автор: Ira_Margitina

Още ли го гонеха? Петима бяха. С тях имаше и куче. Къде ли се намираше? Май досега не беше идвал по тия места.
Извика сподавено. Стрелата на един от преследвачите одра рамото му и се заби някъде в храстите. Нищо… Скръцна със зъби, но преглътна псувнята. Почти беше стигнал върха на хълма. „Да видим, да видим какво има отвъд!”
Светослав се изкатери догоре и там спря. Не смееше, а сякаш вече и не можеше да помръдне. Преследвачите изчезнаха, но той забрави за тях. От другата страна на височината се откриваше широк дол, който гъмжеше от хора и коне. Няколко малки войнишки шатри ограждаха една по-голяма. На върха й се диплеше знаме. Не беше ромейско…
За колко време беше стигнал дотук? Нетърпеливо започна да пресмята. Три дена… Три дни бяха изминали, откакто избяга от града. Оттук до М-к имаше само три дни път или по-малко за войска с добре нахранени, напоени и отпочинали коне!
Наблизо изсвири рог.
- Стой на място! – викна някой.
Показа се войник с плетена ризница и железен шлем.
- Бранко! – възкликна Светослав.
Войникът забави стъпките си, спря неуверено. Но после хукна да прегръща своя някогашен воевода.
- Брате! Ти ли си, бре, главатарино?
- Аз съм, брате. Само полека с рамото, Бранко!
Войникът се отдръпна с уплашен вид.
- Бре! Добре ли си? Що ти е?
- Стрела. От М-к избягах.
- Пак ли? И право при нас, а? Що, не се оставят лесно старите мераци? – разсмя се войникът.
- Де да беше до мерак… - изкриви лице Светослав.
- Хайде! Хайде да те водя с мене долу при нашите – посъбра се малко усмивката на Бранко – Имаме ние един стар вещер… такива рани най-умее да лекува.
- Чакай! Кои сте там долу? Цар Асен ли е?
- Ха! – възкликна гордо Бранко – И Асеневи войници има. Ама, ще видиш. Да знаеш - няма другаде такава войска.

.....................................................................


Вълнението туптеше в гърдите на Светослав и дори беше притъпило дращенето от раната на рамото му. Той потърси с поглед Бранко. Някогашният разбойник стоеше почтително от дясната му страна и наблюдаваше замислено своя воевода и приятел.
- А Асен? – попита направо Светослав – Той тука ли е?
Бранко разбра и се усмихна.
- Чакаме го от два дена да дойде с главния отряд. И него ще видиш. Сега обаче, харесва ти или не, ще трябва да останеш само с нас, макар да не сме толкоз отбрана дружина. Ха, Добромир Хръс не обича много строгите правила и разпоредби... Но затуй пък ние обичаме Добромир Хръс.
- Добромир Хръс? – сепна се Светослав.
- Тъй, брате, той – смигна Бранко – На нас тука Добромир Хръс ни е воеводата. Хитро го е измислил цар Асен – пуска един по-малък отряд да върви напреде за заблуда на ромеите, а той с голямата войска иде след него. Малкият отряд, ние де, не ходи по пътищата, а удря направо през горите. Ромеите не чакат него, а следят другата войска – Бранко размаха широко ръка, за да покаже колко беше голяма тая друга войска – дето върви по главния път откъм Сердика. Затова като ударим ние, ромеите ще се чудят откъде им е дошло. А от време на време Асен отделя и други по-малки дружини да се промъкват и нападат изневиделица в ромейски гръб.
Светослав слушаше с укорителен поглед.
- Значи Асен оставя на тебе и на тия като тебе да му свършат работата, да се сблъскат първи с ромеите, са отнесат всичкия им бяс, нищо, че досега може и да не са хващали оръжие, а той да дойде после наготово, за да му сложат направо лавровия венец?
