата, сепна се Сирма, застина и тя. Колко да сме стояли такива облещени – колкото да удари сърце десетина пъти. Сетне Сирма измърмори нещо и бързо се шмугна встрани в шубраците. И там настъпи суха съчка, дето пропука в тихата гора. И красивото момиче, княгинята от водата се обърна, та ме видя. Ще речете, че се е уплашила, че се е скрила. Нищо такова! Изрева нещо за майка ми, излезе на брега, както си беше гола, вдигна едно дърво и се спусна да ме гони. Пък аз побягнах. Какво да правя? Зер, няма да се бия с нея! Слушал съм за люти моми българки, но такова чак чудо...
Ама какви крака имаше! Бели, дълги, стройни, но не и тънки като клечки. Бяха гладки и силни, с хубави извивки. О, как ми се искаше да спра, да й се порадвам, но търчах пред нея в див ужас. И така, докато не се блъснах в Димо.
- Сега пък какво става? – мигом извади ножа си той. Помисли, че я турци са ме погнали, я зверове. После погледна над рамото ми. Ръката му бавно се отпусна, пръстите се разтвориха и ножът меко тупна на земята. Втори път не зная да е изпускал оръжие.
В това време момата приближи. Аз се позаслоних зад Димовия гръб.
- Какво си се развикала, какво си се разтърчала! – строго й рече той. – Вместо да се засрамиш, както подобава на девойка, ти си се юрнала гола по непознати мъже! Нямаш ли майка, нямаш ли баща или братя да те научат как се пази моминска чест? И да хвърлиш тая пръчка, да не те напляскам с нея! Благодари се, че не сме турци или цигани, иначе вече щеше да проклиняш, че си се раждала! Нà, вземи да се покриеш и друг път мисли как се къпеш и къде.
И протегна й Сиракът своята си риза. Говореше за приличие и срам, ама не знам доколко и това беше прилично, защото сега и той остана до кръста гол. И някак не му идеше по мярка да я поучава, защото нито на баща приличаше, нито на брат. Че й беше връстник или даже с година-две по-малък! И като ги гледах двамата отстрани, така, без дрехи, хубави, млади, здрави – струваше ми се, че един за друг са създадени. Какви либета можеха да станат, какви чудесни деца биха имали, Боже мили! И тука пак ме загриза моята си тайна тъга, защото аз никога не усетих такова нещо с коя и да е жена. Не ми е било дадено. И за това си виновен Ти, Господарю мой, Исусе Христе! С какво толкова те обидих, та си ме осъдил цял живот да съм сам?!.. Сам!
А момата отначало се заинати, прочетох по лицето й как се готви да каже „Не!”. Но после очите й, тия, дето пропадаш в тях, бързо обходиха Димо целия и омекнаха, разцъфтяха. Пръчката не хвърли, но пое ризата му и се позакри, но пък колко може да скрие голо момиче с мъжка риза. Все си личи едно-друго. А ноздрите й неволно потрепнаха и вдъхнаха неговата момчешка миризма от простото парче плат.
- А-а-а – рече заядливо тя. – значи двама са мръсниците, дето дебнат по дупките! Че защо да ме е срам? Мене ме е срам от мъже, не от детища! Виж го този твоя другар, препуща пред мене като заек пред гончета. Че това мъж ли е?
Изчервих се.
- Не говори така! – разсърди се Димо. – Какво знаеш, той ми спаси живота. Де повече да имаше като него! Пусти женски акъл, дай му само да бърбори за било и не било.
- Че кой си ти да ми държиш сметка? – гордо вдигна глава момата.
- Ти за мене не мисли, а за себе си. Къде си расла, в гърне ли са те гледали, та не знаеш що става по тая земя с тия поганци, дето са плъзнали навсякъде? Глуха ли си, та не си чула досега за озлочестените девойки, закланите деца, заробените невести? Да си събираш ума, момиченце, че в тая утроба, дето си я разголила, трябва да се посее българско семе, а не турско.
- Сама си пазя утробата, за това помощ не ща. Не и от някой такъв като тебе. Нека ти покара първо един косъм по лицето, па сетне учи жените за семе и чест.
