автор: verysmallanimal

Когато го видях за пръв път, Франц не ми вдъхна доверие – стоеше, нагазил до корем във водата и лаеше срещу морето.
Времето беше мрачно, ръмеше и подгизналият пес изглеждаше доста жалък. Отривистият му лай, прекъсван от ръмжене, което звучеше като астматична кашлица, ме накара да се приближа – помислих, че във водата има нещо, по което кучето лае. Преди няколко дни бях прелиствал „Американска трагедия“ на Драйзер и сега въображението ми рисуваше картини на полюшвани от вълните тела на удавници. Застанал близо до него, но извън обсега на лениво припълзяващите вълнички, се взирах във водата, но не виждах нищо, освен бълбукащи и пенещи се водовъртежчета около разпръснатите тук и там камъни. „Шантаво псе“ – помислих си и се обърнах да си вървя.
- Я чупка!
Гласът прозвуча рязко и ме накара да спра на място. Огледах се изненадан – наоколо нямаше никого. Реших, че тихото клокочене на водата и вятърът, мъркащ около скалите, ми погаждат номера. Вече седмица живеех съвсем сам в една от пустеещите през октомври вили, пръснати тук-там по склона, който ограждаше малкия залив. Къщата беше на приятел, който ми беше дал ключа със съвет да постоя повечко, да се разхождам край морето и да подредя остатъците от, както си мислех, един разбит и напълно лишен от смисъл живот. Учудващо, самотата ми беше понесла, но пък може би ми беше дошла в повече, щом имах слухови халюцинации. Реших, че глътка от онази трилитрова бутилка, която бях открил в кухнята, ще ми дойде добре и, ободрен от тази мисъл, понечих да продължа. Хвърлих един поглед на кучето, което беше спряло да лае и също ме гледаше.
- Чао, куче! И като стигнеш до Поти, обади се по телефона – знаех, че сарказмът ми няма да го впечатли, но удоволствието си беше мое.
Мокрото куче изглежда реши, че за днес му стига и тръгна да излиза от морето, като вдигаше високо крака. Спря на няколко крачки от мен – вече на сухия пясък, отърси се енергично от водата, вдигна глава към мен и рече:
- А ти, като стигнеш до някоя свястна мисъл, се обади във вестника – може пък да я публикуват.
Казвам ‚кучето рече‘ само защото бях сигурен, че сме само двамата на пустия плаж, а думите бяха казани ясно и отчетливо. Притесних се – възможно ли беше само за една седмица да изкукам до такава степен? Значи, до там я бях докарал – да се състезавам в иронизиране с някакво бездомно псе. Изпадне ли човек в такова състояние, не бива да го отрича, а спокойно да разгледа проблема и да потърси решение – така поне твърдеше Велко, мой приятел – геодезист и доморасъл психолог. Клекнах, протегнах ръка и подсвирнах:
- Ела, ела мойто момче...или си момиче? – Не бях сигурен за пола му, но това нямаше значение. Важното беше да се убедя, че кучето не говори, аз не съм луд и, може би, онази парлива течност в бутилката, ще ми помогне.
- Що бе, ако съм момиче, какво – ще ми купиш герданче ли? – Проклетото псе се прозя, отръска се пак и направи крачка към мен.
Жегна ме. Вече се канех да му отговоря, когато здравият разум почука някъде вътре в главата ми и ми смигна заговорнически – да спра да се занасям с бедното животно и да се прибирам. И то веднага. Изправих се и решително закрачих по пясъка. Да звънна на Велко? Щеше да умре от кеф и да ми дръпне такава лекция за фрустрации и алиенации, че свят да ми се завие. Не, не – на този етап, мислех си, мога да се справя сам. Или с помощта на бутилката.
