автор: khanas

Отново бяхме сами. И аз се радвах, че повече няма да се бъркаме в чужди неволи, а право ще идем на Атон. Блажени вярващите!.. Колко да сме вървели с мир – не е било ден, а ден до пладне.
Влязохме в една голяма гора. Гора! Със столетни буки и дъбове, дето трима души не могат да ги опашат. С мека земя, покрита от изгнила шума, из която рипат сърни и зайци. И един въздух – да дишаш, та да се забравиш. Из тая гора се виеше пътеката. И ние по нея се виехме, че била пряка и скришна. А слънцето една-едва блещукаше някъде отгоре и благодатна сянка ни пазеше от огъня му. Хладно беше и хубаво. И спокойно. Ако си затвориш очите, ще речеш, че няма турци и нивга не е имало.
Имаше.
И още ги има.
Застана Димо и задуши по кучешки.
- Не ми харесва. – рече той. – Не е на добре.
- Какво толкова. – отвърнах. – Пушек. Дървари денуват. Или ловци са наклали огън да пекат месо.
А Димо поклати глава и отведнъж скокна в шубраците. Сурнах се по него, ама де мога да се меря с краката му. Тичаше яко млад елен и само сегиз-тогиз ми се мярваха я бялата риза, я русата коса напред нейде между дърветата. Напъвах се поне да го държа под око. Не дай, Боже, да се изгубим в тоя орман без начало и без предел! Горо ле, горо зелена, къде си ни, горо, довела, защо си ни, горо, проклела?!..
И ето – накрая Сиракът спря. Колибата догаряше. Тлееше по-право, а гъстите валма дим се стелеха навред наоколо, вместо да летят към небето. Току до въглените лежеше мъж. Главата му търкулена по-нататък. Имаше и трупче на момче, полузарито в шумата. Малко видях от него, но то ми стигаше. Въпиеше с ням, безбожен ужас – детски ръчици, разкъсани дрехи и голи меса, и мъка, и поругание.
На един дебел дънер беше приседнала мома. Само по дългата си риза. Отпред на ризата – кръв. Едра, яка мома. Българка.
И отиде Димо, та седна при момата. Ами аз?
Исках да се махна. До гуша ми беше дошло от чужди скърби. Моите ми стигаха. Все ли съм длъжен да помагам? Ето – ще изчезна сред листата и клоните и ще забравя прекършената шия на момчето. Ще се гмурна в някой студен вир и ще се спусна чак до дъното, та да избягам от спомена за малките сгърчени пръстчета, забили се с последно усилие в рохкавата пръст.
Де да можех! Де да можех!
Седнах на Димо от другата страна. И наведох глава, защото онази, отсечената, беше с отворени очи и право насреща гледаше.
- Какво се случи? – попита Сиракът.
А момичето доста помълча, горкото. Накрая продума:
- Беше каквото беше. Не си Господ да го върнеш назад.
Заради мене нищо нямаше да каже. Ала на Димо кой ли би устоял?
- Жив да не е тоя Господ! – горчиво отвърна той. – Но иде Видовден и дошъл е вече. Колцина са и накъде тръгнаха? Кога?
А тя прошепна:
- Двама бяха.
Закри лице с кървавата си риза.
И занарежда напевно:
- Двамина върли душмани, две бесни кучета. Не ми били бесни кучета, най ми били бесни османци. Османци и поганци. Довлекли се и се домъкнали от султански чардаци, от високи миндери бели белици да сбират, бели белици и жълти жълтици. За пуста им турска царщина, за пуста им вера кучешка.
Седнали да ядат и пият, а мили ми татко слуга им стои и им селям чини. Турци му думат, продумат:
„Де бре, голтак гяурино, я да ни дадеш таз мома, таз твойта дъщеря, право на Стамбул да я водим, бела ханъма да стане.”
„Ой ви вази турци-анадолци, анадолци турци еничари, че как се дава таз мома, таз мойта дъщеря? Тя е една на майка, една на майка и на баща.”
„Гяурино, голтак гяурино, че ние такваз търсиме, дето е една на майка, една на майка и на баща. Давай я, давай, предавай и това още младо момченце, момченце, мало детенце, в робия да го изпратим, пари да напечелиме, нови ножове да купим, гяурски глави да кълцаме...”
- Стига! – скочи Димо на крака.
Сепна се момата, сепнах се с нея и аз. Лоши пламъци пак бяха забулили ясните очи Димови. Трепереше.
- Омръзна ми от жалби и клетви! – люто заръмжа той. – И от песни ми омръзна! Искам да се гърчат онези и да плюят кръв. Мъст искам! Ти ми кажи накъде тръгнаха и преди колко време, па после – както те акъл учи!
А тя го загледа зачудено, като че чак сега го виждаше. Посочи с ръка.
- Натам тръгнаха. И преди колко време да е било – колкото да изгори колибата, прави сам сметка.
- Тръгвай! – дръпна ме след себе си Сиракът и забърза по дирите на турците, като сипеше грозни закани и мърсотии. Чак не вярвах, че такива неща излизат от устата му.
Аз свалих торбата с моето и неговото дорамче и я подадох на момата.
- Слушай – рекох й. – тука има някакви дрехи, вземи да се облечеш. Поприготви ги за погребение, както е редно и ни чакай. Ще се върнем!
Сетне хукнах след Димо. Добре, че не се затича, та го настигнах. Но бързаше, бързаше из гората и бълваше змии и гущери, псуваше страшно Мохамеда и всички покрай него. Скоро ризата залепна за гърба му, не толкова заради жегата, а от бяс. Дръпна я с едно движение и ядно я запрати в трънаците да не му пречи. Не можех да я оставя там – беден, нямаше си друга. Полека я откачих, прибрах я и пак припнах да го гоня. Нито смеех да му говоря, нито да го успокоявам. Димо, Димо, не знаех какъв си бил!..
Лесно ги намерихме онези. Нали бяха господари, не си разваляха рахатлъка да търчат из пущинаците. Бавно, полека, що е време – все е пред нас... Това „полека” им изяде главите. Докато разберат какво става, Димо шибна първия през гърлото и го остави да мре. След едно мигване на окото вече беше съборил и втория, и безумно го мушкаше с ножа си в корема. Безброй пъти, докато онова нещо се превърна в гмеж от плът, черва и лой, че беше дебел поганецът. А Димо все мушкаше и мушкаше, крещеше някакви несвързани работи за поругани жени и деца, за запалени села и къщи. И Шуна викаше, и сестра си, и майка си, и разни други хора. За себе си нищо не чух. Накрая Сиракът изпусна ножа, претърколи се настрани и зарида. И плака той дълго, отчаяно и диво. Чак до привечер. Малко по малко се умори и само можеше да скимти и да хълца. Тогава се приближих несмело и му подадох ръка.
- Стани!
А той се обърна към мене. С подпухналия си лик и хубавия стар Димов поглед. Подкрепих го, изправи се. Голите му гърди бяха оплискани с кръв целите.

