автор: viadolorosa

Плакат с човешки ембрион се ветрее пред входа. Безцветно бобено зърно увеличено милиони пъти виси във вселената и протестира. Окото му - кръгло, без клепачи, напомня черно зърно леща. Главата му - овална и безформена, почти слята с тялото. Кожата му - восъчна , прозирна и слизеста, под нея паяжина капиляри от пурпур.
“Защо искаш да ме убие?” пита зърното безмълвно с дебел черен шрифт. “Остави ме да живея! Виж, ти живееш!”
Тя се движи като сянка, по ръба на тротоара. Старае се да стане невидима. Очите са забодени в нищото. Не иска да гледа. Не иска да вижда. Не иска да си представя. Душата и раздрана от съмнение. Боли, сълзи и пари..

Някой я дърпа за ръкава безцеремонно и грубо. Препречва и пътя. Кара я да се върне на улицата.

- Спри! Не отивай!. Върни се! Опомни се!

Те са две старици, дребни и съсухрени. Лицата им жълти и набръчкани, като на костенурки. Очите им мътни, избледнели и премрежени.

- Не отивай! Не убивай!

Чантата и натежава още повече. Вътре са нещата от списъка. Документи, нощница, топли чорапи, лигнин, превръзки и триста евро.
Ембрионът от плаката е грозен и отблъскващ. Прилича на анемична острица, на уродлив призрак, на гнусна ларва на насекомо. Така изглежда човекът в пета гестацонна седмица.
Тогава откри съществуването му. Двете червени линии от теста накараха дъха и да секне. Стаята се изпълни с мрак. Сърцето и беснееше в аритмия...
Той не каза нищо. Извади парите и ги сложи на масата. Триста евро и прегръдка на раздяла. Просто жест на добра воля и за чиста съвест. Няма да дойде в клиниката. Няма да я чака пред входа. Да се оправя сама. Гинекологии, аборти, кръв - женски истории. И освен това, нали разбира – той няма време за глупости и страдания. Чакат го географски и вселенски ширини, нови възможности, нова младост.
Тя разбира. На 43 години е и знае доста за живота ... и смъртта. Децата и са пораснали. За бебе и дума не може да става. Защо се бе заблудила, че ще продължат нататък? Изглеждаше като възраждане. Той я желаеше отново, както някога. Времето се бе върнало с петнадесет години назад...
Гърдите болят, стомахът се свива от страх и вина. Тя стиска здраво длани, усилва крачка и изблъсква двете костенурки, които са преградили пътя и.

- Ще отидеш в Ада, ще се мъчиш вечно. Убийца! – отеква дрезгав глас...
Не се страхува от проклятието. Адът е тук на земята. След малко ще влезе в него. Ще го усети в утробата си, в сърцето и душата си. Капчици пот избиват по челото. В първия кръг е 66 пъти по-горещо, отколкото на земята.Чакалнята е празна и студена. От стените я гледат жените на художника Климт.. Те са бледолики, обсипани с пищни цветя, топла охра и нежна любов. Карат я да мечтае за нещо непостигнато. Изпълват душата и с носталгия и тъга. После някой я вика на разговор.
Въпроси на прозата и числата. Професионално, хладно и без задълбаване. Щом е вече тук, значи присъдата е окончателна. Трите дни за размисъл за изтекли, кръвната група е нулева плюс, необходимите подписи лежат послушно върху белите листове.
Дебелата не се опитва да я спре. Тя е фалшиво любезна и прикрито възмутена . Как е възможно да се случи? На тази възраст, жена с опит. Бременност по никое време. Абортът е съвсем заслужен, естествен, желателен, дори задължителен. Подписът на Дебелата е най-важният. Без него убийството няма да се състои. Тя е съдникът. Тя седи на входа на ада. Презряла, преситена, преуморена и подпухнала. Стерилизирана по собствено желание. Служебно безчувствена и безразлична. Един подпис. Какво толкова...
В манипулационната е затъмнено. Мониторът мъждука в черно- бяло. Размазани, неясни петна вибрират засечени с честотата на ултразвука. Една искряща точка пулсира забързано. Сърцето, моторчето на живота... Работи. Нещото не е като на плаката. Това тук е друго. То има сърце, то се движи като листо от повея на вятъра, то е част от нея и любовта и..Това е нейното дете. Като тези порасналите, само че много малко, едва забележимо, неоформено, с тяло на бобено зърно и ... малка невидима душа. Гърлото и се свива в конвулсия. Гореща вълна облива лицето и. Поредният кръг на ада е тук.
Този до нея не казва нищо. Той е мускулест и грозен. Инструмент на смъртта. Професия – убиец на човешки сърца в зародиш. На входа не пише, че е лекар. Само табелка с име и приемни часове. Дали го е срам. Дали се страхува от възмездие. Дали спи спокойно нощем. Дали има жена, семейство, деца... Ясно е , че го прави за пари. А може би за да помогне...За да спаси морала, брака, скапаните финанси, емоционалното равновесие, нечие бляскаво бъдеще, нечия поругана чест..
Тя чува собствения си пулс. Зад нея някой шепне “Лека нощ!” Във вените нахлува огън. Наркозата прогонва студа на инфузията. Прозорецът изчезва внезапно, светлината угасва като театрален прожектор. Настава мрак. Дълбок, непрогледен и зловещ. Като в ада. Няма я вече тук. Няма я на земята. Не чувства, не усеща, не разбира. Спи изкуствен сън, без сънища. Освободена е от себе си за следващите двадесет минути. Не трябва да взема решения, не трябва да носи отговорност, не трябва да чувства вина... не трябва нищо. Тя е свободна. Свободна – да не съществува.
Защо във ада всички е бяло? Бели коси, бели като мрамор лица. бели дрехи, бели чаршафи. Бели стени, бели решетки.. Дяволите са бели.. Светлината е бяла. Чистотата е бяла. Бяла е зимата, когато всичко умира. Бял е флагът на поражението.
Тя празнува поражението си. Отпива го от чашата горещо мляко на малки глътки. Гърдите вече не болят. Коремът се е свил в болезнен спазъм. Утробата е празна. Там зее кървава дупка. Гробна яма. Отворена, защото някой е възкръснал. Нейното неродено дете. Нечакано, но желано, обичано, но мъртво.
Тя е в последния кръг на ада. Ще бъде тук и ще се мъчи вечно. ще се мъчи душата. Ще се мъчи съвестта и . Тя няма да забрави бобеното зърно с око от леща, сърцето, което искри и иска да живее. Няма да забрави белотата на ада. Адът, който е на земята.