- Не е тъй! – възпротиви се живо Бранко – Ромеите си имаха една тяхна дума за това как по-добре да завъртиш работите, та да изхитриш врага си и да му видиш по-лесно сметката. А цар Асен го е измислил наистина хитро. Накрая цялата войска ще се събере в полето около Серес и с обща сила ще настъпи още на юг. Може даже към Солун... Помисли само, туй ще е незапомнена победа, брате! Туй е Солун! Вземеш ли го, взимаш ключа към Бялото, а оттам и към Средиземното море!
Светослав не отговори веднага. Откъде знаеше Бранко, доскорошният неук разбойник, какво е да имаш ключовете от Бялото и Средиземното море? Беше ли виждал той морето или само повтаряше чужди заучени думи?
Светослав също не беше виждал морето, но беше слушал разказите на разни пастири, които бяха слизали много на юг в равнините край големите ромейски пристанища. Морето, казваха те, синьо, равно като тепсия, прелива отвъд безкрая и по него се носят ладии. На отсамния му бряг е Солун. Солун е град много по-голям от българските градове и какво ли няма там – да идеш на тържището му, стока от най-далечни земи ще намериш и хората там са от всички земни краища, а стените му са толкова здрави, че трудно ще ги съборят и най-мощните стенобитни оръдия. Само Константиновият град има подобни стени...
Така разказваха пастирите. Но все пак Солун се беше оказал уязвим. Съвсем наскоро оттам бяха минали Фридрих Червената брада и Ричард Лъвското сърце с армията на латинците. Христовото име и светият кръст не им бяха попречили да грабят и убиват християнско население. Сега цветущият някога град още се лекуваше от раните, които му бяха нанесени. Говореше се, че по улиците му още скитали бездомни и се чернеели изгорели развалини.
Латинците бяха стъпкали ромейската надменност и суета и бяха превърнали Солун в наглед лесна плячка за всеки следващ завоевател. Обаче тая слабост оставаше донякъде измамна. Солун имаше още скрити жизнени сили, които му бяха помогнали да отхвърли и преодолее голямото нападение на норманите. Тези сили идваха от положението му на морския бряг, където продължаваха да пристигат кораби, пълни с всякакви товари. След латинското разорение те се търсеха повече и се разменяха още по-скъпо отпреди. Светослав добре знаеше това, защото две години неговата дружина бе хранила множество малки планински села и колиби със заграбеното от керваните, които откарваха или докарваха стока към и от Солунското пристанище...
Наистина, това щеше да е велика победа... Чак в Солун още никой Асенев предшественик не беше влизал като истински цар. Иван Асен можеше да е първият и това би му донесло нечувана слава. На него и на онези, които вървяха с него.
Чак сега Светослав проумя напълно магията, която беше превърнала пъстрата сбирщина от хора пред очите му в устремена към единна цел войска. Тая сила не беше само омраза. Тя извираше от надеждата, от вярата в делото на цар Асен. За първи път от много години вяра гореше в очите на пръснатите из тясната долина хора – стримонци, тракийци, мизийци, кумани и власи. Асен ги беше накарал да повярват, че е възможно възстановяването на тяхната държава, в чиито рамки те бяха готови отново да се слеят в един народ. Един народ, който заслужаваше да живее под едно небе наравно с останалите, без да бъде смятан и да се смята за по-долен от тях...
Новата държава на българите вече владееше земите на север от Хема. За десет години тя беше прехвърлила голямата планина и продължаваше да се разпростира все по на юг. Границите й следваха пътя на Асеневите войски и всяка педя от тях беше извоювана с жестока борба.
Но как Асен беше накарал всичките тия хора и онези, които вече не бяха сред живите, да се борят така упорито, да платят с кръвта си цената на победата? Как беше събудил вярата им? Как бе успял да привлече такива като Бранко - отхвърляни от живота плячкогонци?
Светослав добре знаеше колко е трудно да си водител. Цели две години, още почти юноша, той бе водил една разбойническа дружина... Като си припомни отново за онова време, още повече му се прииска да види човека, предизвикал самия византийски император с един успешен бунт в сърцето на земите му, когото ромеите презрително наричаха „варварин” и „самозванец”, а вече десет години не успяваха да го надвият...
