автор: ivanstefanov

- Слагай един параф, да се фукам, че имам такъв познат!
- Прибери книжката и стига си ми я тикал под носа.
- Слагай парафа де! Приятел ли си или...?
- Прибирай! Парафи не слагам. Зарекъл съм се. На никого и на нищо.
- Ти да не си откачил?
- Възможно е.
- Приемам го като обида.
- Не бързай да се обиждаш. Случват се неща, които карат човек да се замисля и да внимава какво прави. Последният параф, който лепнах на тая книжка ме накара да не правя вече това. Никога не знаеш, какъв е човека пред теб и до какво може да доведе едно подписче, под някоя и друга думичка. Така правех. На еди кого си, с уважение, дата и трас -едно подписче. Автограф! Уважение и за двете страни.
- Я малко по на широчко!
- Излезе книжката. На тоя, на оня, все на приятели. И все парафи искат. И ги трасвам със замах. Фукня! След десетина дни упорито ме търси една позната. Стефчето. От бая години се познаваме. Книга! Искам! Няма ме отговарям и по джисемчето. Не съм в града.
- Кога ще се върнеш?
Обяснявам. На другият ден пак същото.
- Къде си, върна ли се? Книга!
Върнах се след десетина дни и ме връхлетя. Не чакала да и подаря книга. Купила си и иде за автограф. Седнахме, поръчах кафенца, забъбрахме се. Напира! Пробутва книгата пред мен. Автограф! Извадих писалото и задрасках. Кратко, на кого, кога и трас -подпис. Сгънах книгата и я подадох.
Засия !
Допихме си кафенцата и се разделихме.
Прибирам се. Има-няма след час и телефона пищи. Дигам. Тя! Моята позната.
-Какво си писал! На кого си писал?
-За какво става дума бе чадо?-викам и аз.
-Как за какво? На мен ли надписа книгата?
-Ми да!
-А ти не знаеш ли коя съм?
-Какво съм объркал бе чадо? Нали са няколко думички, на Стефка с уважение, дата и едно подписче.
-На коя Стефка?
-Ми на теб!
-Аз не съм Стефка! Аз съм инженер Йорданова!
Повече не слушах, не чух. Не се и извиних. Грешката ми беше недопустима. Човек не знае кога и как ще сгафи.