Вървях, без да се обръщам, докато стигнах до стъпалата към верандата, която опасваше къщата откъм морето. Вече с ръка на перилата, погледнах през рамо – кучето клечеше на две крачки от мен. Гледаше ме, наклонило глава на една страна, а опашката му леко тупаше по пясъка. Аха – явно, трябваше да му дам нещо за ядене и щеше се разкара. Изкачих бързо трите стъпала, влязох в къщата и, без да затварям вратата, се запътих направо към кухнята. Остатъците от снощната ми вечеря – недоядено пилешко бутче, връхче на крилце и трътката бяха в една чиния на плота до мивката. Реших, че това ще трябва да му стигне. Бях чувал нещо за кучетата и пилешките кости, но не се сещах, какво точно, затова взех чинията и излязох вън. Песът (сега вече видях, че е момче) се беше проснал до шезлонга и усърдно ближеше слабините си. Е, какво пък – хигиена, все пак – рекох си и сложих чинията пред него. След бърз оглед на чинията и недоволно, според мен, изсумтяване, кучето се зае с пилешкото. Имах възможност да го разгледам сега – когато въображението не ми въртеше номера и хрущенето на кости в челюстите му не оставяше никакво съмнение, че това си е най-обикновено псе. Беше типичен уличен бездомник – с рунтава, жълто-оранжева, много сплъстена козина. Приличаше на изтривалка. Едното му ухо беше клепнало над окото, а през носа му минаваше широка резка – вероятно белег от отдавнашно сбиване. Двете кафяви петна над очите, също като вежди, смешно мърдаха, когато погледът му се местеше от чинията към мен и обратно. С две думи, беше куче, познаващо повече хвърлени камъни, отколкото подхвърлени кокали. Гледах го, докато облизваше чинията и се чудех, дали да не го оставя при себе си – живинка все пак, другарче. А то прекара розов език по муцуната си, вдигна глава и изръмжа:
- Това ли беше? Нищо друго, а? – жълтите му очи бяха вперени в моите – Не ти ли се струва, че си малко...ъъ...стиснат?
Край. Това беше. Втурнах се обратно в кухнята и взех една чаша, а след кратък размисъл грабнах и бутилка и излязох на верандата. Тръшнах се на шезлонга и напълних чашата до горе – ако ще е, да е. По-добре пиян, отколкото откачен. Запалих цигара и вдигнах чашата:
- Наздраве, халюцинацийо! – питието ме парна, закашлях се и очите ми се насълзиха.
- Не пия – опашката тупна силно по дъските – но бих хапнал още нещо...ако ти се откъсне от сърцето...
Въздъхнах. Майната му и на психологията, и на психиатрията! Или това куче наистина говори, или аз съм луд. Не можех да избера нито една от възможностите, затова реших да се включа, пък каквото ще да става:
- Добре...кученце, ще ти дам още...Обаче – прекръстих се вътрешно – кажи ми, защо имам идиотското усещане, че това тук – дето седим и си приказваме – е реално? Защото...защото ти си само куче, нали? Само едно гладно, бездомно куче, което – поспрях за миг – което сега ще излае и ще хукне към селото...Или не?
Чувствах се смешен. Жалък и глупав. Кучетата не говорят, самотниците – понякога – изперкват. Общопризнати истини. А ние, тоест аз... Кучето се прозя – толкова широко, че се уплаших да не му се разчекне устата, изпъна лапи напред и сложи глава върху тях. Гледаше ме внимателно, но не напрегнато. После затвори очи за няколко секунди, отново ги отвори и чух:
- Добре. Да видим...искаш ли...не, нека го кажа така – виждаш ме, на какво приличам, нали? Да, на изтривалка, както каза ти – понечих да отрека, но кучето бързо продължи – и си прав, да ти кажа. Напоследък съм...с една дума, малко съм го позакъсал. Имам нужда от почивка – сухо и топло място за спане, храна и...ами да, май имам нужда и от компания.
Устата му не се движеше, бях сигурен в това. Главата му почиваше върху лапите, смешните петна-вежди подскачаха нагоре-надолу, опашката периодично тупкаше по пода, но устата му оставаше затворена. Тогава как? Защо чувах глас?
- Защото е в главата ти – имам предвид гласът – и не е нужно да тракам с челюсти, просто една мисъл се среща с друга мисъл...абе, като онова, как му беше...а, телепатия. И така много по-лесно можем...
- Аз не съм телепат! – прекъснах го нервно – никога не съм имал нито шесто чувство, нито седмо! Не сънувам пророчески сънища, не усещам хлад на тила си, когато някой ме гледа – нищо такова! За какви телепатии ми говориш?
Песът въздъхна:
- Абе, както искаш го наричай, все едно. Но да знаеш, че не си луд – говорим си с теб съвсем нормално...е, почти. Има кучета, които говорят, има и хора, които ги разбират, това е. И едните, и другите не са много. Затова ти казвам, че ми липсва компания. Да те почешат зад ушите и да ти подхвърлят нещо за ядене е, разбира се, хубаво, но има и други...потребности.