Люта мома ви казвам, да не ви дава Бог такава!..
Димо понечи да отговори, но вместо това махна безнадеждно с ръка и седна в шумата. А момата, дяволицата, срита го яко по пищялите, па после взе, че се настани близо до него. Иди я разбери, ако можеш... Аз се облегнах на едно дърво с гръб към тях. Слушах ги, но не ги виждах. И така беше по-добре. Инак много болеше. Събере ли се толкова хубост на едно място – боли.
- Ех ти, елице-сестрице! – дочух Димовия глас. Мълвеше и шептеше. – Не те бива да се преструваш. Поне пред мене недей. Защо държиш това сърчице в желязна коруба? Каква ти рана отвориха? Лъга ли те, предаде ли те, подигра ли се някое момче? Милата ми! Не ти си виновна! У тебе всичко е чисто и истинско. С нищо не си сгрешила. Никому зло не си сторила. Само на себе си зло струваш като хапеш и драскаш яко дива котка. Прости си! Обичай. Всеки има право да обича. И ако пропусне тая любов, то е заради страх. Защо се страхуваш, девойко? Че да обичаш е хубаво, не лошо...
- Ех ти, братче-побратимче. - пошушна тя. – Де да знаех такива момчета, дето да ми пазят думата и да я не продават за паница леща. Едно поне да знаех! Едно поне... Та да имам кого да обичам и да имам в кого да се кълна. Пък то – свине и песове. Защо да хвърляш бисери на свинете? Ще ги тъпчат в калта... и ще те разкъсат.
- Ех ти, елице-сестрице, тъжна ми, свидна звездице, дал Бог всякакви – честни и нечестни, верни и неверни. Ама не може заради Илия да намразиш свети Илия. В кочина ли гледаш, все свине ще виждаш. Имам вече една мома, дето се прави на мъж. Да те водя ли да я питаш дали й е добре? На мома е добре с момък. Двама ли са – друго е. Ще сложи той глава в скута ти, ще го погалиш, ще го помилваш, сърце му в огън ще гори. А твоето – за неговото...
- Братче ле, сиво соколче, де го тоз момък, дето е познал женската душа? Дето ни е дал нужното. А то е половин добра дума и просено зрънце вяра. Да ни вярват и да са ни верни. Това е. Много ли е? Не е! Защото ние ви любим, ние ви тешим, ние ви раждаме и закопаваме ви пак ние. Всичко и навсякъде все ние правим, все е за наша сметка. И защо? Заради мъже! Да опустеете дано! И ти не ми се прави на света вода ненапита, че си вълк в агнешка кожа. Колко ли моми си излъгал, колко са по тебе въздишали!.. Не ме гледай с тия сини очи, не се смей с тия бели зъби, не те искам, не ми харесваш!..
Някои неща са само за два чифта уши. Тихо се отдалечих. Караше ме Рогатият да остана, но чак такъв подлец не съм. Отидох, та потърсих Сирма. Намерих я в трънлив гъсталак, свита на кълбо и горко ридае. Раменете й се тресяха от плач.
- Видя ли я каква е! – рече ми тя през сълзи. – Пък аз на нищо не приличам с тия мои месища! Таласъм и караконджул!..
- Бива ли така да говориш? Хубава си като нея, и повече...
- Я да мълчиш, да не ти шибна един!
Такава едра жена, а колко мъничка изглеждаше. Стопила се беше от рев. Исках да я прегърна. Но не посмях. Дано разбирате защо.
А трябваше.

На другата нощ, току вече преди Солун, седяхме с Димо двамата до огъня и го попитах:
- Целуна ли я?
Той се зачуди какво да ми отговори. Накрая се поусмихна:
- Да, целунах я. Ако кажеш на Шуна, ще ти строша кокалите!..
Усмихнах се и аз. Но тогава помислих, мисля си и сега: уж си умен, приятелю мой, а така да се заблудиш. Тя те е целунала, не ти нея.

