автор: krasavitsa

Белла Ахмадулина, 1969 г.

Тъй дълго аз не си доспивах,
творих мъчително – всуе!
Довиждане, високотемие,
привет на синьото небе.

Здравей, любов и лекомислие!
А то, подпряла чело, в пот,
по цели нощи аз се трудя
над римата – като в хомот.

И в ранна утрин, пред разсъмване,
лицето ми като луна
изплува в тъмния прозорец
във смъртно бледа светлина.

Не ме пречиства белотата
на зимно снежното небе –
не може даже и в бедата
критикът да ме разбере.

Но не, ще взема пак тетрадка
и ще използвам ведър слог,
за да пропиша уникално
по най-баналния предлог.

Страх от хартията аз нямам,
ще ви разкажа ред по ред
как ме покани на обяд
съсед – литературовед.

Той беше тъй добре възпитан
и тъй възвишен над бита,
че бе отминат от обидите
на всички смутни времена.

Той обеща ми, че науката,
даряваща му светлина,
из дъно ще премахне мъката,
стаена в моята душа.

С усмивка тъжна и приветна
прие ме в топлия уют
жената на литературоведа,
и тя литературовед.

И докато във вестибюла
ме канеха един през друг,
очаквах знака и сигнала
да разбера – защо съм тук?

Но, седнала в старинна мебел
и разсъждавайки подред,
разбрах причината веднага –
какво е обед без поет?

Така и беше. Маса бяла,
красиви свещи, жълт паркет,
и чужденец небезизвестен,
замислено посмукващ “Кент”.

Ний вдишвахме литература,
а домакинът - с плам голям -
на обед канеше, гарниран
с Цветаева и Манделщам.

Той възхваляваше таланта им,
а с него - грозна, но добра –
делеше бремето на знанието
начетената му жена.

Аз шепнех: “Боже милостиви,
прости невежата глава,
но нека мисли нечестиви
обхванат праведни тела!

Внуши им, Боже, да се хранят,
да замълчат поне за миг,
че туй, що компетентно знаят,
на моята душа е вик.

Със гръб към тяхната камина,
в очакване на свойта дан,
заради вас ще се нахраня,
Цветаева и Манделщам.

Владико на света ни грешен,
използвай, моля, свойта власт,
да ни прости прахът им вечен,
че раят тесен е за нас.”

Бог чу молбата ми смирена
и в знак на прошка ми яви
прекрасно куче, мой побратим,
душица, пълна с добрини.

След туй започнахме обяда.
Със домакина пихме ром.
Не, пих аз, той отпи културно,
но разговорът стана бурен.

Той каза, че лъжа добра
не ще да оскверни уста.
Аз знаех – за лукаво слово
наградата е – немота!

Той, трудейки се безполезно,
ме поучаваше в лъжа,
а аз отвърнах му любезно:
- Когато, друже мой, умра...

тогаз кажете свойта дума.
Нали, преди да ме изучите,
ще трябва да ми теглите куршума,
не ще успеете преди това.

Сдобрихме се след няколко недели.
- О, как сте? Каним Ви у нас!
- Аз? Имам си стихотворение.
Написах го за вас.

В памет на Белла Ахмадулина