Изправи се, погледна към морето, после към масата и додаде:
- Май говорехме за нещо повече...нещо, нали разбираш, за хапване. Та, ако нямаш против... – гледаше ме с очакване – не бих отказал още едно бутче...
Смрачаваше се. Станах, махнах му с ръка да ме последва и влязохме вътре. В кухнята отворих кутия с шунка и погледнах госта си въпросително. Той размаха мълчаливо опашка, аз сложих шунката в една чиния пред него, а за себе си отворих пакет бисквити. Стана ми малко неудобно:
- Извинявай, че на пода, но не знам...
- Карай, важно е хапването, а не обноските – и като унищожи шунката за няколко мига, допълни – в края на краищата, аз съм си куче, нали... А, виж – малко вода би ли...?
Налях вода в една купа и отидох вън да донеса бутилката и цигарите. Освен кухнята и една спалня, вилата разполагаше с нещо като малък хол – диван, фотьойл и масичка между тях, а в единия ъгъл – телевизор. Седнах на фотьойла и кимнах към дивана:
- Ако искаш...
- О, да, благодаря! – с един скок се настани на дивана – не съм много чист, да знаеш.
- Карай, и диванът не е от най чистите.
Запалих цигара, пренебрегвайки възмутеното изръмжаване и се опитах да подредя мислите си. Поседяхме мълчаливо някое време, докато реших, че съм готов с въпросите си:
- Ти каза, че е нещо като телепатия. Обаче – как става така, че аз разбирам кучешки език, а ти – човешки? – запънах се малко и продължих – защото сме различни...различни видове, все пак. Не би трябвало да...
- А, чакай – беше се изпружил върху одеалото, което покриваше дивана – нека първо се уточним. Ще мога ли да разчитам на подслон и храна докато си тук? Вече ти казах, че в последно време не съм от най-късметлиите, ако разбираш какво имам предвид.
- Разбира се – отвърнах, без да се замислям – разбира се. И аз не съм в най-добрата си форма, откакто...няма значение, чувствай се като у дома си.
-Аха – стори ми се, че се усмихва – събрахме се двама неудачници, а? Е, не е лошо, мисля аз – краставите...как беше там? Магарета, що ли. И, гледам, че ще ти изкипи чайника – приготвил си ми сто въпроса, ама не знаеш с кой да започнеш.
Определено се хилеше, проклетото ку... а сега де – как да го наричам? Щом чете мисли, значи, трябва да измисля нещо, инак е някак обидно – псе, куче...
- А! Ето ти първият въпрос – как да ме наричаш. Ами, най-добре – Франц – така се казвам. Всъщност, така се казвах, но то е все едно. И е далеч по-добро от Шаро или ‚къци-къци‘. И още нещо – не е задължително да говориш, разбираме се само с мисъл. Но, ако така ти е по-лесно, давай, нямам против.
Настаних се удобно с чаша в ръка и започнах:
- Та, питах те за езика – как става така, че се разбираме. Зная, че езикът озвучава мислите, но все пак – не мислим ли по различен начин?
- Да, по различен. Обикновено няма кой знае какви допирни точки – достатъчна е емпатията...нали така се казва? Онова, дето аз чувствам, че ти чувстваш...е, нещо такова.
Потри с лапа носа си, изсумтя и продължи:
– Но понякога стават грешки. Не знам защо и как, но стават. И тогава си спомняш – не всичко, разбира се – само това, че си бил...че преди си бил нещо друго, някой друг. Наслагват се – все едно не си само ти, ами ти и оня, от предишния живот. Защото те са много...
Подскочих:
- Кои бе? Кои са много? – а след това ми светна – Имаш предвид реинкарнация, така ли? – Гледаше ме с неразбиране, затова се поправих – абе, прераждане, от един вид в друг. Може в растение или риба или...в куче, например.
- Да, това е, точно това е. Е, ясно ти е, значи. А щом ме разбираш, значи и при теб има някаква грешка...иначе няма начин.
