автор: patladjancho

Шеста Глава

Сутринта, когато Ема отвори очи, слънцето вече беше високо. В първият момент не осъзна къде се намира, но когато съзнанието й се разбуди, бързо скочи от леглото. Обърна се към него и го загледа обвинително. Как така беше станало, че се беше озовала в него? Примамливата мекота на чаршафите я беше накарала да се успи до обяд. Това беше най– тежката й нощ, изпълнена с призраци и кошмари. А и снощи се чувстваше толкова изтощена.
Днес нямаше представа какво ще прави. Но не мислеше да остава в стаята. Трябваше й план за бягство. Беше нужно да опознае по- добре къщата и охраната. Може би щеше да разбере къде са им постовете и по кое време се сменяха за да пазят. Надяваше се, че Джейк Дилън все пак щеше да й позволи да слезе поне в кухнята, или някъде из къщата, беше й казал да се чувства като у дома си дори.
Е, хубаво! Нека тогава играта започва!
Тя отвори страничната врата, благодарна, че поне стаята й си имаше собствена баня. Помещението беше голямо, дори твърде много за нея. Имаше голям плот от мрамор, а над него дълга редица от огледала. В единият ъгъл се намираше бяла правоъгълна вана.
Душа й се отрази добре. Върна се в стаята по хавлия за да си вземе дрехи от куфара. Там намери и четката си за зъби. Тези подлеци бяха помислили за всичко!
Отново отиде в банята за да ги измие, и след това се облече. Чифт дънки и ежедневна блуза щяха да й са удобни. Беше време да действа!
Когато излезе в коридора, очакваше двамата паметници да са все още там, но не бяха. Ема не тръгна веднага надолу по стълбите, огледа се около себе си.
На това крило от етажа имаше общо три стаи, които бяха една до друга от едната страна на коридора. Нейната беше първата до стълбите, за останали тя не знаеше.
Коридора беше празен. Имаше само една голяма тумбеста ваза с красиви цветя, поставена на френска масичка при отсрещната стена. И две картини до нея.
Ема бавно заслиза по стълбите, продължавайки да се оглежда, но и когато слезе долу, никой не срещна. Имаше само тишина и светлина.
От страничната част на къщата, през огромни прозорци наместо стена, се виждаше широкото и обятно пространство напред. Навярно цялата задна страна на къщата бе стъклена. Изгледа гледаше надолу към някаква река, която се виеше пред недокоснатата гора в края на града. Тук планините се оказаха по- наблизо, от колкото тя си мислеше. Тази задна стена на къщата отразяваше гледката като огледало, правейки я да изглежда два пъти по- голяма. Подхождаше си.
Ема продължи пътя си напред и изведнъж до нея достигна някаква музика. Тя се заслуша, приличаше й на някакъв вид латино, испанска или южноамериканска може би.
Тя проследи от къде идва, като тръгна напред. Докато вървеше, започна да я чува все по- силно. Доведе я до една от стайте на долният етаж, вратата беше отворена. Когато влезе вътре, разбра, че това е кухнята. Ниска дребна, заоблена жена на средна възраст, готвеше с гръб към нея и се поклащаше в ритъма на музиката. Ема се загледа в нея и не можа да не се усмихне.
Изглеждаше съвсем обикновена жена, имаше късо подстригана черна коса. Беше облечена в светло синя униформа и с бели обувки с ниска подметка. Ръкавите й бяха навити до лактите. Изведнъж тя остави ножа и зеленчуците, които режеше и вдигна високо ръце, като ги плесна във въздуха над главата си. Ема се изкиска тихо, когато жената се зае отново с рязането, поклащайки тялото си в ритъм. От време на време гласът й се извисяваше над силната музика на местата от песента, които явно много й харесваха.
Ема не беше очаквала да види тук подобна гледка. Да срещне в къщата на Джейк Дилън жена, която да танцува и да вдига такъв шум, докато готвеше, си беше направо невероятно!
Изведнъж на финала на песента, жената отново хвърли ножа на плота пред себе си, за да вдигне ръце високо над главата си и да ги плесне, като се завъртя в пирует, точно преди музиката да спре.