- Думата, Бранко, се казва на ромейски „тактика” – каза Светослав в продължение на мислите си.
- Що рече? – сепна се другият, също отнесен някъде.
- Думата, която ромеите имат за умението да надхитряваш враговете си. Кажи сега за Асен. Кога го чакате да пристигне с главния отряд?
- Съгледвачите рекоха, че след два дена ще е при нас.
- А Добромир Хръс? Казваш, че той е ваш воевода. Сега с вас ли е?
- А тука е някъде. Но ти ела първо си почини, пък после ще го търсиш.

..................................................................

Навън задрънка оръжие, надигна се говор и гръмна един познат глас:
- Ха, здравейте! Къде ми е гостенинът?
Голямата глава на Добромир Хръс надникна в шатрата.
- Ха, добре дошъл, воеводо Светославе! Или да те наричам вече с цялото ти име, Светославе Радомил?
Светослав стана, пристъпи за поздрав, а Добромир Хръс го прегърна бащински.
- Ти, какво? Казаха ми, стрела пак те била ударила? Пак си излязъл май през някоя задна порта на М-к.
Боляринът смигна хитро. Светослав се усмихна.
- И тъй да е, – намеси се Бранко – следващият път ще влезе там през най-главната!
- Тъй, ами! – тръсна главата си Добромир – Та какво вие тука с Бранко, заговорничите? Но не против мене, надявам се?
- Как против тебе, воеводо! – възпротиви се десетникът – Само срещу ромеите!
- Така може. Ха, сега, Бранко, да ни оставиш малко. Имаме ние доста да си приказваме със Светослав Радомил.
Десетникът излезе, недоволно намусен. Добромир изгледа под око Светослав, на свой ред седна кръстато на кожите и като сниши гласа си, каза:
- Е, да те посрещна и аз в стана си, воеводо Светославе, както някога ти ме посрещна в твоя горски дворец. Рекоха ми моите хора, че гост е дошъл, ама докато и аз дойда… А ти какво търсиш тука? Да не речеш нещо, аз гости обичам, но ми е чудно как тъй точно ти ми се яви?
Светослав го погледна косо.
- Избягах от М-к. А до стана ти стигнах случайно.
Добромир Хръс за миг замълча, но по лицето му не можеше да се прочете нищо – нито упрек, нито одобрение.
- Твоя воля. Пак ти казвам, аз обичам гости – той вдигна глава и го стрелна с очи – Как е общият ни познайник кир Григориус Ставрос?
Светослав посрещна смело предизвикателството.
- С дядците и някои братя богомили направихме заговор срещу него. Той се досети и затвори в тъмницата си стрико Милан. Опитах да го посека в покоите му. Не сполучих.
- Тъй – скръсти ръце Добромир Хръс – Не е лесно да изпълниш дълга си, нали? Дългът е бреме и понякога идва свръх силите на човека. Нека властва докато може Григориус Ставрос, че и неговото време свършва вече.
- Свършва, - отвърна остро Светослав – Но чичо Милан е в тъмницата в М – шката крепост. Ако не се бях измъкнал, сега можеше и двамата да сме там. Богомилите са много, но няма как да го изкарат оттам, че то не става само с хули и закани. А ти и хората ти си станувате тука, чакате цар Асен да дойде да ви поведе!
Добомир Хръс се поотдръпна и повдигна леко веждите си.
- Хм, грънчарят Милан може да се окаже жертва на нашето дело, да. Откакто воюваме с Константинопол, дадохме доста жертви. При война, за жалост, не може без това. Разбирам те, ти си бил сам. Малко от вашите дядци могат да носят оръжие, но в бойните ходове си има правила. Походът към М-к тепърва предстои.
- Огледай се! – не се сдържа Светослав - Твоята войска е разпасана! А колко от твоите хора са хващали въобще меч?