Франц млъкна и се зае да души около опашката си. Аз седях неподвижно и мислех. Какво излиза – значи е вярно това с прераждането. И, както каза той, ставало много пъти. Бях чел за това. Но да четеш разни небивалици, с които древните са се опитвали да си обяснят света е едно, а да го видиш на живо – съвсем друго. А кучето – тоест, Франц – спомена, че и аз... Какво аз – и при мен е станала грешка? Щом разбирам, каза той, значи... Стана ми горещо. Въртях се във фотьойла и се напъвах да си спомня. Защото, нали грешката се изразявала в това – че не си съвсем ново същество, а носиш в себе си нещо от оня, предишния живот. Добре, но аз не помнех, нищо не помнех. Е, понякога...понякога имах усещането, че едва ли не страдам от раздвоение на личността, но с този задъхан, изнервен начин на живот – кой ли го няма. А то какво било...
- Не винаги си спомняш – рече Франц – често е, както ти мислиш, само усещане. А понякога е нужно време, за да се избистри споменът. Е, никога до край, разбира се. И май по-добре, ако не помниш. Само ядове с това, повярвай.
- Зашо пък? Интересно ще е да си спомня как съм бил мечка, или орел...или чехълче...
Идеята за чехълчето не ми се понрави много, но Франц ме успокои, че не се стига толкова ниско. На едноклетъчните им липсвало нещо. Може би душа, казах аз. Не знаел. Объркано било и той поназнайвал нещичко от срещи с разни други като него. Като нас. Е, слава богу, че не става така – бам, първак някакъв. А дори да стане – абсурд е да си спомниш. Наистина – какви спомени от живота на едно чехълче? И все пак ме глождеше – щеше ми се да си спомням, да зная какъв съм бил преди. И по-преди. Брррр.... Споделих желанието си с Франц, но той беше категоричен:
- Радвай се, че не помниш. От всички, които съм срещал до сега, знам, че обикновено се помнят силни, болезнени преживявания. Или неща, които много си искал да свършиш, но не си могъл. – Притвори очи и продължи – Имам...имам един спомен, от който не мога да се избавя. А искам, много искам да го забравя. Ще ти кажа, макар, че е доста смътен. Бях – бил съм, сякаш – човек. Виждам се на лодка...или кораб, не знам точно. Имам куче – някакво куче, което водя със себе си. Добро куче, много привързано към мен... И после...после виждам кучето в морето – не знам как, може би е паднало от лодката...не знам. И се опитва да доплува...но лодката или корабът се отдалечава. Знам, усещам, че зависи от мен този кораб да обърне и да прибере животното...но аз не го правя. Питам се защо... Но все едно, важното е, че не го правя и лодката продължава пътя си. А кучето остава сред вълните. И чувам – сякаш чувам – че лае...вика ме...
Умълчахме се. Не ми се щеше да питам повече, а на него, видимо, не му се говореше. Седяхме така – всеки потънал в мислите си още известно време, а когато отново го погледнах, Франц изглеждаше заспал. Надигнах се и тихо, за да не го събудя, отидох да си легна.
На другата утрин ме събудиха гласове и тропане на врати – опитах се да заспя отново, но глъчката беше силна и не успях. С натежала глава се затътрих до кухнята, изпих две чаши вода и надникнах през прозореца. Пред съседната вила беше спряла кола, а около нея се суетяха мъж и жена – вадеха от багажника куфари и торби и ги внасяха в къщата. След малко видях и две деца – момиче на тринайсет-четиринайсет и момченце на около осем. Край на спокойствието. Може би преди ден-два нямаше да ми е толкова неприятно, защото беше ми омръзнала сънливата тишина на залива, но сега, когато имах ку... Франц, не ми се щеше други хора да се мотаят наоколо. Сепнах се и отидох в хола – Франц беше буден, но все още на дивана.
- Тъкмо щях да те будя – рече той – естествени нужди, нали знаеш... А не ми се щеше да ти опикавам къщата.
Отворих външната врата и той се шмугна в храстите до оградата. Върнах се вътре и влязох в банята. Обръснах тридневната четина и се сресах – не исках да плаша съседите. Нахлузих едни панталони и излязох отново навън. Франц клечеше на верандата и зяпаше суматохата отсреща. Погледна ме:
- Ндааа...край на идилията, а?
Без да му отвърна, слязох по стъпалата и се запътих към съседите.
Оказа се, че имаме нещо общо – и те се настаняваха във вилата на приятели. Софиянци – мъжът бил за година в чужбина, върнал се преди няколко дни и решили да прекарат една седмица на спокойствие. Да се порадват един на друг, както каза жената, като гледаше с топлота мъжа си. Видяха ми се свестни хора и си рекох, че може и да не е толкова лошо – понякога, вечер, чувстваш самотата особено силно. Момичето – пъпчива тийнеджърка с лоши обноски, така характерни за тази възраст, само надникна през вратата и се шмугна обратно вътре. Момчето, напротив, веднага дойде при мен и достойнство, малко смешно за осемте му години, ми подаде ръка:
- Васко... Васил – гледаше ме с очакване и аз побързах да се представя на свой ред.
