автор: Slon-Madrigal

На гробището печеше силно слънце, имаше малко хора – само някои закъснели жени, двама – трима мъже и свещеник Начо, който отслужваше панахида на някъкъв гроб чак в другия край на ливадата. Днес беше дошла по-късно, реши да си отспи. Беше спала непробудно и спокойно и сега се чустваше отпусната и мързелива под палещото слънце.
Почина си, после се зае да почисти бурените по гроба. Преля го, сипа масло в кандилото и тръгна да раздава череши на онези, които минаваха край нея. Не се заговори с никого, поздравиха се само с някои далечни роднини на мъжа й, които познаваше от сватбата, и на излизане се озова до поп Начо, и той бързаше нанякъде.
- Как си, Станке? – попита я той и си личеше, че му беше неудобно. Беше голям, пълен мъж с червенаделесто лице, силен глас и както казваха съседите му, с интерес към хубавото вино. Някои споменаваха, че не отказвал и на хубавите вдовици, но тя лично не беше чула нищо конкретно. Свещеникът продължи да й говори нещо с боботещия си глас, но тя се бе отнесла и можа да чуе само последните думи:
- Хайде, пък те чакаме другата неделя в църквата, да не забравиш да донесеш кърпи.
Кърпи, кърпи, за какво са му кърпи... И тя се сети, че съседките й бяха говорили, че сега, като вдовица без деца е редно да помага на свещеник Начо – да пече и да носи хлябове за църквата, да чисти, да помага със свещите и каквото има там, нали е още млада. Същите тези жени само преди месец й бяха натяквали за това, че не успяла да роди поне едно дете на Ангел за тези 20 години, през които бяха заедно. За последен път й го бяха казали същата седмица, в която мъжът й падна и си счупи врата на връщане от кръчмата.
Пътят за гробището заобикаляше почти цялото село, наоколо беше пусто и тихо и тя вдиша дълбоко чистия майски въздух. Техните ниви и ливади бяха на един хълм зад селото, мисълта за това кой ще й помага в орането и прибирането на житото слабо я тревожеше. В крайна сметка колко яде една сама жена?...На нейната улица имаше още една вдовица, леля Петра – жена вече на възраст, с цяла сюрия деца – и по-големи, и по-малки, и те по цял ден работеха на нивите и ливадите, и пак често нямаше за всички храна и дреха. Всички съжаляваха Петра, не смееха да клюкарстват зад гърба й, но и не й помагаха – че защо ще й помагат, като тя си има толкова челяд?...
Мислите се рееха в главата й като облаците по небето – високо, високо, и всеки път се сменяха, зависи как ще ги погледнеш. Кога е било това, да ходи тя така по пътя,без да бърза за къщи, без да мисли как Ангел ще си е дошъл от кръчмата, и че няма ядене, или пък че не е изтупана чергата... От един месец в дома й беше чисто. Толкова чисто никога не е било. Още на другия ден след погребението тя започна да чисти и докато не изми всичко до блясък, не се успокои. Не беше чистила с такова желание от момиче. После седна на столче насред стаята и си помисли, че къщата й се усмихва. През другите дни свърши цялата изостанала женска работа, която преди онова, което се случи с Ангел все не бе успявала да свърши. Работеше сама в тишината на къщата, слушаше песните на птичките в градината и понякога само в мисълта й се прокрадваше като тъмен горещ облак мисълта за Ангел – понякога си спомняше как я ожениха за него – Ангел и брат й бяха големи приятели, те уговориха сватбата навремето, тя се съгласи – беше 15 годишно девойче, което се кискаше на всичко, и трепкаше при всеки поглед на 10 години по-възрастния от нея мургав мъж. Ожениха се, тя го опозна, привърза се към него, той не беше лош – оо, колко по-лоши имаше от него!...Не, че бяха бедни – имаха повече, отколкото мнозина други, но нейното бездетство навярно хързулна мъжа й по лошя път на пиянството...Така мислеха всички съседки и не пропускаха да й го напомнят. Последната година Ангел започна и да й посяга – може би защото алкохолът вече замъгляваше ума му и обезсилваше здравато му тяло...
Ала пролетта прогонваше с тихия си ветрец тъмните мисли от ума й и тя излизаше в градината. Там се спасяваше и от хорските приказки, и от собствените си съмнения. Там си мислеше за вестта, която беше чула от една жена, която имала братовчедка – вдовица в съседното село, млада жена, която се обесила. Някои говореха, че било от мъка по мъжа й, други, че я гризяла несподелена любов, че изпаднала в бедност и мизерия... Да не се начуди човек колко злобно можеха да говорят жените за едни работи и как изобщо не говореха за други...
А имаше за каква да се говори, но тя си замълча пред съседките си. Защо да разказва за чичо Иван,баща на една от съседките, който вече на няколко пъти й беше намигал до плета, който разделяше двете им къщи, или пък за сина на другата си съседка – Димитър, дето веднъж й беше говорил мърсотий, проснат пиян до портите...Не, тя предпочиташе да си мълчи, и всички го знаеха. Затова и не говореха почти нищо зад гърба й. Злобееха, но смъртта на Ангел сякаш им запуши устите - вече я отминаваха, черната й кърпа я пазеше от погледите и думите им. А тя тайно в себе си се радваше на това, сърцето й пърхаше като на младо момиче, душата й се съживи отново.
Ето и днес – вместо да стане рано и да отиде още преди зори на гробищата, както му е реда, тя реши да се наспи.
Нещо изшумоля зад гърба й, тя трепна и се обърна. Не се виждаше жив човек, сигурно й се бе сторило. Тя оправи чорапа си и си продължи по пътя, но направи само няколко крачки и усети как нечия ръка я сграбчва за врата и устата. Тя понечи да се избяга, искаше да вика, но мъжът я държеше здраво, затисна я и успя да я повали на земята. Удари я в гърдите, тя за момент изгуби дъх , а той само това и чакаше – започна да къса дрехите й......

Стана и се прибра почти по пладне от гробищата. Горещината беше налегнала селото, всичко живо – хора, кучета, крави, пилци, всички бяха налягали по сенките под къщите, звук не се чуваше.
Никой не забеляза разкъсаните й и изцапани дрехи. Куцукайки, тя залости портите зад гърба си, влезе в къщата и затвори всички врати и прозорци. За миг пред очите й премина сянка – сърцето й се разтупа , причерня й, и чак след време разбра, че това е бил шибоят в градината...