автор: Slon-Madrigal

Заспивам. Струва ми се, че зад матовите прозорци денят угасва, навярно е неволна проекция на съзнанитео ми, което бавно потъва в мъглата на съня. Почти не усещам електродите върху главата ми, навярно са ми сложили достатъчно упойка.
Заспивам и започвам да сънувам. Няма тунел, няма никакво въведение. Изведнъж цветовете нахлуват в главата ми, настаняват се около мен и започват да образуват форми, лица, пространство. Отначало съзнанието ми отказва да се фокусира. Нормален ефект, който скоро – Бог знае колко скоро, на мен ми се струва секунди – отшумява и вече съм насред някъкъв двор. Пускам в действие тренираната си памет и се опитвам да обхвана с поглед всичко наоколо – окаляният зид, обрасъл с мъх, сградите в далечината, които не мога да оприлича на нищо в момента, това ще го направят момчетата в апаратната, когато се събудя.
Прескочих зида и се приближих повече към сградите, които се оказаха три, а не две – имаше ниска, дървена постройка, която приличаше на манастир, залепена до нея по-малка, каменна къщичка и някаква друга колиба, от която се виждаше само комин в дъното на двора, почти в подножието на планината.
Вътре в метоха съм. Стана лесно, и друг път съм бил тук. Усещам горещината.
Тук е лято. Вечерня. Пред южната фасада на манастира има градина – ириси. Цъфтят ли ирисите през лятото? Не зная. Може би съм искал да видя тези ириси, или ми се е паднал техник с лошо чуство за хумор.
Килията е полупразна. Моят Съвършен лежи тихо на нара, не са му сложили дори възглавница. А може и да не е поискал. Не искам да го правя, но съзнанието ми ме приближава до лицето му, същият е, изражението му е като че от камък. Не са му оставили нито един от знаците, неговите многобройни, скъпи и ценни украшения, които ми беше толкова трудно за запомня и да опиша на техниците при предишните си посещения. Помня само купчини от злато, сребро, скъпи коприни в червено, в синьо, бродерии и кръстове. Никой вече не живее така. Толкова разкошно, толкова великолепно. Затова съм тук.
А той лежи насред тази мизерия в малката килия, отказал се дори и в смъртта
от благото да го покрият целия със злато, скъпоценни камъни и коприна.
Останалите монаси влизат и излизат от килията. Не мога да определя времето в промеждутъците между влизането на един или другито, навярно съвпадат с молитвените часове, но не съвпадат с моето време. Затова пред мен те се явяват един след друг.
Първо влиза един от най-старите братя, познавам го, виждал съм го. Спомням си тази бяла, разкошна брада с клиновидна форма. Съзнанието ми не допуска други спомени от по-ранни сънувания, но съм сигурен, че съм го виждал. Навярно е било нещо ярко – нещо е сторил бедният дяк. Лъст, тщеславие, лицемерие? Но Бог, или момчета в апаратната, не ми позволяват да си спомня. Мога само да го гледам, без той да ме вижда, и да мислим и двамата за бедния монах, по шега на съдбата негов брат през последните години, който не е бил нито беден, нито лих, нито неизвестен, и който се е представил тази сутрин пред Бога.
Но скоро той става, подгонен от миризмата на мърша, която идва от трупа – сега е лято и само аз виждам ирисите отвън на двора.
Почти изга от килията.След него плахо надникват останалите – виждам послушници, монаси, идва дори монахът, който се грижи за магерницата. Някой насича сцените в ума ми – виждам само лицата им – лицата им нямат нищо общо с онзи, който лежи в мизарната си постеля и някога е бил нещо голямо, наредил е да посторят този манастир, но днес е само един вонеещ труп. Научил съм се да отгатвам лицата им – някои от тях си мислят за закуската сутринта, но други се страхуват. Те поглеждат през малките прозорчета на килията и се ослушват. Дали няма да чуят бойните призиви на войката на великия султан? Не, рано е още.
Неколцина леко потръпват, като че ли им е студено, въпреки, че в килията е душно. Оглеждат се страхливо, току усилват огъня на свещта.
