автор: kolebin

1. Елица лежеше със затворени очи, Кирил подреждаше масичката край леглото. Купичка със сушени кайсии – ако огладнее през нощта; чаши чай и сок; лекарството за болки, а до него – пепелник, запалка и две цигари. Почеса се мислено и прибави още една. По-добре да пуши от по-леките, а не да прилазва посреднощ в стаята му и да щипе от неговите. За пореден път помисли, че не бе зле ако имаше някаква камбанка, от тия с дървена дръжка, беше ги виждал по филмите. За пореден път се утеши, че спи леко и я чува. Доволен отбеляза:
– Това е! – сетне запита тихичко, ако вече спи да не я буди: – Искаш ли още нещо?
– Да, разкажи ми една история! – едва чуто прошепна тя без да отваря очи.
– История ли?
– За първото ни прибиране – отвори очи и му се усмихна. – История с фериботи и как се качваш на заден ход.
– Хм, сигурно пак ще речеш, че случайно се сбрахме пред ферибота – саркастично изрече.
– Страшничко беше, с разклатеното дървено мостче и тъмната вода отстрани. Пък и знаех какъв майстор си в карането напред-назад.
Странно нещо е паметта. Двата инсулта на Елица изтриваха безмилостно всяко „вчера и днес”, забравяше, че вече е изяла половината ядене и Кирил делеше отново останалото: „Ето, изяж това и спираш!” Тя послушно посягаше към новата половинка – докато не се появеше напън за повръщане и бързо-бързо прерязваше хитринките му. Но помнеше дребни случки от преди... от преди близо двайсет и пет и повече години. Още му държеше гарес за първото посещение при фризьор в Рабат. След безкрайно обсъждане на прически, онзи кретен триумфално изрече: „Знам какво да направя!” Пъргаво резна косата ù от едната страна, късо над ухото и запита: „Така ли я искате или дълга?” Елица пророни сълзица и покорно прие да преживява с късата версия. Като че можеше друго!

– Ей!
– Да?
– Къде скри историята за приспиване? – на лицето ù бавно изплува отдавна забравената усмивка, която пазеше само за него.
– Скри се вдън земя! – отвърна грубовато.
– На ферибота посрещнахме изгрева на слънцето и делфините – изрече с упрек. – Следваха ни почти до Алжезирас. А когато по пътя към Кадис спряхме? С гледката на два континента и две морета... и онова мъничко параходче, дето пускаше дим край Гибралтар.
– Беше величествено – покорно се съгласи.
– Или фиестата в Мадрид? И нея ли не помниш?
– Коя фиеста?
– Нали купихме килим и две мраморни масички... и ги пратихме към хостала.
Кирил се усмихна. Портиерката не знаела на кого са и се бе настанила във фоайето да ги пази, а две симпатични филипинчета ù правеха компания. Завариха ги около масичките, да подслаждат чакането с чашки кафе.
– Да, аз домъкнах от колата разни безмитни алкохоли... и след няколко часа тайфата беше набъбнала. Кой седнал направо на разстлания килим, кой танцуваше край него... бе от най-хубавите, сякаш паднали от небето веселби.
Наистина, беше хубава пауза, пред разразяване на бурята, наречена Елица.
– Така и не разбрах защо смотахме пътуването – рече тя замислено. – Един ферибот не ни ли стигаше?
– Кой да ти каже! – измърмори неубедително.
– Остана ми длъжник – припомни си тя. – Не спряхме в Пирея и не видяхме Гърция.
– Имаше буря – напомни и ненужно добави: – Съвсем истинска буря! Но за Гърция, ей къде е! Като се оправиш малко и ще отидем.
Тя отново затвори очи.
– Обещаваш, нали?
– Обещавам! – потвърди искрено.
– Да ми порастне отново косата и ще ти напомня.