Вие, дето не сте били в Солун, а само сте чели в старите книги за него, ще да си представяте бели зидове и високи кули, чудната църква на свети Димитър, безчетните други църкви и двайсетте манастира, акропола, пристанищата и градските порти – Златната, Архангеловата, Литея, Каламария... А пък вас, простите и неграмотни, сигурно ви влече солунската чаршия със своите стоки – вълнени пояси от Жербе, сапун от Смирна, кърпи от Кайро, анатолийски платна, сол от Крим, памучен и копринен плат от Бурса и Цариград и какво ли не още, като се почне от ориз, кафе и маслини, та се свърши с прочутото солунско сукно.
Не такъв видях аз този град. Улиците му са разнебитени и изглеждат като разорани ниви. Дупки, пълни с кал, големи купища смет, събирани може би повече от век. Мухи. Жаби крякат. Къщите са от глина и пръст, скърпени много просто и нищожно според обичая на мохамеданите. А пък християните и евреите нарочно ги правят с ниски врати, за да не могат турците да вкарват вътре конете си като в обор. Вечер всичко се изхвърля пред портата. Жидките помии си текат по улиците и отиват в морето, на някои места през гиризи, а повечето – така, отгоре. Идете на брега и ще усетите такава воня, щото отначало трябва да си затулите носа. Кучетата обсаждат тия купчини и придърпват всичко съедомо. Чалмиите вярват, че вършат милосърдно дело ако купят хляб за бездомни, болни и сакати кучета и затова онези са плъзнали навсякъде. Даже и по гробищата, които никак не са оградени и се сквернят от всякакви стръвнини и псета.
Когато проклетият Мурад Вторият вземал Солун, пострадали и много църкви. Отначало в джамии били обърнати две, а от останалите били вдигнати няколко хиляди мраморни плочи за баня в Одрин. Скоро след това от християните отнели и почти всички други църкви – базиликата Неръкотворна, Св. Параскева или Ески-джума, както я знаят, Св. Апостоли, Казанджилар-джамиси, Сууксу-джамиси и още, и още... За целия Солун се запазили само четири, но не преди много време, когато турците в града се намножили, да опустеят дано, още три от тях станали джамии – Св. Димитър, Св. Георги и Св. София. Оцелели една църква и един манастир.
За всичките тия грехове солунчани добре са платили – в лето господне 1547-мо от Христа чумата изтребила мнозина. Но неверниците пак не поумнели. Чудят се как да тормозят народа. Карат хората да работят ангария на калето, дето се строи до Вардар капия, спират водата за градините. На венецианските кораби взимат платната и кормилата да не би да натоварят зърно или други храни. Разрешават им да търгуват само с восък и кожи – гьон, сахтиян, мешин. Местните софти се събират на глутници, палят, грабят, убиват, писнало е мало и голямо от тях.
И така е не само в Солун, а във всеки нещастен град, попаднал под властта на турците. Така е и в Охрид, и в София, и в Одрин, даже и в Цариград. Или не знаете, че Сюлейман Великолепният караше зимата в Одрин и се връщаше в столицата чак напролет, когато вече не можеше да търпи квакането на жабите, завъдили се направо в локви по улиците? Бягаше султанът от жаби. И децата му се смееха. Какво от това?

Не ни се много искаше, ама влязохме в Солун. Потърсих разни приятели на баща ми, търговци и чорбаджии, с които заедно ходил нагоре-надолу по империята. И много пъти беше им помагал, а на някои даже живота беше спасил. Сега пък се надявах те на нас да помогнат. Но не би. Като мръсно коте ме гледаха. Повлекли се по пари и по печалби, забравили от къде са тръгнали. Този се казвал Стефанаки, а не Стефан, на другия баща му бил грък, а не българин... Нищожни човечета... Запъртъци!
И като вървяхме из чаршията, зададе се голям шум и глъч. Кокошки се разхвърчаха навред и закрякаха, чираците и калфите се юрнаха да затварят дюкяните и да ги залостват с дебели железа и талпи. Чуехме от горния край грозни викове и закани, и на какъв език да са, ако не на турски: „Удрете бре, пребийте го с камъни това гяурското куче!”.
