автор: meiia

/на...някого/
и с реверанс към
"Тъпи размисли5"на VED

Отгоре ми нахлузи шапка невидимка.
Не, няма да се търся.Имам се отвътре.
Отвън са видни само възлите и примките
и чашите с отрова, които съм гаврътнала.
Нали съм обещала да съм обещаваща.
Ще си изпия чашата с облог да се харесам.
Но пак ще съм си аз, а ти ще ме прощаваш,
ако и на този пир душата си калесам.
Приготвяш ли ми пак и гвоздеи за тялото,
и синички мъниста срещу ново влюбване.
Ще се изровя от самата себе си, да, цялата
и пак с безумното ми "Аз" ще се погубваме.
Нима си мислиш, че съм само онова, което
в нощта ти около мен неонът очертал е.
Не са ми нужни светлини. Спестете ги.
Отдавна точно мен успехът ми предал ме е.
Не ми е скучно да съм никоя от никъде.
Но много ми е тъжно да приемам формата
на чужди страсти, на недоживяни стихове
и заради смисли спорни да се обезформям.
Спокоен си, нали, с невидимото наметало!
А уж си ме наметнал, за да ми е топло.
Не си мисли за миг, че съм ти се отдала.
Аз само исках тебе, зъзнещия,да постопля.
Все повече съм аз и аз, от тебе обедняла.
И от възможностите си почти неупотребени.
Подай ми шапката, че така съм закопняла
за невидимите си любови. С тях ще се променям.