автор: jezabel

Томи, чиято историйка сега ще ви разкажа, беше Бабиният Минкин любимец с бяло коремче и слава на мързелив и лаком котарак. Макар и малък на години, той по-скоро приличаше на лоена топка отколкото на котарак, на който бялото коремче надвиваше над черното телце.

Баба Минка и най-вече пет годишният внук й Владко, решиха да го сложат на диета.
Намалиха му дажбите от мляко и готови храни. Но онова, което котето не можа да им прости, беше че го лишиха напълно от най-любимото му нещо - рибата.

Обиди им се той, ама така им се обиди, че реши да … "Почакайте да видите с кого си имате работа!", закани се мислено котаракът. "Ще съжалявате, задето ми посегнахте на храната. Направихте ме любимец, превърнахте ме в лоена топка, а сега, "Не те искаме такъв! Край на храната! Без риба!"

След тези думи Томи излезе на двора. Вървеше бавно, но не както обикновено, ами друго яче, стъпваше тежко и въртеше глава в някакъв странен ритъм. От опит зная, че котките въртят глава така, когато са намислили нещо лошо. Той огледа внимателно дърветата в своя двор и избра черешата от съседния. Изкатери се, като внимаваше да не го спипат съседите, и загриза един добре оформен клон. Не след дълго клонът падна на земята и Томи слезе тържествуващ от дървото, съвсем забравил за хората. Опита се да го довлачи до къщата, но като не успя, извика помощ.

"Бачо, стига си джавкал по чуждите котки, ами ела да свършим една полезна работа за нашите хора!" – каза котаракът.

"Каква работа, за колко пари? Каква е наградата?", едва не се задави от въпросите си кучето.

"Работа като работа. Не е трудна, но няма пари и награди. Просто ще ти дължа услуга", отвърна му котето.

"Добре де, така да е, обичам някой да ми дължи услуга", съгласи се Бачо и тръгна да върши работата.

С дружни усилия двете животни успяха да прекарат клона в своя двор и да го очистят от излишните клонки и вейки. Направиха го така сякаш го е кастрил дървосекач.

"Ти какво намислил си със този клон, друже?", попита кучето.

"Просто ще си ловя риба", отвърна котето.

"В реката?", попита изненадано кучето.

"Не, у дома, в аквариума на баба Минка", разсеяно отвърна котето.

"Как така в аквариума? Нали знаеш колко много Владко обича рибките. Той ще тъгува, а и ако баба Мика разбере, ще те изхвърли."

"Голяма работа. Откакто ми намалиха храната се чувствам като захвърлен. А където е захвърлен там и изхвърлен."

"Такава ли, ще си дояждаш, а? Ще крадеш от тези, които те хранят? Аз не съм съгласен."

"И какво като не си съгласен?"

"Ще кажа на стопаните ни."

"Ти опитай, но да видим кой ще те разбере. Никой от тях не знае кучешки... Когато имаше курсове по човешки език за кучета, ти защо не отиде?", присмя му се котето и се скри в къщата заедно с окастреното клонче.

Този следобед баба Минка си изпусна дрямката и седна до прозореца на своята стая. Той имаше чудесен изглед към двора и тя видя нещо. Какво? Видя как Томи отгриза клона от черешата на съседите, как го премъкнаха с Бачо в техния двор и как избухна разправия. От тази олелия разбра две неща. Първо, че кучето не е съгласно с котето и второ, познавайки нрава на котките, че работата на Томи не е чиста. Влезе на пръсти в дневната и що да види? Томи седнал удобно върху две книги до аквариума, със саморъчно направена въдица се опитва да лови рибките. Кипна бабата, хукна към котето и викна, "Ах, ти мързелане, ах ти калпазане! Така значи, а, ще си дояждаш с риба от аквариума? Сега ще ти дам аз на тебе едно допълнително, само да те хвана и…"

Не зная какво щеше да стане ако бабата го беше хванала, но не успя. Тя тичаше напред назад из стаята, прескачаше столчетата и играчките на внука си, като един световен рекордьор по бягане с препятствия и гръмко попържаше. В този момент в стаята влезе Владко, стресна се от вида на тичащата баба и раззина вратата така, че котаракът изчезна яко дим.

"Бабо, какво си се разтичала така, за състезания ли се готвиш? Ама, не видя ли че изплаши до смърт горкото коте."

"Не тренирам, опитвам се да хвана "горкото" коте. Виждаш ли тази въдица? Негова е, направи си я, за да излови рибките от аквариума. Аз влязох тъкмо навреме, та планът му не успя."

"Не е честно! Не може любимото ми коте да яде любимите ми рибки! Защо става така? Томи вече не ме ли обича? Не знае ли, че ще ми е мъчно за рибките?"

"Почакай, почакай, не плачи момчето ми! Нека ти обясня", започна бабата. "Томи не е човешко същество и не разбира кое е добро и кое зло. За да се нахрани, той ще направи всичко необходимо, защото така го е създала природата. Томи, както и другите животни не унищожават нищо повече от това, което им е необходимо, за да се нахранят. Но за него няма нищо лошо в това да изяде любимите декоративни рибки на момченцето, което го отглежда. Той просто иска да се нахрани, не да те нарани. А ние, хората след като сме се заели да го отглеждаме, трябва да го храним редовно и да не го оставяме насаме с рибките. Той е само животно. Мило и любимо, но животно!"

Докато баба и внуче се прегръщаха, котакът се настани в скута на баба Минка с надежда да бъде погален.