автор: chergligan

Донесе я горският Димитър,конфискувал я от бракониери,които убили майката и взели малкото и.
-Храни я, Иване,ти обичаш животинките.Протокол има за нея в полицията.Когато порастне ще видим-или в гората ще я върнем,или в градския зоопарк.
Иван захрани сърничката с козе мляко.Трудно я накара да захапе биберона на шишето,но после,след няколко дни,не можеше да я отдели от него.Да се не надяваш,че дивата
природа така бързо свиква с човека. Сърничката Вики,тъй я нарече Иван,вървеше след него като малко кученце.Може би защото ръцете му винаги миришеха на млякото, с което я кърмеше.Сърната растеше с дни.Скоро започна да яде разбъркана на кашица царевична ярма,после зърно и всякакъв фураж,какъвто ядяха козите.Косъмът и се заглади.Козите свикнаха с нея и я приемаха сред своето стадо за радост на Иван.Единствено кучето Шишман яростно лаеше по Вики и все не можеше да разбере защо е тук това горско създание.Много труд положи Иван,но накрая успя да научи кучето си,че това крехко горско животинче е част от мирния свят,затворен в селския двор.И сега Иван не се бои от странното съжителство на Шишман и Вики.Бои се той от деня,когато ще дойде горския Димитър за да вземе от него протоколираната сърна.Дойде и този ден.
-Ще я върнем в гората,там и е мястото.Благодарим за грижите,Иване,но дивото иска свобода.То не е като твоите кози.
И джипът на горските отведе Вики завинаги.
Няколко дни Иван ходеше натъжен.Мило му беше станало сърнето и сега без него,двора му се струваше празен и пуст.Тъгата му поутихна когато прочете в едно ловно списание,че дивеч не се опитомява,че рано или нъсно взето от гората животно отново се връща в нея.“наистина е така-мислеше си той-инак отдавна хората да са опитомили сърна,благороден елен,глиган,лисица,вълк.За там е тя-Вики.Само за там,за дивата гора е нейната красота.

*

Оставиха Вики в Средна гора,на двадесет километра от селото.
Вечерта беше изпълнена със страх и с нещо друго-вълнуващо,познато и близко.Наскоро оттук беше преминало стадо сърни.През цялата нощ мирисът на това познато и близко ту се засилваше,ту отслабваше съвсем.В ранната утрин срещу Вики изскочи нещо,което приличаше на познатия от селския двор Шишман.Вики трепна и се подготви за бяг,защото Шишман винаги я блъскаше на земята,а тя не обичаше тази груба игра.Приличащият на Шишман звяр се хвърли по същия начин върху нея,но преди да я събори на земята,Вики усети остри зъби да се впиват в шията и.Това беше по-различно,по-ужасно от грубата игра на Шишман.Вики не разбираше,тя не можеше да знае,че този звяр,който я напада е гладен чакал.Но поколенията,живи в кръвта и,крещяха:“Бягай!“ И тя се отскубна,побягна от тази игра,която носеше смърт.
Летеше през гората сърничката Вики.После отново ясно усети мириса на онова-близкото и родното.Постепенно Вики забави крачка-чакалът беше изостанал-и тя тръгна по следата на преминалото преди нея стадо сърни.
А там,в отсрещния храсталак,я дебнеше нещо по-страшно от гладния чакал.
Изтрещя изстрел...


*

...От гората излязоха двама.Приближиха се до простреляната сърна.Свалиха пушките,извадиха ножове.Започнаха да дерат убития дивеч.По-старият от двамата изведнъж спря,загледа се в главата на сърната,отпусна ножа.Дълго стоя така,навел глава,взираше се в нещо,което младия не виждаше.А младият работеше усърдно.Хръс...хръс...хръс...Ножът ловко отделяше кожата и под нея се откриваше лъскаво,нежно,крехко месо.С всяко драсване на ножа се показваше около педя от това месо,толкова колкото е голяма пластмасовата вакуумирана опаковка с котлети,каквито се продават в супермаркета.
Старият погледа откриващите се под ножа котлети,погади му се и той премести поглед отново към главата на убитата сърна.В ъглите на двете синьо-зелени,изумрудени очи се беше събрала течност-сълзи ли бяха това?Сърцето на стария трепна,нещо го заболя в гръдната кост,там между двете гърди.Уплаши се-докторът му беше казал,че при настъпващ инфаркт започва да те боли точно там,на това място.Пое си равномерно дъх,опита се да брои бавно и на всяко чифт число да вдишва.Като че му поолекна.Олекна му,колкото да продума:
-Таньо,как не те беше грях да убиеш такава красота?
-Стига бе, бай Мичо,не ме закачай.Какво ти стана сега?Стига,стига си ме задявал!Стига...Да не те знам колко си ги убивал...
-Убивал съм,но такава красота никога не бях убивал... - в гласа на стария потреперваше идващият инфаркт.
-Прав си,бай Мичо,красота убих,да ме прости господ.Но тук,старец,има поне трийсет кила чисто месо.
Старият не можа да чуе последните думи...