автор: transparencia

Случвало ли ви се е да откриете старият тинейджърски денвник който майка ви е конфискувала преди 17 години и който никога не сте подозирали че ще държите отново в ръцете си? Виждате познатите синьо зелени карирани корици и в този момент времето спира. Миналото настига настоящето на първата страница където с плах почерк сте написали „ За тогава, когато сега ще бъде някога”.
Усещането е същото все едно влизаш в стар подлез от времето на социализма. Слизаш по старите разкъртени стълби и се озоваваш сам пред тъмният тунел. Надрасканите по стените графити привличат погледа. Преплетени един в друг, напластени като стари спомени от тинейджърски пиянски нощи. Спираш, и колебливо се взираш в тъмния тунел обзет от мрачното чувство превзело душата ти. Знаеш че ще трябва отново сам да минеш прев този тъмен тунел. Поемаш въздух и бавно пристъпваш към тъмнината. Очите ти опипват пределите на мрака, докато сенките от миналото се прокрадват в тишината на съзнанието ти. Изниква у теб силно желание да прекосиш тичешком тъмницата със затаен дъх, да притъпиш сетивата си за да намалиш болката и да се престориш че не те е страх от сянката в прашния ъгъл. Пет, десет бързи страхливи крачки, не остава още много. Усещаш нещото появило сеот мрака, което жадно залепва очите си на гърба ти. Любопитството все пак надделява над страха. Поглеждаш по смело към графитите и мигом те обзема познатото чувство на самота, придружено с отчаяни опити за бунт срещу тази несправедливост. Следва лавина от объркани думи и знаци. Цветовете преливат от ярко червено в метално черно. Озъбени розови чудовища напомнят за първият мъж който се опита да отнеме детствеността ти в онази мръсна тоалетна. Стара табела като че ли иска да забрани навлизането в този стар младежки спомен. Вече е късно, очите ти свикват със мрака и като че ли трагичната нотка е заровена в дълбока пряспа. Малката стаичка на старата надзирателка пустее. Тя също е прогонена в миналото. Нови лица преминават забързани до теб, някои се спират други дори не те забелязват. Имената на стари приятели надничат от неясен спомен. Чуваш веселият смях на морски гларус, опитващ се да разпери по широко криле и да се понесе леко над морето от любов. Внезапно се сблъскваш с угриженият поглед на детето с което скачаше на ластик пред блока. То май ти се сърди и те вини че си го забравила? Но ето че се появява сърната която познава душата ти от вечни времена. Старият дух, изнемощял и обиден, плаче на стълбите пред селската къща. Леденият мост който изплашената тинейджърка ревниво пазеше се топи от страстта и жаждата за докосване. Тръгваш смело към изхода. Спираш се на второто стъпало. Дъждът навън е спрял. Ако още сега се върна по същият тунел, дали на другият изход ще вали сняг?