Чак тогава забеляза Ема, която се усмихваше от вратата.
Жената й се усмихна също, отпусна ръце до тялото си и се приближи до нея.
- Аа, госпожице Ема. Това сте вие, нали? – попита тя жизнерадостно и гръмогласно с мексикански акцент, - Много се радвам! Аз съм Кармен. Работя за господин Джейк, грижа се за къщата и за кухнята.
Тя беше на средна възраст, с приветливо и лъчезарно лице. Протегна ръце към Ема и я прегърна. После я поведе напред към масата.
- Господин Джейк ми каза за гостуването ви при нас. Много, много се радвам!
- Гостуване…!? – повтори Ема.
- Това е много хубаво. Тези момчета само работят, не се спират в къщи. – забъбри тя отново, като не позволи на Ема да отговори. – Но на мен ще има кой да ми прави компания.
Ема не знаеше за какво говори тя. Свъси се малко.
- Сигурно сте гладна? – попита я Кармен, - Елате, седнете. Приготвила съм закуска, кафе…
Ема вдигна ръце.
- Не, не благодаря.
- Но защо? – учуди се Кармен. Погледа й беше загрижен.
Ема я изгледа. Не знаеше ли къде се намираше, в чия къща? Не знаеше ли за кого работеше? Дали знаеше за бизнеса на Джейк Дилън, или въобще на предполагаше? Защо изглеждаше толкова весела и спокойна, все едно всичко беше наред? Джейк й е казал, че това е гостуване! Със сигурност си беше отвличане.
Тя се зачуди дали да не й спомене как снощи попадна тук. Дали тогава щеше да го нарича гостуване?
Но наместо това само отговори:
- Сега не ми е до ядене.
Кармен се усмихна.
- Не може така. Трябва да ядете. – настоя тя, - Искате да ме обидите ли?
- Не, но…
- Всички в тази къща закусват. И слава богу, нямам проблем с това да ги моля. – оповести тя дружелюбно, черните й очи изразяваха майчинска нежност, - Така, че не ме карайте да настоявам. Закуската е най- важна, не може да я пропуснете.
Ема млъкна слисана и объркана. Седна неохотно на масата в средата на голямата кухня и се остави Кармен да я нахрани.
Тя беше приказлива и може би щеше да научи нещо полезно от нея за Джейк Дилън. А и ако можеше да й се довери, то тя би могла да й помогне да избяга.
Но това се оказа много трудна задача. Кармен се впусна в разкази за себе си и за живота си в Мексико, когато е била омъжена, преди съпругът й да загине във войната. После описа подробно живота на трите си деца и внуците си.
Ема не говореше през повечето време. Дори и да се осмелеше да попита нещо, което да й е от полза, Кармен обръщаше темата отново към себе си. От нея разбра, че работи за Джейк от шест години и това беше единственото, което можа да изкопчи.
Накрая, след закуската си й благодари и я остави, като й каза, че отива да се поразходи наоколо за да опознае къщата. Температурата се беше покачила доста в ранният следобед.
В двора отвън на площадката при басейна най- накрая видя охраната. Няколко мъже в костюми и тъмни очила, разположени на дистанция един от друг, стояха на постове. Не можеше да види очите им но знаеше, че я следят с поглед. Тя се намръщи и няколко пъти хвърли раздразнен поглед в тяхна посока, преди да се отдалечи.
След като мина покрай басейна, тръгна през площадката към мястото, където паркираха автомобилите на няколко метра в страни от огромният гараж. Правеше се на разсеяна и се оглеждаше безцелно. Дори започна да си подсвирква съвсем безобидно, за да ги разсее. Когато се отдалечи достатъчно далеч от охраната, неволно се обърна за да провери и видя, че никой не е тръгнал след нея. Тя се зарадва. Може би все пак имаше шанс лесно да успее да избяга и тези там да се окажат големи глупаци.
Стигна до първата кола, черна, ниска и спортна. Сложи ръка на дръжката й, но се оказа заключена. Погледна към следващата, някакъв огромен джип, но и той беше заключен. Тя измърмори недоволно.
