автор: Ira_Margitina

Ръмеше слаб дъждец. Времето беше топло, макар и вече ранна есен, във въздуха се усещаше приятна свежест, която се издигаше от разкаляния път и от околните поляни. Горите и пясъчните хълмове изглеждаха неповторими с особената красота на своите размити, но и още по-наситени от дъжда цветове.
Тук-там прелели ручеи пресичаха пътя. Конят, оставен свободен, с отпуснати поводи, често потапяше муцуна в бистрата вода и пръхтеше радостно. Ездачът не бързаше. Той изглеждаше погълнат от собствените си мисли.
Достигна ниско възвишение. Оттук пътеката ставаше стръмна и започваше да се спуска надолу. Сега вече той се сепна и дръпна рязко юздите. Конят изцвили, затъпка сърдито на място.
- Кротко, хайде кротко!- потупа го ездачът- Виждаш ли там? Там долу е М-k
И докато гледаше към града, зашумен и сгушен сред скалите, почувства нещо странно, неопределено- вълнение, нетърпение,радост, тревога и страх едновременно.

М-к не се беше променил. Същият го видя пак оттук, когато преди две години избяга като престъпник от него. Сега беше истински престъпник, според всики закони на империята, но това именно му даваше повече увереност, повече кураж.

Тогава Светослав беше избягал от новия ромейски управител. Сега не бягаше, а се връщаше като победител. Беше надвил себе си. Или поне така си мислеше, изправен пред белите зъбери и извисяващата се над тях болярска крепост.

Самият град му се стори враждебен. Грамадни стени, с безкрайни редове от заоблени бели речни камъни, които на много места се сливаха със скалите. Отгоре, на равни разстояния един от друг, стояха стражи. По провисналите пера на ромейските им шлемове се стичаше вода, дрехите им сигурно бяха прогизнали, но те не помръдваха от поста си. А градът беше замрял. Не се чуваха вечните викове на всякакви чуждоземни търговци, които минаваха оттук с конски, волски и камилски кервани на път за Серес и Солун. Нямаше я обичайната глъчка. Под приспивния ромон на дъждовните капки М-к се беше затворил и скрил в своето гнездо, бе станал негостоприемен и дори зловещ, притиснат между огромните бледожълтеникави скални остриета.

По стръмните улици течаха кални вади. От различни посоки долетяха неясни гласове, някъде се понесе глуха свада, наблизо хлопна врата, залая куче. Няколко случайни минувачи го измериха с поглед. Позна лицата им, спомни си имена. Те обаче го отминаха, а той се поколеба да ги поздрави. Продължи по-нататък, покрай страноприемницата и затворените купчийници, увиснали над М-шката река. Кривна встрани по една уличка, изкачи се по други две по-тесни. В края на втората, в окрайнината на града, почти под стената на болярската крепост, беше домът на Милан грънчаря.

Дълго стоя пред високите входни врати. Още веднъж спомените нахлуха в съзнанието му, живи и незаличими.

Слезе от коня, приближи, почука. Нищо. Може да не бяха вкъщи. Почука пак.

Нечии бързи леки стъпки прекосиха двора и звънлив глас попита:

- Кой тропа?

Стори му се, че позна гласа:

- Стрино Недано, отвори, аз съм!

Отвътре се разнесе дрънчене на ключове. Вратата изскърца, открехна се, отвори се наполовина.

Светослав отстъпи стреснат.

- Извини, госпожо…Не е ли това домът на Милан, грънчаря?

- Боже! - възкликна сподавено момичето – Светославе!

Той се стресна още повече. Зениците му се разшириха от изумление и погледът му неволно пробяга по високото й, стройно тяло. Стефания! Тя ли е? Онази Стефания, която беше станала единствен свидетел на неговото бягство; с която едничка се сбогува, целувайки я по челото…

Само мисълта за тая целувка сега накара лицето му да пламне.

- Стефанийо?

Тя трепна. Някъде навътре в къщата се вдигаше врява. Големите й дълбоки черни очи тревожно се обърнаха отново към него. Посегна, улови ръката му и прошепна развълнувано:

- Ела с мене!

Той тръгна, без да се противи. Плочите на двора бяха мокри, локви проблясваха тук-там, а Стефания кой знае защо му напомни пеперуда, която прехвърча над тях. Няколко непослушни къдрици се бяха разпилели от двете дълги черни плитки. Тя ги отмахна с другата ръка, наведе се и влезе в една малка вратичка.