Отчаяно задърпах Димо назад, започнах пак да му бая на главата, че това не ни е работа и имаме друго да вършим, за което сме изпратени. Залудо! Отърси се Сиракът от мене като от досадна муха и застана здраво разкрачен, там, на солунската чаршия. Навел глава, гледаше изпод вежди, както някога в Оролаци, и чакаше да дойде тая зла сила, дето реве, хули и псува всичко наше, свято и християнско. И тя идеше! Все по-близо бяха поганците, все по-ясно звучеше многолюдният тътен на стъпките им. А чаршията глъхнеше яко стадо овци пред глутницата вълци. Бягаше всичко живо. Само този глупак се беше изтъпанил насред пътя. Така ли щеше да свърши? Че и аз покрай него? За нищо и никакво? Няма пък! Няма да го позволя! Хвърлих се върху Димо, но даже не можах и да го докосна, защото насреща ми просъска Алтън Сирма. Тази пък какво иска? Нейните като ги избиха, та всички ли трябва да умрат? Магарица безакълна!
Протегнах хищно пръсти към шията й, а тя към моята. Вкопчихме се един в друг, паднахме и се затъркаляхме в прахта, ръмжахме и плюехме. Пък Димо така и не ни забеляза. А ние се биехме заради него! Стоеше и чакаше. Само да имах тая сила да го оставя, да избягам, да го предам! Но не можех! И вие не бихте могли. То е все едно сами себе си да оставите, най-хубавото и истинско да предадете. Дето дори не сте посмели да признаете, че го имате. А то живее у всеки от вас.
Накрая ги видях. Една тълпа от трийсетина души. Имаше сред тях цяла тайфа софти, те най-силно викаха и псуваха. Имаше неколцина богати турци, приличаха на побъркани с червените си лица и изхвръкналите си от зор и бяс очи. Имаше планинци арнаути – зли и жестоки хора. Имаше обикновени дрипльовци с мърляви чалми и продрани дрехи. Имаше и от нашите, новопотурчените, тях не можеш да ги сбъркаш – все се правят пò на правоверни от Мохамеда. И всички тия сатани гонеха и ритаха пред себе си един-едничък човек. Сам и беззащитен. Чуден човек беше този. Добре облечен, гологлав, дребен, слабичък, мургав и пъргав като животинка. И не личеше да е уплашен. Ще речеш, че той им е господар на онези и им плаща да го бият и търкалят. Всеки път щом го удареха, все се подсмихваше под тънкия си мустак, такова едно подигравчийски и презрително, като да им каже: „Толкова ли ви е силата, глупаци?!”. И после облизваше кръвта от разбитата си уста. Но кръвта беше много и не можеше да се спре с едно облизване. На какво се смееш, човече? Не ги ли виждаш, че вече събират камъни да те утрепят! Ако си решил да ставаш светец и мъченик, поне се моли за опрощение на греховете, вместо да се хилиш като зелка!
А върколаците крещяха: „Удряйте, бийте го, защото тоя всякак ни поруга!”. И тогава видяха Димо. Застанал насреща им с белите си беневреци, с вехтата си бяла риза и русата си коса. Видяха още мене и Сирма, вкопчени един в друг няколко стъпки по-нататък. Спряха се и млъкнаха, опулени в нас. После един от тях заразмахва ръце и диво замуча яко крава кога се тели. Кълнеше и заплашваше. Така само на турски може да се реве. На друг език някак по-човешки излиза. И емна се цялата сюрия поганци, затропаха с нозе, зъбеха се и наново започнаха да млатят клетника. А по-куражлиите се затърчаха насам, та вместо един, четрима гяури да пребият с камъните. Димо бавно протегна ръка да извади ножа си. Сирма припряно се заизправя да застане редом до него и лошо ме натисна по слабините. Изохках и се свих на кълбо, но от това болката не минаваше. Трябваше да се вдигна, поне да не мра като червей, сгърчен на плочниците. Тъкмо тогава се зачу чаткане на конски копита и над мене прелетя корем на жребец с всичките му мъжки подробности. Търкулих се полека настрани и можах да се закрепя на ръце и колене. По кучешки, срам, не срам. Ама много ме болеше на най-нежното място! А сивият кон пристъпяше наперено пред чалмиите, виеше се и гънеше като сив сокол. Пък ездачът му – горд и свободен, с два ката оръжие на кръста, родил се на кон, на седло живял. С кожени гащи, кожена дреха и особена островърха кожена шапка. Отвори уста и ревна срещу онези. Хем ги навикваше като татарин, по татарски обичай. От тях турците най-много се боят, защото ги имат за по-големи зверове от себе си.