А когато се върнахме при изгорялата колиба, видяхме ето що: Убитите ги нямаше – нито бащата, нито синът. Вместо тях под шарената сянка кротко бяха полегнали два нови гроба – по-голям и по-малък. А момата стоеше между гробовете и ни чакаше. Мома ли? И мома нямаше вече. Облякла бащините си дрехи. Чудно, чисти бяха. Само тук-таме имаше по някоя ръждивочервена капка.
Приближи се тя и ми върна торбата.
- Да тръгваме! – рече.
Сигурно си беше намотала нещо върху гърдите, защото много не си личаха, а ги имаше големи и плодовити. Сега приличаше на едър голобрад юноша.
- Ако вървиш все нататък, ще стигнеш скоро едно село. Па се разходи из сиромашките къщи и питай за баба Петрана. При нея можеш да останеш, че си е самичка на света. Или пък, ако щеш, продължи чак до Радомирско. Търси Шуна, дето всеки я знае като вещица и баячка. Тя ще ти намери дом и мъж, та да усетиш какво е радост от деца и от свое огнище.
- Радост ми е кога съм била маленка. – продума тая мома в мъжки дрехи. – Кога съм била с мама и тате. Кога ме мама решеше, кога ме тате галеше. А огнище ми е изгорялата душа. Нищо не ми трябва. Идвам с вас!
- Че къде, мислиш, отиваме ние? – попитах.
- Къде и да е. Стига ми само, че не се кланяте на турци.
- Слушай, девойко, - намеси се Димо и я приближи. – право ти дума моят побратим. Нашето не е за тебе. Не знаем де ще замръкнем, де ще осъмнем. За момиче ли е живот това? Иди при Шуна. Там ти е мястото.
А тя му отговори така:
- Млад си. И хубав. Мило ми е да ти гледам бялото лице и ми е драго да слушам гласа ти, сладкия. Бих ти пристанала, ако имах нещо женско останало. Нямам. Всичко ми отнеха. Не ме гони. Ще помагам. Ще убивам и ще паля. Без милост. Без жал. Де видя турчин – коля го, коля го и друг търся. Де видя чалма - свалям я, свалям я и за още питам.
- Уф-ф-ф! – проточи Сиракът, па ни обърна гръб и на двамата. Остави ме сам с нея.
- Ние отиваме на Света гора. – рекох аз. – Там никой няма да пусне жена, даже с тия дрехи. Има хора, стражи, дето гледат и знаят.
- До Атон има много време и път. – отсече момата – Каквото даде Господ.
- Как те викат? – попитах я.
- Викали са ме и повикали два пресни гроба, две мили мъки. Досега съм била Бояна, бащина и братина. Отсега - Алтън Сирма, на Сирма войвода покръстена!