- Сам ли живеете тук? – боже, говореше ми на ‚Ви‘... – А за риба ходите ли? А вълните големи ли са? А...
- Васко! – укорът в гласа на баща му не го трогна и той продължи:
- А пък татко е архитект и си дойде, и това е къщата на чичо Тони, и – почти се задъхваше, в старанието си да ми разкаже всичко наведнъж – а пък нашето куче е при дядо, защото му става лошо в колата...
И така нататък – за две минути ми разказа всичко, което според него беше важно в живота на семейството. Бащата се опита да го издърпа и се извини за бъбривостта на сина си, но аз рекох, че напротив – много се радвам да се запознаем. И, спомняйки си забележката на Франц за края на идилията, злорадо добавих, че кучето също ще се радва да си поиграе с Васко. На момчето толкова му трябваше – веднага хукна към моята веранда, откъдето Франц ни наблюдаваше. Успокоих майката, че кучето не хапе, пожелах им приятна почивка и се запътих обратно.
Детето и кучето бяха изчезнали. Помислих, че са вътре, но и там ги нямаше. През прозореца на спалнята се виждаше малка, неравна полянка, с няколко джанкови дръвчета – видях ги под едно от тях. Васко клечеше до Франц и го галеше. Това е добре, рекох си – разнообразие и за двамата. Отидох в кухнята и надникнах в хладилника, колкото да установя, че освен няколко яйца, парче кашкавал и буркан с лютеница, в него нямаше друго. А трябваше да мисля за Франц – бях му обещал подслон и храна. И детето се очертаваше като чест гост. Наметнах якето, взех една пазарска торба и се запътих към селото. В малкия смесен магазин напълних торбата, с каквото намерих, изпих една лимонада и поех обратно. Вече във вилата, ми хрумна да отпразнувам някак появата на Франц, а и ми беше омръзнала сухоежбината. След кратък размисъл реших да направя мусака – не зная защо, но си помислих, че Франц няма да откаже да хапне, след като вътре има месо. Не съм много сръчен в тези неща и когато най-сетне пъхнах тавата във фурната, беше станало почти обяд. Запалих цигара и реших да ида да видя какво поравят двамата приятели на полянката.
Когато завих зад ъгъла на къщата, понечих да им извикам, но вместо това рязко спрях и се дръпнах зад ъгъла – все още под дървото, детето и кучето седяха един срещу друг, толкова близо, че носовете им почти се докосваха. Не правеха нищо. Не мърдаха, само се гледаха в очите. Изглежда от изненада съм пристъпил напред, защото двамата се извърнаха към мен. Васко скочи на крака и дотича при мен:
- Говорим си! С... Франц си говорим! – целият сияеше и подскачаше от крак на крак.
Някак колебливо, към нас се приближи Франц:
- Нямаше как, разбираш ли – той е един от онези...от нас, де. Веднага го усетих – има силна и ясна мисъл. – Франц изглеждаше някак виновен. – Ама не се притеснявай, хлапето е умно, дяволски умно!
Хлапето наистина беше умно – не се наложи да му обяснявам, колко е важно да не казва никому за говорещото куче. Без друго щели само да му се подиграват, особено сестра му. Реших, че заплахата от подигравки е достатъчна, за да го накара да си мълчи за Франц и се успокоих. Хванах го за ръка и го заведох при майка му, която тъкмо го търсеше за обяд, а ние с Франц се прибрахме при мусаката. Той надмина очакванията ми – когато, с подут стомах и разкопчани панталони, се опънах на дивана за следобедна дрямка, Франц трополеше с тавата по пода, в опити да оближе и най-малките частички.
Следобедът мина в мързелуване и четене, а надвечер, когато се канех да продължа да разпитвам Франц, той изведнъж стана неспокоен – започна да души въздуха, като смешно бърчеше нос, а след това заяви, че му миришело на любов. Отворих вратата и той се изгуби по посока на селото. Прекарах вечерта пред телевизора и си легнах, без да го дочакам.