Следващата кола паркирана зад джипа беше червена, четириместна, но не голяма. Тя се намираше точно до вратите на гаража. Когато Ема хвана дръжката, се оказа, че и тя също е заключена.
- По дяволите! – изруга ядосано. Нямаше време, можеха да я потърсят, а тя все още не беше намерила начин да избяга. Оставаше варианта да опита с автомобилите в гаража.
Тъкмо когато влезе и спря пред първата от двете редици за да се огледа, фаровете на най- близкият до нея автомобил просветнаха и Ема подскочи уплашена от предупредителният звук на алармата.
Извърна глава и тогава забеляза Джейк Дилън да й се хили не далеч от нея с ключовете в ръка. Беше натиснал алармата нарочно, за да я уплаши.
Ема му се намръщи и се предаде, като отпусна ръце и затропа с единият си крак раздразнено.
- Къде си мислиш, че отиваш? – попита я.
- Не е ли очевидно? Далеч от теб.
Той затвори вратата на един от крайните автомобили, от който явно току що бе слязъл, и се изсмя отново, по- силно от преди малко. Разбира се, че това, което тя каза му беше смешно.
- Не трябва да си пришпорваш късмета така. – каза й, хилейки се.
В първият момент тя не го удостои с поглед. Загледа се пред себе си и въздъхна отегчено.
- Да бе. – извъртя очи и го погледна, - Не можеш да пришпорваш нещо, което нямаш.
Той само я изгледа безмълвно, усмивката му падна по краищата. Тя продължи:
- Ако късмета ми си беше тук, въобще нямаше да те срещна. – изтърси тя.
Ключовете задрънкаха в ръката му, когато ги завъртя около пръста си. Той пристъпи към нея, Ема забеляза, че държеше куфарче за документи в другата си ръка и се замисли от къде ли се връщаше.
- Но не можеш да отречеш факта, че ти упорито се стремеше да осъществиш срещата ни. Това не е ли предизвикване на късмета ти?
- Да, но не аз съм виновна, че ти нареди да ме доведат тук, където живееш и където ще те срещам колкото и да не ми се иска. – оплака се тя.
- Свиквай с това.
- С какво?
- С мен очевидно.
- Ако мислиш, че ще стоя тук, много бъркаш!
- И как мислиш да си тръгнеш? - Отново, любопитството го измъчваше като силна жажда. Беше така, сякаш трябваше да знае какво си мисли тя, сякаш нищо друго нямаше значение.
- Ще намеря начин. Дори и да е последното нещо, което ще направя в живота си. Кълна се! – страните й се зачервиха от яд.
Неговите черти, като че ли се омекотиха.
- Виж, Ема…! – започна той, - Не искам да превърна дома си в твой затвор, но ти трябва да разбереш, че за сега нещата трябва да останат така…
- Независимо какво казваш, това не изключва целта ти да го правиш буквално моят личен Ад на земята. А това не е нещо, с което някога ще свикна. Разбра ли? - Тя се вгледа в него гневно, без да отмества поглед.
Той въздъхна.
- Не преиначавай нещата, така, че всичко да изглежда много по- лошо, от колкото всъщност е. Никой не изисква нищо от теб, просто трябва да стоиш тук и да не правиш нищо. – разпери ръце около себе си, - Като се замислиш, можеш да го приемеш като ваканция или почивка, далеч от стреса и натовареното ежедневие.
- И докога? – попита паникьосана с писклив глас.
- Докато реша какво да правя с теб.
Тя потрепери от гняв.
- Това не мога да си го представя…!
Изведнъж краищата на устата му се повдигнаха. Джейк я погледна въпросително.
- Нали не ти беше присъщо да хленчиш? – попита я припомняйки й първата им вечер в ресторанта.
Тя се вбеси, юмруците й се присвиха. Не му се остави да я дразни.
- И аз не те мислех за такъв, но се оказа, че в сърцето ти няма и искрица морал. – обвини го на свой ред.
- Да, и аз не мисля, че има. – съгласи се Джейк.
- В такъв случай, едва ли ще е от полза, ако се опиташ да проявиш поне малко великодушие спрямо мен. Едва ли ще успееш?