Така намерихме алтън Сирма. Е, не им прости на турците! Колкото можа – кла ги! И за още питаше...

И пак се проточи пътят пред нас. А ние вече бяхме трима. Излезе, че не е лошо да имаш за другар жена ли, момиче ли, по тия дълги друмища. Да ме простят мъжете, ако някъде още има мъже, ала жените пò издържат. На глад, на студ, на жега. Мъжа му дай да бъхти някого с тояга по кратуната, пък сетне да се напие и да легне да спи. Толкова му е силата. А жената – кротко, бавно, крачка по крачка чак до края на света ще върви без да каже „ох” и „ах”. Само да знае, че отива при детето си, или при тоя, дето ще й направи дете. Или пък ако гони отмъщение. Тогава е страшно. Пази се, човече, от жени като нашата Алтън Сирма. Чудех се откъде извира у нея такава жажда за кръв. Какви неща съм я виждал да прави, дано никому, Христе милостиви, не се случи да види. Както могат да са топли и меки жените, всяка крие у себе си студенина и омраза за десет мъже. Мене цял живот ми се падаше все такива да срещам – горди, сърдити, накичени с пушки и ножове. И ако ме попитате дали ме е поглеждала някога Сирма като момиче – момче, аз ще ви кажа – не знам. Плашил съм се даже и да си го помисля. Виж, Димо й умиляваше сърцето понякога. Рядко, но е било. Той и светица би разтопил.