- Ти не вярваш във войниците ми, нали? Помисли отново, първият вид често е измамен.
Добромир Хръс говореше с тънка насмешка. Светослав измести поглед и млъкна. Срещу него боляринът пак отпусна ръце върху коленете си.
- Сърдиш се, воеводо Светославе? Недей. Сега ти си тука и скоро, много скоро двамата с тебе заедно ще вземем М-к. Ще видим сметката на Григориус Ставрос и ще освободим чичо ти Милан. А войната – тя ще свърши. И тогава ще ми дойдеш на гости вече не във войнишкия стан, а в моя дом в Струмица. Ще видиш колко е хубаво там и ще се научиш да гледаш на нещата по-нашироко и по-надалеч. Сега поседи още малко тука, докато пристигне Асен. Да позарасне раната ти.
Светослав пак се извърна към него.
- Рана толкова бързо не може да зарасне.
Добромир Хръс му отвърна снизходително:
- Но твоята ще. Ти си Радомил и знам, че ще застанеш в похода до Асен.
- Кога ще продължи тоя поход?
- Знаеш, чакаме Асена. Отрядите трябва да се съберат и заедно да ударим на юг. Каза ли ти Бранко за Сердика? След като взехме града дойде той при нас и го направихме десетник. Тебе пък, Асен може да те направи севаст, какъвто беше и баща ти.
- И колко на юг мисли да слезе царят?
Добромир Хръс стана, отиде и разтвори входа на шатрата. Отвън надникна топлата вечер с тръпчивия мириз на горски билки и борова гора. Наблизо нетърпеливо потропваха копита, войници спореха за нещо, по-нататък общата неясна врява се смесваше с бързото клокочене на потока.
- Не знам, воеводо. Може до Серес, може и до Солун. Това знае само Асен – и с някакъв особен блясък в очите Добромир Хръс се обърна пак навътре – Усещаш ли? Въздухът мирише на море...
- Мислиш ли, че цар Асен може да вземе Солун? – попита тихо Светослав.
- Не. Ромеите няма да го пуснат. Освен, ако не се уговори нещо с тях. Но той не е много по такива договорки. Пък и Асен добре разбира докъде се простира чергата му.
- Че нали затова води войска със себе си – за да принуди ромеите да го пуснат, където пожелае! – почти извика Светослав и скочи от мястото си.
- Ха! – усмихна се боляринът – Войска, казваш... Тъй, но и войската не винаги е достатъчна.
Той обърна гръб на Светослав и излезе навън. Кожените дипли на шатрата изплющяха и се затвориха след него. Светослав тръгна подире му, но остана на входа. Боляринът бързо беше изчезнал някъде. Не се виждаше и Бранко. Войниците се бяха пръснали на малки групички около ниски огньове, говореха, дрънкаха с оръжие, някои се смееха.
След дни, може би още утре, тия хора щяха да се изправят срещу калените в битки войски на василевса. Едновременно го обзеха гордост и жал. Защо някак внезапно се беше усъмнил в силата им? Защо си беше представял някак друго яче Асеневата войска? Стори му се, че и Добромир Хръс сам се съмняваше във войската си. Дори сякаш се присмиваше – на хората си, на себе си, на Светослав, на цар Асен.
Стана му обидно, болно, дращенето в рамото му отново се обади и той понечи да се прибере в шатрата. Но се спря. В сгъсяващата се вечерна тъмнина съвсем наблизо издрънкаха струни на гусла. Станът се спотаи, притихнаха хора и животни и в настъпилата тишина, първо плахо, после все по-мощно и мощно, се изви гласът на певеца. Тъжеше за далечния роден дом, оплакваше народните нещастия, възхваляваше родната земя и призоваваше на бой срещу враговете й. Станът мълчеше, слушаха всички. Мълчеше и слушаше и планината наоколо. Светослав също се заслуша и усети как в окото му пари сълза.