Това със сигурност нямаше да забрави. В цялата бъркотия с болестите на Елица, коя ли благословена ръка бе докоснала паметта – да отделя и пази само хубавите зрънца? Та тя не помнеше дори, че бяха разделени от години, че проклетата болест ги сбра отново. „Набожен няма да стана – си рече, – но хващам вяра, че чудеса има на тоя свят.”
Вярваше, че някой ден ще прескочат до Гърция.
___
2. Днес синът им шеташе из Европата сякаш му е бащиния, а тогава... тогава мечтата им бе поне с едно око да надникнат отвъд капсулования соц рай. С триста зора уреди да работи като треторазряден преподавател из Африка. С триста зора сбра пари за кола. Автомобилният му салон бе тревясал двор на франсе, колата – трошка на почетна възраст. Беше неделя, франсето имаше гости, те пийваха насядали в двора, а Кирил обикаляше колата и се правеше, че отбира от коли вапсани в отровно зелено.
– Е? – онзи бързаше да го чупи.
– Искам да я взема, не ми стигат парите.
Доста не стигаха, но май на проклетия французин много му се пиеше. Накрая отвратен вдигна ръце към небето и изръмжа нещо неразбрано. Нещо в смисъл: „Взимай и ми се махай от главата!”
Не поляха покупко-продажбата, къде ти, но стана собственик на отровно зеленото возило. Чакаше го Малкото пътуване – посрещане на семейството в Казабланка; и – оле-ле! – онова тъй мечтано Голямо пътуване. След по-малко от два месеца, време да усвоява шофьорските премъдрости.
Вслуша се в съвета на Лао дзъ към хора с отровно зелена кола и опразнени джобове: стискаш зъби и правиш първата стъпка. Тя трябваше някак да го отведе до Панорамния път в палмовата горичка край града. Имаше луксозно пътно портмоне с отделения за всичко и отчайващо празно. А първите стъпки бяха странни подскоци „като козле край майка си” – му хрумна сравнението, докато прехапал устни укротяваше своеволната таратайка. Те го отвеждаха към мястото, където съдбата му готвеше първата маневра на заден ход. Така се успокояваше при неочакваната среднощна среща с Елица пред ферибота. Че вече се е оправял с тая пущина, да кара на задна при екстремни обстоятелства.
Креташе горе-долу сносно към изхода от града, когато обстоятелствата се материализираха пред погледа му. Трима пътни полицаи – с каски и очила на темето, те си дрънкаха весело край запряните мотори. Отмина, решен да ги презре, но един от тях – вместо да го остави да оглежда ландшафта като тия туристи, които влачат корем, щото най- обичат да оглеждат ландшафти, та един от тях махна небрежно да се върне към тях. По-късно сравни случилото се с почти катастрофата, когато зачезна от казармата (тъпа история с нечисти мераци към мацка, дето не заслужаваше), а в купето на влака нахлу военен патрул. „Всички документи и багажи за проверка!”, Нямаше паспорт, а в раницата му бяха надиплени военните дрешки. Разигра безгрижие, дрънкаше с момичето отсреща и прехвърляше на ум колко ли години затвор го чакат. А онези мърлячи погледнаха паспорт-два, отвориха един куфар, сетне отпрашиха нататък. Е, сега не бе страшно, само гадост някаква. Да се добере до тях, но без разните подскоци или наляво-надясно „като козле край майка си”. Добра се! И се строи край гаднярите леко учуден, но ведро усмихнат. Дори посегна към луксозното си портмоне. Á са поискали документи, á е заизваждал! „Турист?” – запита повикалия го полицай. Още беше със стария френски номер, благословен да е. „Турист!” – потвърди. „Къде отивате?” Панорамния път си беше баш за туристи, та излъга като каза истината. „Харесва ли ви Мароко?” „О-о, чудесна страна!” Уф, стига да ме оставите да си ходя по живо, по здраво. Не бяха гадняри, а симпатяги и го пуснаха по живо, по здраво. Реши на връщане да им махне, ако още се моткат наоколо.
