автор: rainy

Беше тъмносиня, с форма на размазан овал. В центъра й като гноясал цирей беше кацнала още една цицина, оцветена в пурпур. Сълзеше. Малко кръв, малко слуз. Нищо драматично.

Тя не издаваше нито звук. Единствено брадичката й беше здраво стисната. Очите й се втренчиха в облаците, когато успях да я обърна по гръб. Нямаше поглед. Ръката й се вдигна инстинктивно към челото. После видя дланта си, изцапана в червено. Не реагира. После механично стисна салфетката, с която се опитах да я почистя.

Беше една торба кокали, а нямаше вдигане. Не съм слаба, а не се справях. Тялото й тежеше. Като мъртвец. Каквато вероятно беше. Независимо от пулса.

„Що ли ми трябваше! Ама нали и тя въздух да види... Не се виждам на какъв хал съм и аз”. Дружката й, беззъба безвъзрастова старица и очевидно същият спънат сапък, беше седнала на фатално високия за другата старица бордюр и опяваше извинителни оправдания. Да не би да си тръгна и аз. Защото шумната и оживена улица изведнъж се оказа празна.

Прилично възпитаните личности обикновено замерят с камъни невъзпитаните циници като мен, когато казват поетични или прозаични цапащи истини. И възпитано ни заобикалят, когато трябва да изцапат с друг човек лично ръцете си.