Как само се беше променила!…

Вратичката водеше към дълбок зимник. Светослав си спомняше добре Милановата работилница. В дъното на късия ходник се виждаха други две затворени врати, зад които струеше светлина. Оттам идваше и врявата. Ясно се различаваха гласове:

- Може и по-точно да се каже – говореше някой дебело и натъртено –

Боляри и нисши трябва да са равни както пред Бога, така и на Земята. С какво Григориус Ставрос е повече от нас? Ако питате мене, той даже по-долу стои.

Друг плътен, но нервен глас отговаряше:

- Милан има стара вражда към Григориус Ставрос и откак той дойде в М-к и стана протевон говори така. На мене той пък нищо не ми е сторил. Че трябвало да му се кланям! Ако беше наш, нямаше ли пак да му се кланяме? В земния свят не можете постигна туй равенство. Все ще има някой над вас – все едно ромеец или българин.

- Прав си – боляри и нисши все ще има, ама дайте поне болярите да са си наши. Дори и да има над мене българин, аз за него няма да съм “варварин” и поне по кръв ще сме равни. А ако ме нарече “скот”, ще мога да го изпсувам на общия ни език.

- Значи ти искаш примерно българин за управник да имаме? Туй искане по-после и до отцепничество може да доведе.

- Говоря ти, че словата за равенство на небето са празни, без равенство между човеците тука. А то може да стане първо, ако хем ти зачиташ, хем тебе те зачитат. Ромеите никога няма да почнат да ни зачитат. За тях ние и човеци не сме. Двете племена сме различни и отделени трябва да бъдем. Ако това значи отцепничество, нека.

- То ние с ромеите открай време живеем заедно. И преди император Василия пак заедно сме живели. И не ни е чак толкоз зле. Ето и твоята Стефания ромейско име носи. Отцепим ли се като ония в Паристрион, с кого ще вървим? Сами няма да ни дадат да сме.

Сега и трети се намеси пискливо:

- Що да не ни дадат, бре? На нашият, дето ни го пратиха, самовластен господар стана. Онези на Златния рог уж са близо, ама са си и далече да го следят какви ги върши. А цар ви Асеня десет лета не може да стигне до нас. Свой човек, вярно, ни проводи, ама то така господство не се пази. Много планини ни делят от Мизия.

- Какво ще го следят Григориус Ставрос! Той е тука на заточение, за да се оттърват от него. А цар Асен десет години се бие с ромеите. И тука ще дойде. Пък и хич да не дойде, ние Григориус Ставрос от М-к трябва да махнем! Не е той за нашия град.

- За такива приказки глави режат, Милане, и то не само ромейските василевси… Тука трябва да се търпим, и едните, и другите да знаят да отстъпват, та да няма злоба и вражда… Тогава може и да станем равни… Знам, ще се разлютиш, Милане, но и с Григориус Ставрос човек може да се разбере. Вие оставете туй, дето го пише в книгата. То е друго.

- Като е друго, ти защо не си сега при отец Дамян в черквата, а си тука в тоя зимник?

- Той и в черквата ходи! Ей тъй трябва – и с поповете добре, и с еретиците! И тъй – хем с Асеня, хем с Исак Ангел и Грегориус Ставрос, пък после – с който надвие…

Стефания стисна по-силно ръката на Светослав и побутна металната халка. Вратите се разтвориха.

В тясното помещение зад тях се виждаше маса или занятчийски тезгях. Около него бяха насядали хора, повечето в странни дрехи подобни на монашески раса. На тезгяха гореше голяма лоена лампа, до нея лежеше разгърната книга, а над книгата се беше надвесил едър мъж с прошарени коси, къса брада и мустаци, който ръкомахаше разпалено в несъгласие с двамата застанали срещу него.

Светослав позна в него грънчаря Милан.

Грънчарят беше замълчал с появяването му и сега стоеше насреща видимо развълнуван. Мълчеше и Светослав като не намираше най-точните думи да заговори. А Милан, както беше ядосан от така везапно прекъснатия разговор, в тоя миг сякаш цял се разтопи и гледаше Светослав с радостна почуда и умиление.

Първоначалната изненада отмина все пак бързо. След нея до най-отдалечените ъгли на помещението се надигна въодушевен шепот и заля целия зимник. Милан поглади мустаците си, побутна без нужда книгата и лампата пред себе си и се засили да посрещне Светослав. Но го изпревариха.