- Аллах, Аллах! – извиси глас конникът. – Тъкмо такива сербез бабаити търсех! Хващайте ножовете, синове на Пророка! От изгрев слънце се бие султанската войска с безчет неверници из горите и пущинаците. Много правоверни погинаха, та ме прати билюкбашията да му намеря мъже като вас, дето не ги е страх от кръв и смърт. Търчете след мене, братя, и скоро ще се намерите в рая светци и мъченици!
При тия думи жребецът се изправи на задните си крака и диво зацвили. Гъстата му опашка метеше калдаръма, а от очите му изхвърчаше огън.
Онези, бабаитите, захванаха да се чесат по главите. Първи побягнаха нашите, потурчените. Нещо не им се ходеше толкова скоро в рая. Подире им се юрнаха софтите – тия бяха смели само когато си имат работа с безпомощни и беззащитни жертви. Другите даже не ги видях кога изчезнаха. Останали бяха само двама-трима арнаути. Тогава този с кожената шапка пришпори коня си право срещу тях. Удари наляво и надясно, и арнаутите паднаха мъртви. Нито гъкнаха, нито кръв пуснаха. После скочи от седлото.
- Че елате да ми помогнете! – рече Докс. – Всичко сам ли ще върша? Трябва да ги набутаме в някой бумбак тия мърши.
А битият се изправи и избърса с ръка носа си. По дланта му остана широка червена диря.
- Скрийте ги! – рече ни той, все едно че ни заповядваше. – Ние с татарина ще идем до моето място да вземем едно-друго.
- Не съм татарин! – изръмжа Докс.
- Сега ли му е времето да ни разправяш за родата си? Рипай на коня и да препускаме, докато не са дошли още като тия, дето им пукна главите!
А Докс отначало изглеждаше, че ще го шамароса, но после нещо размисли, яхна наново сивия си жребец и му подаде ръка. Онзи се метна зад гърба му, обърна се към нас и извика:
- На изток от Солун има едно село на баир. Идете там и питайте за Теодорос моряка. В неговата къща ни чакайте.
Сетне смушка Доксовия кон в хълбоците. Копитата отново затропаха по камъните и мигом всичко потъна в облаци от прах. Спогледнахме се с алтън Сирма.
- Да не сте на седянка! – скара ни се Димо. – Няма време, по-бързо мърдайте. Вдигайте да ги крием някъде!
И ние ги вдигнахме. Да ги крием. Мършите.

- Кой си ти? – попита Димо. Седяхме около огнището на Моряка. От другата одая се чуеше детски глъч.
- Аз съм Коста. Куюмджия. По вашему – златар.
- Грък ли си?
- Баща ми беше грък. А майка ми – влахиня. От бабите ми едната е албанка, а другата никой не я знае каква точно е била. Ти ми кажи грък ли съм. И баш това ли трябваше първо да питаш? Толкова ли чак е важно? Има ли значение кой с кого е спал, та да се пръкна? Аз съм си аз. И няма друг като мене втори.
- Важно е! – избоботи алтън Сирма. – На всяко нещо трябва да се знае соят. Вие, гърците, сте лукави и подли. Добро от вас не сме видели. На грък гръб не давам!
Онзи я измери с поглед.
- Пък аз не съм видял добро от жени, дето се обличат в мъжки дрехи. Все нещо са неспокойни.
- От къде знаеш български? – побързах да се обадя, да не стане кавга. Коста ми харесваше. Приличаше ми на един старец, когото познавах навремето. Дяволит, присмехулен и късметлия. Весело е с такива хора.
- Търговец съм. Трябва да знам всички езици. Даже и български. Не че са се засилили българите да купуват златни пръстени. А и да дойде някой, говори ми на гръцки, макар и неграмотно, защото го е срам от родния му език.
Замълчах. Какво да кажа? Истина беше.
