автор: krasavitsa

Втората статия на доц. Цветкова - “Кой намрази Робин Худ”, ще намерите тук:
http://liternet.bg/publish3/mtzvetkova/robin-hud.htm

Тази статия е един странен хибрид, защото започва като отговор на отвореното писмо на г-н Антов, управител на ИК “Бард”, озаглавено “Мога да чета и без да крада” -

http://e-vestnik.bg/9432/otvoreno-pismo-moga-da-cheta-i-bez-da-krada/,

но пък има претенцията да бъде и научна - доколкото в нея има теоретични опити, препратки към списък на ползвана литература и дори самоцитиране.
В началото авторката се опитва да обясни какво е искала да каже с първата статия “Големият страх от читателите”. Изложението там било “принципна позиция за ПРАВОТО НА ЧЕТЕНЕ”.
Откъде е взела повод, след като никой не е отнемал или оспорвал някому правото на четене? Но си припомняме, че от тази първа статия научихме, че за разлика от читателя на 20 век - изостанал и явно доста глупав, щом е плащал за книги – то ние, бидейки едни прогресивни читатели от 21 век, трябва да се осъзнаем и да спрем да плащаме на разни меркантилни автори и издателства и да се приобщим към "културата на безплатността".
Тук ще направя поредното отклонение – искам да успокоя всички, които са се разтревожили, че пълнят гушите на алчни бизнесмени, купувайки книги. Българският език се говори и чете от толкова малко хора – за разлика от английския например - че богатства, натрупани от писане или издаване на книги - както се случва на англоезичния книжен пазар, в България никога няма да има.
Учудва ме признанието на доц. Цветкова, че била “изпаднала в безвремие” от полученото отворено писмо на г-н Антов - но сигурно е така, защото следват някакви ученически оправдания и обещания, завършващи с благословия към “бизнеса” на всички издатели. Защо бизнеса, а не труда, се питам, но явно за авторката книгоиздаването е един чист алъш вериш и нищо повече (терминологията на 21 век не използва “алъш вериш”, а “бизнес”).
В “теоретичната част” на статията бие на очи провъзгласената “война на книгата срещу читателя”. Дали авторката не е искала да каже обратното? Не ни обясняват, но пък ни предоставят за размисъл следните категорични твърдения:
“Четенето по природа е анархистично.
Четенето по природа е бракониерство.
Четенето по природа е и открадване.”
Четенето – анархия, кражба и нарушение на закона? Значи всеки, който чете, е анархист, бракониер и крадец... Странни схващания. Тъй като никой не е против четенето, напротив, всички го насърчаваме, оттук следва, че насърчаваме хората да бъдат анархисти, бракониери и крадци... или откровението “изпаднах в безвремие” е много искрено, без да е съвсем точно. Но нещо “без-“ тук определено има.
Научаваме и нещо “страшно”:
“Страшното е, че посредниците в цикъла на книгата (какъвто е и издателят) не поръчват маркетингови изследвания за купувача си. Биха научили, че:
Промененият читател е нелоялен към марката на медията или издателството. Почти не се интересува от името на посредника-медиатор в контакта му с търсеното съдържание. Просто защото именно съдържанието, потребният текст или важният цитат от текста са единствената днешна ценност.”
От висотата на пиедестала, на който издигнаха мен, Читателя с главна буква, ще заявя смело, че това за “издателя-посредник” изобщо не е вярно!
Този “променен” читател, който ни обрисува авторката, си е просто един неориентиран читател, а такива е имало винаги и винаги ще има.
Първо и много категорично ще заявя - читателите са най-различни!
Второ – те могат да бъдат класифицирани по различни признаци – и точно библиотечните каталози дават представа за различните видове класификации на читателите - според търсенето. Ако един библиотекар не го знае, то кой друг?
Трето - издателствата обикновено се специализират в издаване на определен вид литература. Това може да се наблюдава дори при днешното състояние на българското книгоиздаване, когато за да се издаде една стойностна, но с неголяма таргет-група книга, понякога се налага да се спаси финансовото положение на издателството с издаването на някоя и друга масова “боза”. Но всеки съзнателен и интелигентен читател вече знае от кое издателство какво може да очаква, да има пълно доверие на избрани от него издателства и да знае че рискува, когато купува непознати автори, издадени от непознати издателства.
По-нататък се натъкваме на следния възглас:
“Няма начин да бъде спрян техническият прогрес!”
Та нима някой иска да спре техническия прогрес? И тук явно има неразбиране – пресичат се опитите за кражба чрез нови технологични средства – каквото е безплатното разпространение на чужди интелектуални продукти в интернет и което далеч не е прогрес. Ще добавя и че не се е случвало досега техническият прогрес да промени схващанията на обществото за собствеността и кражбата. Дали авторката не смята, че този път ще се случи?
Следва апология на самопубликуването. Излиза, че всеки самопубликувал се е значим автор, освободен от оковите на “меркантилните” издатели! А какво стана с ценността на “съдържанието”?
Интернет представлява безкраен океан от информация – тук там достоверна, поне десет пъти повече – недостоверна. Обилното множество блогове на незнайни писачи, повечето от които принадлежат на жадни за известност тийнейджъри, недоволни от живота домакини и нуждаещи се от внимание пенсионери, са пълни с разкази от сорта “как мина денят ми”, незрели или досадни разсъждения и некадърни “художествени произведения”. Всеки може да се самоиздаде и на хартия, стига да си плати. Поезията пострада най-много от самоиздаването – появиха се множество “поети” и “поетеси”, автори на редица стихосбирки с дребни формати и още по-дребни съдържания. Свободата на себеизразяването ни поставя пред проблема как да избираме какво да четем. И без това един човешки живот не стига, за да се изчете всичко стойностно, завещано ни от вековете. А когато сърфираме из интернетския океан от боклуци и всякаква халтура, как да се срещнем със стойностното? Много скоро ще проплачем за пътеводител из интернет, който да ни спестява губенето на време за поглеждане тук и там и бързото излизане от страницата – доста често с псувня наум.
Помежду ефектните мисловни еквилибристики, с които изобилства и тази статия, изведнъж се сблъскваме с един странен обрат. След поредните апологии на четенето, упреците към издателите, че не познавали същността му и одобрителното посочване на американски компании, които подпомагат самопубликуването (срещу заплащане... а къде остана веруюто за повсеместната безплатност?), най-неочаквано се казва:
“Интернет пространството е хибрид между пиратството като бизнес модел и пиратството като философия. Разпространени са така наречените „свободни сървъри“, където категорията „свобода“ често се бърка с „кражба“ и заобикаляне на законите и успява да превърне интернет в синоним на нелегално съдържание. Безспорно, след спирането на доставчиците на нелегално съдържание, доставчиците на легално ще добият популярност, а тяхната легалност трябва да бъде защитена и най-вече регламентирана.”
Тук има намек, че интелектуалният продукт трябва да бъде защитен и заплатен - и дори се появява някаква смътна идея, че законите, третиращи авторското право, трябва да съществуват и дори да се зачитат. Да забравим ли, че беше нарекла сега съществуващия закон “мантра, с която се злоупотребява”?
Но изразите “доставчици на нелегално съдържание”, “пиратството като бизнес модел” и “пиратството като философия” ме изкушават да се размисля върху тезата “глупостта като философия”.
В края на статията ни удря, изписан с големи букви, изразът “РЕВОЛЮЦИЯ НА КНИГАТА”.
Хм, май отдавна отрекохме революцията - в полза на еволюцията.
(Следва)