автор: yotovava

Обещавам ти циганско лято,
дълго и щедро на обич –
насновало дъга по листата,
залюляло небесните лодки,
в които да скрием по здрачно
коси, колената, крилете…
...сякаш слязъл в тъмното ангел
над света ни заспал е надвесен,
и с къносана плитка луната
над морето смирено увисва...
... да изтляваш у мен, докогато
не попие в пясъка приливът,
откъдето пристигаше слънцето
всяка заран – и пиеше огън.
А в окото му чайките с писък
изчертаваха знак за бездомност.

И навярно ръцете ще впримчат
дъх на дюли и печени кестени,
скреж по сламата жълта ще плъзне,
пламък, тлеещ до късно в гледеца
на нощта, дето тежко издиша
всяка тръпка край нас пропълзяла.
И преди ноемврийската киша
да нагази с галошите – ялова,
и запретне фустана си дрипав
и отвее последните думи,
ти да бъдеш и стонът, и кикотът,
всеки звук, пропилян помежду ни,
бяла врана, захапала месеца,
с любопитство на самец дъждовник,
като тежка пендара, увесена
на врата на скиталец бездомник.

Обещавам ти циганско лято,
след което да сринем на зимата
неприветните ледени замъци.
И мъгливите лепкави дрипи,
дето люшкат небето и билото,
да се сурнат безслед в пущинака
и оголят на тръните жилото
с оцелялата ласка на мрака.
А пък ние – две птици замръкнали –
под стрехата на Божия стадник,
да се сгушим и пеем до съмване,
и докрай прободем безпощадно
от любов сърчица пренаситени,
закъснели да литнат към юга.
После нека снегът ни настигне –
бяла клетва – и нищичко друго!