___
3. Голямото пътуване... има Господ да си пази серсем врабчетата. Не беше споменавал за страховете си пред Елица, недай боже, но си знаеше какъв смотаняк е на кормилото. Сигурно затова напря да отпратят сина със самолет. Пътьом спряха в Казабланка. „Можеш ли сам да се прибереш в София?” А той след дълго обмисляне, с осем годишния си акъл: „Да, но не пеша!” Елица се намеси решително: „Стига глупости, детето ще пътува с нас!”
Един ферибот отплува под носа им, откъде да знаят, че Сеута е на африкански бряг, а се прави на испанска – с час разлика. Час, през който се помайваха безцелно. „А сега виж на какво корито ще ни товарят посред нощ!” – ръмжеше Кирил. Противно на спотаените страхове успя да ги навре в отворения търбух на кораба. Застанали на горната палуба даже припяха „Espana...” с много тарам-татам в прибавка. Отново на твърда земя доста нетрадиционно пое по левия бряг – към Кадис и Бадажос. А при наближаване на Бадажос и досами португалската граница, произнесе небрежно дълго стаявана фраза: „Какво ще речеш, да прескочим до Португалия?” Беше резултат на ровичкане из карти, символ на свободната му воля – да прескочим, ако решим, защото само с тях кой знае защо имаме безвизов режим. Този точно момент избра Елица – с един шут да прати на боклука идеите му за свободна воля, барабар с всички мечти за някакво си Голямо пътуване. „Остави тия идиотщини – хладно изрече, – по-добре кажи нещо за онази Инес!”
Стари грехове, защо ли ги имаше за отминали и забравени, с вой го нападнаха. Инес му се изхили призрачно и се настани между тях. „Но защо сега?” Верно, безсъвестно я използва – след като разбра, че френският му за нищо не го бива. Верно, Инес, добре де, „онази Инес”, съседка по къща, направи невъзможното Елица да разбере за отминалата връзка. Гадината коварна искаше да ги скара и да си го приджоби. Елица отказа да влезе в играта. Но глътна доста жаби, а някъде около Бадажос захвана да ги плюе обратно, ведно със сбраната отрова. Той пък наля масло в огъня – нали тъй се казваше? – защото се разсмя по никое време. Беше дръпнал дявола за опашката на шофьорския изпит. „В кои случаи не трябва да шофирате?” – запитаха го и той без колебание отвърна: „Ако се скарам с жена си!” „Че какво общо има жена ви?” „О, вие не я познавате! Ако се скараме и реша да карам кола, със сигурност ще катастрофирам.” Селски хумор, падна си на място и му изкара изпита. Такъв си беше открай време, голям шегаджия!
„Тате, тате, гледай мелници!” Вятърните мелници на дон Кихот. Лесно му е било на хидалгото, той пък се бореше с неистовото желание да трясне колата някъде и да приключи с Големите им пътувания. Умна Елица, с пòлица за живот, седнала на задната седалка. Някъде около Толедо из главата му се зароди идеята как да съкрати мъчилището. Имаше наш ферибот от Барцелона. Или от Марсилия.
___
4. Андора е великолепно място за всеки, решил да спретне малко семейно скандалче. В първия мернал се къмпинг ги посрещнаха от радушно, по-радушно. „Нямате палатка? А, нямате нищичко, освен желание... Поразтъпчете се, а ние ще опънем палатка, с две, не, с три легла...” Връчиха им визитна картичка, та като се загубят (загубиха се!) да не произнасят всуе името къмпингово: „Риберюга” и да виждат безпомощно повдигнати рамене; само да тикнат пръст във визитката и за всеобщо облекчение и радост да чуят „Аааа....”, сетне тази „Риберюга” се произнасяше толкова шантаво, че и родната майка на скапания рибок да не го познае. Но вдигнатите ръце даваха посока. Покрай посоката мернаха басейн и отрочето се бухна в него както си беше с дрехите. Видяха няколко изби с отбрани алкохоли, Кирил си ги набеляза. Покрай безбройните магазинчета спряха само веднъж – пред майсторската имитация на старинен барометър (окачен на просташка клозетна верижка). Дори Елица запря и с половин уста призна, че такива точно барометри са ù мечта открай време. „И на мен!” – Кирил опита да се присламчи към чуждите мечти. Старинният барометър бе внесен тържествено в палатката им и окачен на просташката верижка (дори и по колчета в Андора се намират забравени пирони). Едва тук се вгледа в покупката. Централната, много барометърска стрелка се въртеше както му е редно. Две скали, усукани в полукръг, бяха белязани с „С” и „F”. Ненужно е уточнението, че на въпрос: „Какво показва барометъра?”, отговорът бе неизменно фаренхайтов.
