автор: transparencia

Хвърлям мократа хавлия на леглото, но веднага се сещам че не съм си у дома, вдигам я и отивам да я простра на терасата. Отварям разхвърлената раница и вадя от там сините памучни шалвари които купих от Перу, нахлузвам лилавият потник, лилавите плетени обеци и мисля че съм готова.
Трябва да отида да кажа на бащата ми че излизам. Той е пенсиониран пилот който е посетил нежероятно много държави по света, и това най вероятно го кара да си мисли че знае всичко. Знам че ще ме огледа от главата до петите с критичен поглед и точно това сковава мисълта ми като автоматично ме поставя в отбранителна позиция. А защо ли съм толкова сигурна как ще реагира? Може би защото след разказът за впечетленията ми от Перу, той отреагира подигравателно и с пренебрежение. Това ме нарани, като че ли големият пътешественик се присмя на детето което беше се изкачило само на баира на края на селото. Какво значение има какво ще каже той? Хората са толкова различни, а светът е толкова голям а възможностите са везкрайни. Аз търся моят шанс, моята питека, моят хълм който ще изкача и ще застана горда на него ... Излизам от входа, стъпвам на павираната улица. Хората имат излашено и намръщено изражение, злобата и завистта са се настанили на мястото на усмивките им. Всичко наоколо е чуждо. Отправям се към спирката на трамвай номер 6, пресичам колебливо, като че ли светът около мен е порцеланов и ще го счупя. Причината всъщнос е в основата, в корена който е прогнил и изяден от задръжки и съмнения. Какво всъщност се случи в джунглата на Амазонка? Поглеждам дланта си за да видя дали се е появила нова линия която доказва промяната в съзнанието. Усещам новото ухание което въздухът донесе преди миг. Отнякъде долита зашеметен стършел и се отправя към таблото със разписанието на трамваите. И ти ли си се изгубил приятелю? Трудно ми е да дишам. Дали ще успея да се гмурна по на дълбоко или бурята ще ме отнесе? Знам че не съм сама и това ме прави щастлива. Влизам в трамвая и споменът за последният път когато бях с теб ме връхлита . Едва успявам да стигна до свободната седалка и да се скрия в нея. Момчето до мен става и си тръгва. Сърцето ми бие лудо. Какво му става? От известно време е решило да привлече вниманието ми. Разлудяло се е. Рита, гърчи се, смее се и плаче като малко дете. Иска му се да се сгуши в прегръдките на смело мъжко сърце, а то да го поведе към тишината на безвремието, да прегърне самотната ми душа. Днес имаш рожден ден. Благодаря за подаръка който ми направи. Как ми се иска да мога и аз нещичко да ти дам, да те обсипя със смях и усмивки, да ти подаря нежен танц от детска наивност. Бог помага на смелите, спонтанните, весели сърца. На кого са му нужни изкуствено усложнени разсъждения, тромави теории и плахи опити за летене? Несигурните стъпки на песимистичните страхливци които не се борят за свободата си биват погълнати от влагата и мухъла, засипва ги злобата и завистта на страха от неуспеха. Скованата мисъл е пагубна. Плахият поглед предизвиква съжаление... Наблюдателят никога не може да преживее това което се случва на сцената под прожекторите. Не искам да си тръгна последна. Трудно ми е да гледам как един по един всички си отиват, някой идва да ги вземе, а аз гледам с надежда и чакам. Залата остава празна, двата вълка пак препускат по степите на съзнанието. Вече не се опитвам да разбера нищо. Стига ми да усетя момента. Другото са илюзорни приказки. Искам да знам ‘’да’’ или ‘’не’’ участвам във всяка секунда на потока. А Бог знае ли че аз не участвам? Празното място до мен мен е изпълнено с очакване и изненада. Срамежливо поглежда минувачите и гордо отстоява самотата си. Дано отчаянието не го превърне в бодлив кактус. Кога ли ще му се усмихне обикновенния човек? Ще стои ли гордо и достойно тук или ще поседне плахо и с неудобство ще се мести от кълка на кълка? Мястото е все още свободно, изпълнено с радостно очакване за следващият миг, за утрешният изгрев. Вратите на трамвая се отварят, полъх на разцъфнала липа нахлува бос и безсрамен. Подаваш ми ръка за да сляза ...