автор: GINKO_PRIM

после пада мъглата
и мракът в очите на слънцето
се приплъзва към стиската пепел от лято
и усещаш тъгата
в дъжда над земята изтръпнала
как вали и превръща ви пак в непознати

после всяка вълна
те разбива с внезапния плисък
върху камъка спрял на брега вместо него
и разкъсваш сама
и изтръгваш страха си неистов
и завърташ рулетката, за да дочакаш късмета си

после тръгваш отново
и препускаш на дните в неона
този призрачен валс винаги е така уморителен
къташ топлото в спомен
за длани, случаен балкон
и мъжа, пред когото си все така беззащитна