Много неща помня от тоя наш път за Света гора. Докъде и колко да разправям? Наумил съм да ви кажа по-нашироко за чудния град Самоков, че май няма друг като него из Българско. Ще се почуди някой след време що сме търсили ние чак в Самоков на път за Атонските манастири. На тоя някой ще му отвърна да се радва, че не е живял под турска власт. Иначе нямаше да пита.
А е Самоков на брега на река Искър, която се минава по един дървен мост с дванадесет пролеза. От махалите единайсет са турски, а другите християнски и цигански. Нависоко е градът и му е люта зимата. Затова лозята са малко, но има доволно върби и тополи. Прочути са самоковци с изработване на клетки и железни фенери, железени брави, поставки за софри, които хората даже и на война могат да си носят, ключове и катинари, железни капани за вълци, мелнички, топки, люлки, тасове, вили и гвоздеи за дъски. В нахията и наоколо има сто работилници за желязо. И десет души не могат да теглят грамадните духала. Това го правят водни колела, които теглят духалата и дават зор на огъня. Когато изваждат желязото, зачервено като стари еминии, майсторите го поставят върху наковални и го удрят с чукове, дето повече приличат на биволски глави, движени пак с помощта на изкусно направени водни колела. Тази работа може да се проумее само с виждане, а не така – с четене. Около осем хиляди коли желязо отива всяка година оттук през Солунското пристанище из цялата Османска империя, да опустее дано!
Ходехме ние тримата из целия Самоков, гледахме насам и натам като невидели такива чудеса, а кога стигнахме накрая на чаршията, показа се пред нас някакъв белокос и белобрад просяк. Слаб, мръсен и сляп. Направо в прахта седнал. В ръцете си галеше гъдулка. Какво ли му трябваше на Димо да спира до него? Но спря се той и го помоли:
- Изпей ни нещо!
- Недей така, Димо, - забързано избъбрих аз. – нямаме пари да му дадем.
Старецът бавно повдигна главата си.
- Аз не пея за пари, а за къшей хляб.
Такъв беден и прост човек, а какъв глас имаше! Дълбок и меден, като черковна камбана.
- И хляб нямаме! – жестоко му отвърнах. Или не беше истина?
Пък онзи рече:
- Виждам ви, че сте добри и честни хора българи.
Това му беше думата – „виждам”. Боже!
- За вас и други като вас пял бих денем и нощем без да се жаля. Дано пък някому се обърне сърцето. И да знаете – в моя глас не мене слушате, а своята майчица рождена – окаяната българска земя.
После дръпна струните и заплака:
- Българие! Ядна Българие! Турци анадолци те мъчат, пият ти жедно кръвта като морски пиявици. Турчин казва на твойт син българин: „Ти си гяурин, премени си вярата или легни под мойт нож.” Турчин гази честта на твоята тънка, висока, черноока, белолика българка. Турчин влегва в къщата на мирния българин, изважда от ножницата си дългия страшен нож, закачва го на земля, а мила ми, млада ми Стойна стои му на нозе и черпи го с руйно вино. О, да би змия лютица го изела! Майка жална, майка люля си своя клета рожба и жежки дребни като бисер рони сълзи над нея! Младо момче българче тръгва на път да спечели някоя парица за стара си майка, слеп си баща и клета си сестрица, а на други ден на сухо дърво черен гарван грачи: „Клета бабичко, убиха сина ти”... И не стигало ти само това, но ево ти и други кървопийци, сури мечки мършоедки, зли гърци, клети фанариоти! Они те прокълнуват да не говориш по български, горят ти староставни книги, предават те во турски ръце и ти, ти негрешен българине, тлееш, тлееш като вощена свещ и кости оставяш в темница. Какви врели сълзи проливала и още пролива България, какви люти и ядни болки претърпела и още търпи сиромашка България...
Така пееше слепецът. И сигурно още много е пял. И сигурно е спрял по някое време и зачуден е напипал до себе си три чужди дрехи оставени. Сигурно. А ние продължихме нататък само с по една стара риза. С по една нова рана. С по една нова мъка.