Сутринта ме събуди лай и драскане по вратата. Отворих и Франц се шмугна вътре – изглеждаше уморен и някак смачкан, но определено беше щастлив. Не пожела да отговори на въпросите ми и след като излочи пълна купа с вода, се тръшна на дивана и веднага заспа. Оставих го и излязох на разходка по брега. Времето беше тихо и почти ясно. Крачех по пясъка и си мислех за нещата от последните два дни. От една страна, хубаво беше, че не бях луд. От друга, обаче, всичко, в което бях научен да вярвам, беше отишло по дяволите. Имах нужда от обяснения – от много обяснения, подкрепени с доказателства и свързани с природните закони – такива, каквито ги познавах от училище. Трябваше да мине време, доста време, преди да успея да пренаредя приоритетите си – смисълът на всяко нещо, което човек правеше, се беше променил и това, което до вчера смятах за важно, днес отстъпваше място на неща, за които не бях и подозирал.
Когато се прибрах, Франц и Васко бяха на верандата, улисани, както ми се стори, в разговор. От време на време момчето възклицаваше и се смееше, но на какво – не можеше да се разбере. Седнах на стъпалата и се зазяпах в морето. След няколко минути чух трополене зад гърба си и се обърнах. Васко беше скочил от стола, целият зачервен, очите му бяха пълни със сълзи, а Франц стоеше, наполовина под масата, навел глава чак до пода.
- Хей! Какво става? – помислих за ухапване или нещо от този род – Франц, какво правиш?
Франц мълчеше, все още без да вдига глава. Момчето обърна разплаканото си лице към мен и с мъка каза:
- Той...той е бил! Тогава, там...той... – сълзите го задавиха и аз го прегърнах, за да го успокоя.
Не разбирах нищо и погледнах въпросително към Франц, но той извърна все още отпуснатата си глава. Ядосах се:
- Ще ми кажете ли, какво става?! Нали уж...нали се разбирахте така добре, а сега?
Васко изтри с опакото на ръката очите си, подсмръкна и тихо рече:
- Там – на кораба – когато вълната ме отнесе в морето...Той беше с мен! Той беше...той беше моят човек! И аз толкова...а той ме остави да се удавя! Аз помня, спомних си! Виках го, молех го да ме спаси... А той ме остави, заряза ме като...като куче... – детето отново се разхлипа и завря глава в гърдите ми.
Мълчах – какво да кажа? Та това беше невероятно – след толкова години, в един друг живот, да се срещнат двама, които са били другари, делили са веселите и трудни моменти в живота си... И един от тях се е оказал...
- Предател.
Беше Франц – гледаше ме, а в очите му прочетох болка и срам. Докато галех детето по косата и се мъчех да го успокоя, Франц бавно, сякаш тонове тежаха на гърба му, се запъти към стъпалата. Слезе и без да се обръща, пое по брега, към водата. Гледах го, докато се отдалечаваше и ми се щеше да го извикам, да му кажа, че нещата, които правим или не правим, понякога могат да бъдат поправени – понякога ни се дава възможност и, колкото и нищожна да е тя, не бива да я пропускаме. И други неща исках да извикам след него, но не можах – някаква буца беше заседнала в гърлото ми и ме душеше.
Васко се отдели от мен и се огледа:
- Къде е... – после видя Франц, който беше стигнал до водата и навлизаше в нея. – Не! Стой! Франц, почакай!
Детето ме блъсна и хукна към водата, където кучето беше нагазило вече до гърди и продължаваше навътре. С невероятна бързина малкото момче дотича до брега, прецапа няколко крачки през вълните и се хвърли на врата на кучето. Така – единият вкопчен в другия – те стояха във водата, а вълните лекичко ги блъскаха – наляво, надясно...като в някакъв бавен, нежен танц. Не след дълго се обърнаха и с малко усилия излязоха от морето. Бавно – защото сигурно си говореха, те се приближиха и спряха пред стъпалата на верандата. Франц изглеждаше ужасно, но момчето, макар и мокро, се усмихваше широко. Клекна, хвана главата на Франц в шепите си, опря чело в неговото и тихо, много тихо каза:
- Аз и сега те обичам, глупчо. Сега, и винаги... И няма да ти дам да се удавиш!
След това тръгнаха. Нужна им беше дълга, много дълга разходка. Гледах подире им – човекът, който е бил куче и кучето, което е било човек, вървяха един до друг, без да обръщат внимание на нищо. Защото нищо нямаше значение сега, когато отново си принадлежаха.