И без сбърканото чудо Кирил виждаше небе без кьораво облаче, както впрочем е редно при 75 фаренхайтови градуса. Знаеше също каква вихрушка ще се извие над главата му привечер. Оцени услужливо поставената масичка и столове и приятната музика, която се процеждаше от новопристигнала каравана. От нея се изнизаха две гърчави създания, на възрастта на сина им. Почти без разменена дума тримата поеха да играят пинг-понг. Ако нямаше собствени грижи, Кирил щеше да разбере, че едно от гърчавите дечица е момиче и – по-важно – първата любов на синковеца му. Щото очите ù били клепнали ей така!
Но той имаше по-важна работа. Остави Елица, седнала край масичката, да крои пъклени планове как ще отрови първата от поредните им вечери. Или всичките. Така и така ще чакат за марсилския ферибот, в Андора поне имаше удачна противоотрова. Пое към избите.
Подхвана проучвателна дегустация. Още на третата бъчва, с уиски, го обзе риторичен плам. „Срещала ли си идеални хора? – запита я той и побърза да разсее възможни съмнения: – Не съм от тях, опазил ме бог! А Елица... има излъчване, вътрешна сила, личност е! Почти безгрешна! – изплю с отвращение. („Да, още чашка ако обичате. И бидонче от тая, симпатичната бъчва.”). – Хващат за ушите някой простосмъртен, дето и не помисля да се прави на по-специален, поомачкат го оттук-оттам и какво? Създават си идеал за съвместен живот. А като се откърти парченце от паметника им, а? Да знаеш тия, идеалните, нямат прошка за нас.”
При бъчвите с порто не се колеба, посочи най-скъпото, опита две-три чашки от него и поиска ново бидонче. Тая бъчва, според Кирил, беше и по-внушителна. Да, заслужаваше внимание. „Обичам Елица, дори много – призна ù той. – Но, човещина, забелязвам и другите жени. Не ако е наблизо, защото я уважавам, тъй да знаеш! Но на четири-пет хиляди километра и няколко месеца отдалеченост, каква ти изневяра?” Повлече двете си бидончета като мърмореше остатъчно: „Ама как да го набия в онази твърда глава?” Умряла работа! И майната му на всичко!
___
5. – Какво помниш от марсилския ферибот?
– О, много! – отвърна Елица оживено. – Помня пристигането ни на кея и отекчените тираджии. Но всички имаха по някое детенце и нашето им размекна душичките. Май Пчелата..., да, той беше!, отиде до тира си и отряза с замах парче месо – да нахранел сина. Готвиха на газово котлонче, а накрая: „Ако си изядеш чинията, ще те пусна да караш камиона!”
– След такова обещание, горкият поиска и допълнително. Да бил по-сигурен. Подкара по кея, ти не поглеждаше, само питаше вече във водата ли са.
– Помня шведската кухня на ферибота и че първия ден ти омете огромно количество храна. Бях смаяна и си рекох: „Господи, този голям мъж яде като змей!” А винаги ти сипвах по-малко отколкото на детето.
– Доказаха, че е полезно да ставаш от масата поне малко недоял – заяви той усмихнат.