В някакво си село се случи да влезем по време на църковна литургия. Отдавна не съм бил на такива служби, а преди това – все по най-великите манастири, при най-честните монаси и затова ми стана чудно и пречудно да гледам що се прави.
Пред тясната църквица имаше дълги маси. Вътре стояха само старите – мъже и жени. Останалите – отвънка. Литургията четеше попът в олтара, а дяконът му помагаше. След четенето изнесоха хляб, покрит с платно, а народът се поклони почти до земята и се прекръсти. Свещеникът изсипа в дървен потир пълна паничка горещо вино и пусна вътре две големи късчета хляб, като правеше кръст. Хората отиваха един след друг при него. Всеки му целуваше ръка, гълташе пълната лъжица с вино, избърсваше си устата и пак целуваше ръка. Така и децата. Пък попът – все едно е на пазар, а не на причастие – говореше и даже се смееше.
След службата започна гуляй. Донесоха хлябове, вино и плодове, а свещеникът ги благослови. Хлябът нарязаха в пръстени паници, сипваха отгоре вино и го изяждаха – някои в църквата, а други около нея и ядоха, и пиха заедно... И така е на много места, и такива са много наши попове. Такива са – небрежни и лоши свещеници, неуки и прости, но всички ги търсят, целуват им ръце, назовават ги духовни отци и ги почитат, като им дават необходимото – храна и пари, и други милостини. Нашите българи искат да имат някого пред себе си – все едно какъв е. И не държат много-много на православието, а си имат своя народна вяра. Вярват в самодиви, змейове и оживели мъртъвци. И в чудодейната сила на водите вярват. Когато полагат основите на нова сграда колят петел или овца, чиято кръв заравят под първия камък. Мислят си, че има щастлива магия или заклинания, които привличат добрата съдба към прага на къщата. Даже и суровият и старшен Бог-Отец Пантократор и Вседържител са го превърнали в добродушен старец Дядо Боже, когото не можеш да излъжеш, но можеш да убедиш в своята правота, та да прости греха ти.
Друга е наредата в Рилския манастир, а за Атонските – да не говорим. Но няма как всички да са светци. Трябва някой и да работи. А вечер, като се прибере, да плесне булката отзад. Лозето не ще молитва, а иска мотика. Знайте, че е била България и преди да има светци. Но без мотики нивга не е бивала.

Още по-нататък по пътя срещнахме неколцина чужденци, мощни и свободни християни от западните страни. А с тях вървяха два пъти повече турци – гавази и еничари. Хем да ги пазят, хем да следят къде ходят и какво правят. Спряха се до нас. Какви ли им се виждахме ние троицата – голобрад юнак, дето в лик и тяло повече прилича на момиче, втори - рус и синеок, като излязъл от северна приказка и трети – окъсан, прашен, намусен, но пък говори свободно турски и гръцки, че даже и е чувал по някоя немска дума. А беше обедно време, та ни поканиха да хапнем каквото Бог дал. Разпасаха се под една дебела сянка и за пръв път от много време ядохме по човешки. По-право аз ядох. Димо едва-едва пипна храната, че било срамотно на наша земя по чужди трапези да сядаме. Сирма пък, като видя турци до себе си, съвсем забрави за месото и сиренето. Бяха за нея поганците по-благи и от най-добрата мръвка. Парче по парче би ги рязала и пекла. Но не биваше. Не още.
След обеда се изтегнахме на рахатлък да ни мине яденето. Повечето задрямаха. Така можах да се отделя малко настрани с един от чужденците да си поговорим на гръцки. Беше той висок и сух, с тънки мустаци и лукави очи като на невестулка. Рече, че е човек на австрийския император. Пратен бил да провери готови ли са българите да се вдигнат на бунт, ако техните войски стъпят насам.
- Трудна работа. – поклатих глава аз. – Не се правят току-така бунтове. Не бива. С разум трябва, със сметка. Всеки наш мрази турците и иска да се освободи, ала цял живот нож не е хващал. Или пищов. И от войнишки дела нищо не отбираме. Ще ни пръснат като пилци. Тука е нужно да се изпрати много оръжие с опитни люде, дето да ни учат – година ли, две ли, три ли, докато си спомним какви сме били при нашите стари царе. Иначе ще ни изколят. А вие ще избягате по вашите си земи. Какво ги е грижа австрийците за някакви прости българи?
На тия думи чужденецът отвърна:
- Цяла България кипи. Само сляп и глух не би го усетил. Селяните бягат по горите, не щат да плащат данъци. Спират да се подчиняват, заканват се на кадията: „На съд не идваме, ще хванем планината, и тебе с камъни ще убием”. Навсякъде са излезли хайдути. Чет нямат. А султанът пише безполезни фермани!
Извади той свитък от пазвата си и ми зачете разни неща:

„В казата Ново Бърдо, а понастоящем – в санджаците Кюстендил, Вълчитрън, Призрен, Аладжа Хисар, в кадийските околии Юскюб, София, Йени Пазар... се събират и се явяват разбойници и харамии... нападат селата, избиват хора, ограбват имущества, нахвърлят се из пътищата, избиват керваните... Такива метежи и злини стават из санджаците... И понеже не ги наказват, разбойниците и харамиите са се умножили... Ти да не проявиш склонност да освободиш някого от разбойниците, появили се досега и извършващи метежи, да ги задържиш всички, да ги заловиш и накажеш...”

„От известно време 78 души харамии от селата Пуста река и Дивияк, спадащи към нахията Манастир нападат къщи, кръстосват пътища, избиват хора и не прекратяват злодеянията си. В който и санджак да се намират, постарайте се да ги намерите и да ги накажете надлежно, като ги обесите...”

„Хвала на Аллах, царят благодетел наш, пролетта благословена настъпи и заедно с нея дойде времето, когато от всички страни и посоки ще навлязат хайдути... и ще плъзнат по пътищата...”

- Така пише неверникът, – поде отново онзи. – но кой го слуша и кой изпълнява?.. Чу се, че в Манастир влезли 500 хайдути и отмъкнали стока за 70000 пари и никой нищо не можал да им стори. Не знаят турците кого най-напред да гонят, къде по-първо да идат. А ти ми говориш – оръжие, учене... Не учители й трябват на вашата България, а огън. Даже не огън, а само една искра. И ще пламне цялата.
Помълчах и помислих.
- Какво е да пламне България не знам. Ала село да гори съм виждал. И да горят на българи трупове. От това хубост не чакай. Ако е за огън, то турците ден по ден ни палят. Ние сме петимени за свобода и човешки правдини, а не за пожарища. Искаме да се бием и да мрем като мъже, а не като добитък. Дайте ни оръжие, инак по-добре не идвайте.
- Каквото и да направим – рече австриецът. – все е от полза за вас. Има ли по-лошо от турците?
Погледнах го.
- Има! По-лошо е да се затрие народът. Кога да е, ще се оттекат турците като мръсна вода. Но какво ще стане, ако тогава вече няма българи? Или вие това искате – да дойдете на наше място? Пазете се – мнозина са опитвали, но са си строшили главата. И турците ще я строшат. И вас ви чака същото.
Станах и отидох при другите. Те тъкмо се стягаха за път.
- Какво толкова си говорихте с тоя чужденец? – попита ме Алтън Сирма.
- За Светия Дух си говорихме. – горчиво й отвърнах.
- Че какво пък за него?
- В старо време свети люде са писали, че на земята има трима царе, както е Светата Троица в небесата. Първото царство е гръцко. Второто – алеманско или немско. Третото е българско. В гръцкото царство е Отец, в алеманското – Син, а в българското – Свети Дух. И гърците царството си на Бога ще предадат, а българите – вярата и християните. А алеманите ще погубят всички народи... Това му казах и това му говорих.
- А той?
- Той... не ми повярва.
- Не го мисли. – потупа ме Сирма по рамото. – Ние да сме живи и ние да си вярваме.
Прекръстих се.
- Дано!
Като се разделяхме искаха хората да ни дадат някой комат хляб, но пуста Димова гордост, отказа. Аз бих го взел. Гордостта и достойнството са хубави работи, но никой не е по-голям от хляба. Така мислех тогава. А Димо мислеше другояче. Не знам кой е бил прав. Знам само, че Димовото име още се помни и ще остане за векове, а мен ще ме забравят в същия ден, когато умра.