- Защо те гонеха турците? - попита пак Димо.
- Видяха ме богат и сполучил, и поискаха да ме направят като тях.
- Че защо не се съгласи? Така още по-богат щеше да станеш.
- Много обичам свинско. И не ща да се просвам на килимчето като последен глупак по пет пъти на ден. Трябвало да се моля всяка сутрин, точно когато се развидели толкова, че да мога да различа бял косъм от черен... Простотии! На Бога е угодно как и за какво се молиш, а не кога и къде.
- Значи отказа да сложиш чалмата?
- Рекох им да ми изпратят жените и щерките си да им дам по един черен косъм за молитвите. Хем такъв, дето слънце не го е виждало и роса не го е росила.
Захилихме се двамата с Димо. Сирма остана намръщена. Може и да не го разбра какво каза.
- Ако дойдеш по нашия край, ще ти изпека цяла свиня! – обеща Сиракът. – Да ядеш, да баялдисаш. Но не те ли беше страх? Тия щяха да те пребият с камъни.
Коста сви рамене.
- Какъв е тоя живот все да се боиш от нещо? По-добре сам си сложи въжето на шията. Само сто години са ми дадени, бива ли да ги хабя за страх и треперене? Яж, пий, носи нови дрехи, гони булките. И на добрите – добро, а на лошите – лошо.
Ех, Коста, не можа ти да доживееш сто години, не можа!..
- Щели да ме пребият, казваш? – продължи онзи. – Много пъти са се опитвали да ми напакостят, но злото все бяга от мене. То е като болест – едного гони до гроб, другиму нищо не може да стори. Но вие няма как да разберете що ви приказвам. Виж, вашият татарин го разбира.
- Не е татарин. - натърти Димо. – Българин е.
- Не, не е българин. – спокойно рече Коста. – Защото е силен и смел, а българите са слаби и страхливи.
- Какво, ще ме биеш ли? – изгледа той Сирма, която беше скочила на крака. – От трийсет поганеца с тояги и камъни не се уплаших, та от тебе ли да се боя? Най сте ми смешни вие, дето се обиждате от истината.
Момата се почуди що да стори, пък сетне се врътна и излезе от одаята.
- Май няма да ми даде да й напия водата, а? – намигна ни Коста. – По-добре! Сигурно жлъчка би ми сипала.
- Не биваше да й говориш така. – меко отвърна Димо. – Не знаеш какво е преживяла.
- А вие знаете ли какво съм преживял аз? Знаете ли какво е станало с баща ми, с майка ми, с братята ми? Брей, че сте глупави това българите! Мислите си, че само вас ви мъчат, че само вие страдате, че вие сте най-зле. Има такива хора, дето им е кеф като ги бият. И вас ви е кеф, защото все се изкарвате най-големите жертви. Е, не сте! И другите ги бесят, и другите ги палят, и другите губят жени и синове. Но вие най-силно пищите. Отдавна е писал един умен човек: „Българите изгубиха предишната си справедливост.”. Но заедно с нея сте загубили някъде и гордостта си. Или не е ваша тая дума: „Детето, докато не заплаче, майка му не се сеща за него.”?
- Какво знаеш ти за българите? – все така меко попита Димо. Чак да се чуди човек колко мирен беше. – Кога си живял на българска земя? Кога си пял български песни? Кога си ял български хляб? Кога си орал българска нива? Как можа толкова добре да ни познаеш и разбереш от вашия миризлив Солун?
- Мене не ми трябва да пипна печката, за да да я усетя, че е гореща.
- Нищо не си разбрал. Има правда в думите ти, но за повечето бъркаш много. Като се върнем от Света гора, ще те водя при една жена, тя да ти говори за българите. Какво е било и как ще бъде.
- Че какво ще дирите вие на Света гора? – развеселено запита Коста.
- Ти бре, - обърна се към мене. – да не си сгрешил с някоя малка момичка?
- Цар ще дирим! – отвърнах бързешком и тутакси се разкаях. Погледнах гузно към Димо. Той сви рамене:
- Като си почнал, карай поне докрай. Инак ще ти извади душата, докато не му кажеш всичко за тоя цар. То пък какво ли толкова има за казване...