Понякога си мисля дали не ни усещат – като бледо присъствие, някои го наричат демонско, други ангелско. Във всеки случай това си е редовен повод за майтапи от страна на техниците, макар че какъв майтап можеш да извлечеш от някой, който не те вижда и не може да те проумее.
Последен влиза един младеж, който съм виждал и друг път. Той беше последният ученик на моя Съвършен – снощи сънувах бъдещето на това хлапе и го видях как пътува по целия континент, мъкнейки книгите, които представяше за написани от своя учител, а всъщност бяха от край до край негови. Смел младеж. Ще бъде прочут мъж.
Но тази вечер той още се бои от смъртта и не смее да се доближи до лицето на своя учител. Коленчи до вратата и започва да плаче. За какво плачеш, момче? Не, не е страх. Той е обезверен. Той не може да приеме смъртта на своя учител.Неговият учител, който умееше така добре да вижда Божественото, който общуваше с Бога чрез вътрешното си око. Мъча се да различа още от чуствата му по лицето му, защото зная, че сцената е капризна, след малко ще изчезне и ще се стопи, за да се смени с нова, а съм дошъл тук заради него.

Отиде си. Сега, докато сънувам, не мога да изпитвам разочарование.
Сутрин е. Рано сутрин, преди изгрева на слънцето да е предсказал новия ден. Волската кола тегли нагоре по склона ковчега с тялото на моя Съвършен, отзад върви процесията и онзи младеж. На върха сме, там има гора, а дълбоко в гората – гробище. Бил съм тук и преди. Те го спускат бавно в гроба, сигурно някои от тях си мислят, че все още може да стане чудото. Той може да се изправи, да призове Божията сила и да победи войската на великия султан, която безмилостно настъпва към техния манастир.
Но капакът на скромния ковчег постепенно изчезва под буците пръст.
Тогава се чуват първите викове на атакуващата пехота на султана.
Монасите се разбягват.За момент яснотата на образа се напуква, заради резките движения, но после всичко се оправя. Той остава последен до ковчега, за миг ми се струва, че няма да побегне, няма да си тръгне оттук.Чакаш чудото, а? Той искрено вярва! Доближавам се до него, искам да го бутна, искам да го накарам да се страхува, да се махне оттук. Усилието ми причинява неистова болка, умът ми ще се пръсне, докато се опитва да оказва натиск върху реалността му, за да промени пространството и да успея да насоча така струя въздух, че да го блъсна в храстите. Някъде далеч в съзнанието ми някой се опитва да ме предупреждава по аварийната линия, че ресурсите ми свършват.
Не зная дали ще имам сили да се върна. Помогни ми, Господи!
Той поглежда стреснато лявата си ръка. Една въздушна струя, всичките ми усилия, е успяла да го побутне. Страхът се надига към лицето му, но после там виждам друго – нима той е видял най-сетне своето чудо?... Нямам сили дори да се изсмея. Хайде, глупчо, бягай, иди, разкажи за чудото, защото вече дочувам в далечината бясното пръхтене на тежко въоръжени коне...
Сякаш събуден, той се оглежда, понечва да се помоли, да ме потърси,
но нещо в събуденото му съзнание го кара да се ослуша и да се затича напред, към непристъпните килий високо в планината. Дали после ще съжали за своето малодушие? Може би. Все пак той е следващият Съвършен.
Пред ковчега оставам само аз. Сънната реалност е почти като истинската. На теория тук няма как да умреш, защото няма как да си жив. Но пък можеш да виждаш... Можеш да виждаш достатъчно неща.
Днес ще се нагледам на пожари и разрушения. Може би за последен път в живота си, слава на Бога. Ако не успеят да ме издърпат, тялото ми просто ще стигне предела си, някъде там, в стаичката до апаратната.
Няма въведения, няма тунели със светлина.
В съзнанието ми се сцената се променя и вече съм в горящия манастир.
Умората пречи на ума ми, не, не зная дали техниците ще хванат тънките нишки на съня , за да ме издърпат обратно.
Слънцето изгрява, ето сега ще видя истината.
Виждам само ирисите.
Моите ириси – благодарен съм на техниците, а може би на Господ, моите ириси скриват милостиво кръвта, която е заляла навред двора.