От тъмното зад него бързо се шмугна напред дребна чевръста жена, гордата й сянка отведнъж се изряза в треперливата светлина на лоения памък. Пак настана мълчание. Но лицата на хората, събрани в зимника, техните движения и погледи говореха много повече от всякакви думи.

Жената се взираше в Светослав с големите си черни очи, все още млади и необикновено остри на покритото със ситни бръчици лице и в тях сякаш имаше някакъв укор. Такива бяха и очите на Стефания, която го посрещна на входа. Да, малката Стефания се беше променила и той сега виждаше колко много всъщност приличаше тя на своята майка.

Светослав пристъпи към стопанката на тоя дом, Милановата жена Недана, някак смутено. Тя сега му се стори чужда, въпреки че го беше отгледала от малък. Тоя неин особен поглед го смути, но той се опита да й се усмихне.

- Стрино Недано, ...

Лицето й се сбръчка като на плач. Тя сложи лъка на устата си, с което се опита да спре едно неволно възклицание.

Светослав пристъпи още една крачка, взе ръката й в своята и нежно я целуна. Погледът й омекна, ръката й се отпусна и задържа в неговата.
- Какво се умълчахте, бре люде? – извиси се в същия миг гласът на грънчаря Милан – Искахте знак, ето! Я Стефанийо, дъще, иди да донесеш почерпка! Свърши ни събранието за тая вечер.

....................................................

Светослав чакаше тя да заговори. Доколкото я познаваше, нямаше да чака дълго. Така и стана.
- Защо се върна? – каза изведнъж Недана, без да го погледне и без да остави метлата.
Светослав спря грънчарското колело. Не отвърна веднага.
- При мене в планината дойде един човек. Ти и стрико Милан сте го пратили.
- Ха! – възкликна тя – Аз не исках да му река къде си. Но стрико ти Милан...
Тя вдигна глава, впи очите си в него, гласът й стана почти дрезгав.
- Пазих те толкоз години! Не се боях за тебе, докато ходеше по гората, но сега ме е страх. Много! Защо се върна? Да си беше стоял там или да беше отишъл другаде да търсиш късмета си...
От очите й, с тънки сплетени бръчици в ъглите, най-после потекоха сълзи, но и през тях погледът й беше едновременно милостив и укорителен.
Светослав отново усети как раната се разтваря вътре в него, пристъпи към нея, поиска да я прегърне.
- Остави ме! – махна с ръка тя и бързо избърса с опакото на ръкава сълзите си.
- Кажи ми само едно – какво ще правиш сега, като си се върнал?
Тя видимо се боеше от отговора. Върху Светославовото лице падна сянка.
- Ще помагам на стрико Милан, както преди.
- Не те питам за това. Какво ще стане, когато научи Григориус Ставрос?
- Григориус Ставрос не ме е и виждал.
- И по-добре да не те вижда!
Недана си пое дълбоко въздух.
- Петър... И той беше същият... Ти си като него – досущ две капки вода. Сега още повече от преди... А се боя и от твоите очи. Не виждам в тях нищо добро.
- Стрино Недано, стига! – понечи да я успокои Светослав с тъжна усмивка – Не ще се хвърля презглава да мъстя никому. Тука съм, защото тука е домът ми. А и знам как живеете, най-вече напоследък, при Григориус Ставрос. Казаха ми, че стрико Милан и работилницата е затварял, заради новите данъци. Това повече аз няма да го позволя. Върнах се, за да запазя поне дома си от ромеите.
- Има ромеи и ромеи... – въздъхна Недана.
- Аз зная само едни ромеи – тия, срещу които се бори и Асен Мизиецът. Скоро той ще дойде тука. И ние трябва да сме готови да го посрещнем.
- Светославе, – гласът на Недана сега прозвуча някак отпаднал, уморен – ти остави Асен Мизиеца. Затова не исках онзи болярин да отива при тебе. Не трябваше и той да ти мъти главата...
- Заради Асен Мизиеца наистина си струва да изцапаш меча си с кръв, стрино Недано – дръпна се Светослав – И така да заслужиш име.
- А трябва ли ти такова име, омърсено с чужда, човешка кръв?
Млъкнаха. След някое време Недана пак взе метлата и само каза:
- Ще ида да повикам Милан.