автор: ivliter

Изгревното зарево запали утринното небе. Сенките на самотни дървета полегнаха по осветената от зарево¬то гладка повърхност на ливадите в отсрещния хълм.
Вятър-нестинар се спусна от високото и със зачервени пети нагази в росните треви да ги охлади.
И макар в ниското да беше още утро, денят вече бе седнал на челото на хълма, където с провесени крака светлината люлееше белите си заоблени бедра.
Реката в ниското плахо проблясваше в моравите сенки на върбите - в нея сякаш не течеше вода, а изг¬ревното искрящо вино на настъпващия ден. Шумът от водоскоците прокарваше не само пътя на водата на¬пред, но и на мисълта, която като птица кръжеше над върха и търсеше свои неизследвани пространства.
Излъсканият лемеж на слънцето къртеше тежки пластове в стърнището на мрака и люлееше в златна люлка тишината.
С пропяването на петел се свършиха преброените часове на утрото — денят закрачи напреко през прост¬ранството, повел ме за ръка.