- Може с нещо да ни попречи. – рекох виновно.
А Димо се засмя с белите си зъби. Досега не бях ги видял колко са остри:
- Нека опита!
Обърнах се към Коста, но сега той си удържа устата затворена. Премълча. И така цяла нощ. Аз говорих, а Коста слушаше. Пък Димо ту мене стрелваше с очи, ту него и замислено дъвчеше една изгризана вече клонка. А Докс бродеше нейде навън в мрака да ни пази. На стража. Никой не се сети да иде да го смени.

Корабчето се полюшваше леко по сините вълни. Държах се здраво за накакви дървени перила и гледах напред, дано се появи брегът по-скоро. За пръв път пътувах по море и не ми понасяше. Като препил бях, стомахът ми току се свиваше и ме гонеше да повръщам. Пък аз се спъвах в дългите поли на дрехата си. Коста ми го беше дал този, даже не знам как да го наричам, кафтан ли е, какво ли е. Домъкна по едно такова чудо за Димо и за мене и ни накара да ги облечем. Че на всичкото отгоре поръбено с кожа та да се потиш в жегите! Не ми беше притрябвал парцалът му, ама като видях, че Димо го навлича, нямаше къде да мърдам. Е, вярно, нов беше и скъп, и друг вид даваше, но аз си харесвах повече старата кърпена риза. И не стига това, ами нахлупиха ми и грамаден рунтав калпак. Имах чувството, че на главата ми е седнала мечка.
Още ми е чудно как Коста толкова бързо успя да поеме в ръцете си тая работа със Света гора. И защо. Какво ли му трябваше да се занимава? Щом му разправих цялата история, той смърщи вежди, захвана да мърда с устни напред-назад, пък сетне направо ни рече, че сами нищо няма да направим. Той единствен можел да уреди работата по негов си начин. Първо хич и да не се опитваме да водим на Атон жени и татари, такива там никой нямало да пусне. Второ, как сме си го представяли да ходим от човек на човек в „Свети Георги Зограф”. И да ни пуснат в манастира, то ще е като поклонници, а не да си шетаме по наша угода като на селски събор. И трето, най-после, с кой акъл сме си мислили да гледаме какво има начертано по раменете на монасите и послушниците, не сме ли знаели, че светогорци се преобличат по веднъж в годината и то на тъмно, та да не се изкушават от собственото си тяло. Чудно му било как въобще Дядото е видял родовия белег на онова момче. Сигурно са имали двамата някави тайни грехове заедно, инак не можел да си го обясни. При тия думи трябваше да се вкопча в Димовия гръб, та да отърва Коста от боя, дето Сиракът се канеше да му хвърли, загдето онзи петни паметта на внука на Фружин. И отнесе Коста само псувните, както преди това и от Докс ги отнесе, дето пак го беше нарекъл татарин. Псуваха го, блъскаха го, ама накрая се поведоха по неговия ум и го оставиха да прави каквото иска. Нищо дето аз мърморех, че съм бил толкова и толкова години по Атанските манастири и съм знаел всичко за тях. Развъртя се Коста, цяла седмица търча насам-натам, ту беше при нас, ту изчезваше, и накрая домъкна кафтаните, облече ни в тях, натовари ни в корабчето. Той самият носеше едни тежки дисаги, под които със зор преплиташе крак, ама не даваше другиму да ги пипне дори. Сирма и Докс останаха да ни чакат в селото. Не им беше по сърце, но нямаше що да сторят.
Преди да се качим, Димо хвана Коста за ръкава и го попита:
- Слушай, ти си богат и си грък. Защо ни помагаш?
- Дали съм грък – не знам, но знам, че съм роден в Солун. Още навремето е казал василевсът на свети Константин Философ и брат му Методий: „Вие сте солуняни, а всички солуняни говорят чисто славянски.” Сигурно имам и аз в рода си някоя славянка, сиреч българка. Пък и живота ми спасихте... На добрите – добро, а на лошите – лошо!
- Освен това – подсмихна се Коста присмехулно. – все съм искал да плясна някой си цар по тила. Сега ми е паднало!
И той скочи на палубата. Едва не се преби под дисагите.