автор: marcusjunius

Рубелиус Локхарт миеше дупето на мраморното бебе и сумтеше заради пръските вода, които подскачаха весело чак до широките му ноздри и рунтавите, черни вежди. Госпожа Локхарт стоеше права зад него и го наблюдаваше с лека усмивка, но в същото време напрегнато и внимателно.
Госпожа Локхарт се усмихваше, защото доскоро Рубелиус твърдеше, че щял да изхвърли мраморното бебе „на боклука”, а сега в очите му светеше бащина обич. А напрегната и внимателна бе тя, тъй като това беше първото бебешко къпане за Рубелиус.

- Постави го да стъпи на пода, Рубелиус – рече тя благо. – Той може и сам да се крепи на крака, няма нужда да си напрягаш хернията.

- Да-да – изръмжа господин Локхарт. – Ами ако се подхлъзне?

И той продължи да мие детето с дясната ръка, докато го придържаше под корема с лявата, смешно издупен, за да избегне мокрите пръски върху новия си панталон.

Рубелиус и Елиза Локхарт бяха намерили бебето в едно гнездо в гората близо до лятната си къща. Чуха го да плаче, докато се разхождаха и търсеха гъби. Госпожа Локхарт се бе покачила бързо до гнездото и още тогава бе поискала да го вземат, но Рубелиус се бе възпротивил. Съгласи се чак на следващия ден, когато писъците на малкия се чуваха чак в къщата им и вече бе ясно, че няма родители. А то и какви родители да има такова чудо? Детето беше с гладка, безкосместа кожа с цвят на козе мляко– затова веднага предположиха, че сигурно бе мраморно бебе, взело се кой знае от къде. Когато плачеше, голите му бузи се зачервяваха и това ужасяваше господин Локхарт – в началото той все си мислеше, че бебето получава някакъв пристъп на алергия или че е болно от хеморагична треска или бубонна чума. Госпожа Локхарт го успокояваше, че това било нормално за такова дете, а той и отговаряше:
- Знае ти на тебе главата, Мелиса! Сякаш си виждала мраморно дете! Та тях ги има само в приказките!

Господин Рубелиус Локхарт приключи с къпането и уви бебето с плътна, бяла хавлиена кърпа, а след това го притисна до гърдите си. Малкият изгука нещо и шляпна господин Локхарт по носа с мократа си ръчичка. Рубелиус се засмя и го вдигна към тавана.

- Виж, Мелиса, харесва ме и...

- Разбира се, че те харесва!

- ... въпреки че е грозен е и все пак е някак хубав! – довърши изречението Рубелиус.

Мелиса и Рубелиус Локхарт, един през друг, облякоха малкия в ританки, плътни вълнени панталони и синя поларена блуза на жълти кученца, а на крачетата му обуха жълти кожени обувчици. Това бе необикновен ден, защото щяха да представят детето на Съвета, който трябваше да реши съдбата му – а решението зависеше най-вече от това колко членове на съвета вярваха в приказки и колко бяха страхливи и предпазливи и щяха да твърдят, че това не е никакво мраморно дете, а просто животински мутант. Според приказките мраморните хора са владеели най-голямото чудо – чудото на предмашинното сегментиране, отдавна забравено от днешните хора. Ако се появеше мраморно дете, то можеше да си припомни чудото на сегментирането. Но щеше ли съветът да приеме грозното, голо и бяло дете и да му даде шанс?

- Е? – рече господин Локхарт и погледна жена си.

Мелиса вдигна детето, прегърна го, сякаш се страхуваше, че не е истинско, и рече:

- Колкото и да го отлагаме, Рубелиус, все ще трябва да го направим, нали?

Рубелиус въздъхна и прегърна с дългите си, космати ръце нея и детето едновременно.

- Той е чудно дете, Мелиса. Вярвам в него.

След това двамата излязоха през кръглата врата на дома си и тръгнаха наляво по тихата, гладка улица, последната улица до гората, отвъд която се виждаха кулите на Вечната Машина и покривите на Сегментните Складове.

***

Седем години по-късно, на същия ден, Марбъл, мраморното дете, застана пред хората, които преди време бяха одобрили осиновяването му от семейство Локхарт „под надзор от Съвета”. През всичките тези години Марбъл бе расъл със своите осиновители, а всеки ден бе получавал достъп до Сегментните Складове, за да търси своите магически способности. Бе дошло време да докаже на Съвета, че е изгубеното звено - истински мраморен човек. Господин и госпожа Локхарт седяха на първия ред за гости и се държаха за ръце.

Марбъл пристъпи напред и постави върху голямата, тежка катедра едно от сегментните устройства, дадено му от Съвета. Устройството бе избрано на безразборен принцип, тъй като, разбира се, никой нормален човек не умееше да си служи със сегментни устройства и никой от умните съветници нямаше ни най-малка представа какво съдържаше избраното от тях устройство.

Марбъл отгърна корицата и внимателно разлисти първата страница. Тихият му, леко потрепващ детски гласец прозвуча неуверено в залата:

- Сегментото устройство... казва... „Приказки... от Ханс Крис...тиян.. Андерсен... Грозното патенце... Хубаво беше извън града... Беше чудно лято...”

Притихнали, членовете на Съвета, гостите в залата и тълпите пред нея, втренчени в озвучителите слушаха с благоговение първите завърнали се думи на хората.

Окуражено от погледите на възхищение, все по-уверено, с все по-звънък глас, мраморното дете продължи да чете. А навън небето над Земята бе чисто и синьо и целият свят бе сякаш залят от слънчева светлина.