автор: linasvetlana

Притихнал храм. Овален купол. Угаснали жертвени огньове. Морски дълбини. Мрак зад надеждна бариера на силово поле. Кристална сфера. Аз! Босите ми ходила, дългата ми бяла роба, разпуснатите коси, рангът ми на знаеща, задълженията на можеща, съжаленията и угризенията на властваща със заучена последователност пристъпват в центъра на храма.
Любопитство и страх! Това чувствам. Върховете на пръстите ми докосват сферата. Разпознават повърхността и с радост се впиват в дълбините. Нещо не е наред. Светлината се изплъзва. Отблъсква дланите ми и избухва. Изчезваме-и аз, и храмът. Краят! Това е краят...
Сънят е изцедил и последната капчица влага от тялото ми. Нощницата, възглавницата, завивката, косата ми, лицето ми-всичко е мокро. Солта пари пресъхналите ми устни. Страх ме е да затворя очи, сякаш ако го направя ще изчезна в едно с днешното утро. В такива моменти ставам, повдигам завесите, варя си кафе и сядам на слънчевата тераса и се взирам в планинските върхове, в асфалтираната улица, в гласовете на птици и хора, и докато бавно отпивам от утрото на своята реалност се питам:”защо аз?”. Вслушвам се в уплашените реакции на съзнанието си. Утешавам забързаните тласъци на сърцето си и се радвам на светлината-виждам я-значи ме има.

Движа живота си според установените правила-дом, дете, работа. Събирам придобитото и раздавам събраното. Избухвам неочаквано и се усмихвам лъчезарно. Лъжа за съкровеното и се кълна във вярност на вятърничавото-с две думи-типична жена.
Очите ми се затварят над книжката с приказки. Синът ми е забил пръст в пъстрата рисунка на първата страница и се упражнява да задава въпроси със скоростта на светлината. Лятната луна е подпряла бледо-златистия си кръг в края на оранжевата завеса. Отворения прозорец леко проскърцва.

Ръцете ми стискат каменна плоча. Вървя след другите в оранжевата редица на потропващите с дървените си обувки хора в подземните коридори към светлината в края на тунела. Висока маса със запалена бяла свещ. Белобрад старец стиска паче перо в длан. Пред него е разгърната огромна книга-книгата на живота. Името ми? Господи, как ми е името? Защо го няма в книгата?

Събуждам се от писъка на прелитаща врана. Синът ми спи, а книгата с приказките е тупнала на пода. По пръстите на ръцете ми е полепнал ситен златист пясък. Зъбите ми тракат. Кафето, къде е кафето?
Планината розовее по върховете. Щурците спят в натежалите от роса треви. Небето е пусто. Няма ги облаците. Зелено е в короните на дърветата и е тихо-толкова тихо, че се чува как птиците се впиват във въздуха. “Господи, защо аз?”
Топлата прегръдка на сина ми ме връща в тялото ми. Слънцето сияе над лятното ежедневие. Девет часа. Свърши се!
- Сънувах те, мамо!
- Сънувал си ме?
- Ходихме на училище!
- Кога?
-Тази нощ. Бяхме облечени в оранжеви рокли...
- И носехме каменни плочи?
- Аз вървях пред теб.
Загубвам се в детското гласче. “Защо, Господи? Защо ние?”
-Мамо, веднъж видях една синя светеща топка, една такава прозрачна и избухна защото ти я пипна. Изгубих се, но не се изплаших защото знаех, че ще те намеря... Защо плачеш? Защото те сънувах ли?
Любопитство и страх-това е животът ми! И светлина, която се мъча да затворя зад стените на съзнанието си. И собственото си име, което понякога забравям в истината на сънищата.