Отново паметта ù избирателно отхвърли скандала, който му вдигна, когато се появи претоварен с чинии – „поне веднъж да си хапна като хората!” Скандал за единия принцип, бяха в период на пълното отрицание.
Тя си спомняше плъзгането им из гладкото и безобидно Средиземно море, слънцето и шезлонгите. А огромната дупка на забравата включваше дори конфузията, когато изхвърча от тоалетната: „Един мъж... там! – сочеше назад. – Един мъж ме сгащи без гащи!” Хм, да те сгащат без гащи може, ако не поглеждаш, че сервизите са общи със съседната каюта. Кирил се смя просташки и я обвини в умишлени действия и прелъстяване на горките съседи.
Внезапно идиличното време бе заменено от яростно бучащи ветрове и огромни вълни... и Елица я нямаше. Нито следа за морската ù болест, когато затворена в каютата проклинаше трижди проклетата буря, драйфаше и ту се прощаваше с живота, ту се надяваше да умре най-сетне. Да, морската болест си правеше гаргара с някои, а прошляци като него си свиркаха доволни в стола. В интимна близост с огромни количества пържоли. „Ох, махни ги!” – пъшкаше Елица отвратена, когато пренесе част от осиротелите благини в каютата им.
Фериботът прекарваше френски тирове към Пирея и Кирил неочаквано се превърна в езикова връзка. Неприятна, след първия голям запой, когато благоверната на едно дребняче от франсетата зачезна. Беше сто килограмова мустаката хала и според него трябваше да си луд, та да ù посегнеш. С дребнячето стояха пред кабината на лудия – Пчелата – и то жално го питаше къде, аджеба, е кабината на Пчелата. „Откъде да знам, да му го начукам!” – повдигаше рамене Кирил, къде на български, къде на чужд език. А през бурята безцеремонно го изритаха от леглото – посред нощ и след поредното алкохолно натравяне (тираджиите, наши или френски, все тая, наваксваха на сушите из живота си, той пък беше... езикова връзка). Хич го нямаше да върже две смислени приказки, ама и питащите бяха на същото дередже. Разбираха се! „Общо взето, цапана работа!” – започна проникновено, капитанът го прекъсна – и без него знае, че е цапана, а го е викнал да обясни на тия кретени... „Какво, бе?”
Да предаде с думи прости, че фериботите са капризна плоскодънна гадост и едва се крèпят в буря, че капитанът треска го тресе – дали товарите са добре разпределени и укрепени. И като си няма грижи на главата е получил SOS. Та отново се навира в геджовата, да вади от калта наш шибаняк. Тъпанарът му с тъпанар, вместо да иде на док, натоварил семейните пачаври и се правел на увеселителен. Кирил позачисти преситената от ругатни капитанска изповед и на изискан френски съобщи, че ще спасяват закъсал събрат, което ще ги позабави. И покорно пое към палубата: „Глей кво става, предавай на кретените и не ми се ври в краката! Ясно?” „Тъй вярно!” – изпъна се Кирил и даже козирува. С лявата ръка, след препиване все го избиваше на леващини.
Добраха се до закъсалия кораб, горкият беше останал без двигатели. Кораб без двигатели не пори вълни, а им позволява да го лашкат както си искат и те гледат да го капичнат с дънцето нагоре. Кирил, вир вода и изтрезнял, наблюдаваше запленен как „нашите хора” стрелят по него и майсторски го прехвърлят с въже. Дебело въже, но то било тънкото. Закачено на тяхната лебедка изтегли друго въже, страхотен звяр. Той щеше да ги тегли до по-спокойни води. Сутринта се събудиха скатани в заливче. Влекач, казваше се „Хан Аспарух”, откара злополучния кораб...
– ... а ние зацепихме направо към Бургас – с тия думи Кирил завърши разказа си. – Е, не спряхме в Пирея, не видяхме Гърция и съм ти длъжник. Но скоро ще поемем натам и без да ми напомняш – погледна към нея: – Имаш ми вяра, нали?
Елица отдавна спеше.
___