- Великодушие заслужават само хора, които се примиряват със съдбата си без да чакат да ги принудят със сила. – отговори й той веднага, - Така, че, мила моя, опитай се да надвиеш себе си и да проявиш поне малко любезност.
- Никога! - викна му тя, - Не съм длъжна дори да разговарям с теб.
- Разбира се, да. Не се чувствай задължена. Все пак ти решаваш дали ще стане по лесният, или по трудният начин. Затова ми се струва, че малко повече любезност би била съвсем на място.
- Разбира се, щом желаеш. – тя се усмихна насила любезно и артистично.
- Моето желание е да се отнасяш към мен така, както се отнасяш към всеки друг. – изтъкна Джейк.
- Но ти не си всеки друг. – оспори Ема, – Всичко зависи от добрата ти воля.
- Ако проследиш тази мисъл до логическото й заключение, учтивостта е дори наложителна. – каза последните си думи, шепнейки, наведен над нея. После я заобиколи и се отдалечи към къщата, подсвирквайки си.
Ема се обърна и се загледа след него с убийствен поглед. Господи, как го мразеше! Вътрешно кипеше от гняв.
- Не зная как или кога, но някой ден той ще да си плати за това. – промърмори Ема ядосано под носа си.
Нямаше как да избяга, наоколо вече беше станало пренаселено от онези типове. И всички следяха всяка нейна крачка.
Тя им се нацупи и се врътна, като също се запъти към къщата с ядосани стъпки.



***



Два часа по- късно Джейк стоеше до бюрото в кабинета си, когато Ема влетя вътре. Той вдигна глава от документите, над който работеше, за да я погледне.
Но не я удостои за дълго с вниманието си и отново наведе глава.
- Е, това е! Писна ми! – извика му тя, - Не мога да стоя повече затворена в тази къща! Търпението ми се изчерпа. Искам да си ходя.
Той не каза нищо, като че ли не я беше чул.
Тя скръсти ръце пред гърдите си в раздразнение.
- Часовете минават адски бавно и тягостно за мен. Сега разбирам какво целиш! Опитваш да ме измъчваш емоционално и психически. Това е напълно нечестно. Как си го обясняваш?
- Лесно! – сви рамене той. – Ти си прекалено нервна и превъзбудена. Имаш нужда от почивка. Отивай в стаята си, зает съм. Не мога да говоря сега с теб.
- Значи признаваш?
- Нищо не признавам. Остави ме…
- Не и преди да ти кажа какво мисля за теб! – тя сложи ръце на кръста си, готова да започне с обидите.
- Ако се преструвам, че те слушам, ще се махнеш ли? – попита той, дори не погледна към нея. Никак!
Ема стисна юмруци от яд.
- Можеш ли да видиш къде е това, може би малко объркване? - каза през зъби тя - И аз не искам да ме слушаш. Нито пък да съм принудена, и да се налага да говоря с теб. Искам да се махна от тук! – натърти последните думи.
Той вадеше от папката пред себе си някакви документи и ги разлистваше последователно един по един като, че ли търсеше нещо между страниците.
- Разбери! Нямам време да говоря с теб сега. Защо продължаваш да ми досаждаш?
- А, значи ти е по- лесно да ме отбягваш! Да не кажа по- удобно.
- Както виждам - схванала си!
Лицето й позеленя от яд.
- Искаш да стоя като статуя? – попита го тя, - Скъпа ваза или безполезен предмет и да мълча? – а после се тупна на близкото кресло, поставено пред бюрото с детински сърдит жест, иронизирайки отговора си и скръсти ръце отпред.
Той вдигна вежди.
- Как прозря това? Мълчанието ти ще ми е любимата форма на общуване с теб. – каза поглеждайки към нея.
Тя веднага скочи на крака, разгневена.
- Заблуждавай си се колкото си искаш. Точно това няма да избегнеш. - обеща му, спирайки само за да хвърли в негова посока първото нещо, което й попадна и забърза към вратата с ядосано мърморене.
Той се засмя мрачно.
- Пропусна.
Но тя вече беше излязла. Загледа се в затръшнатата врата и въздъхна. След това се пресегна и извади една от пурите в малка правоъгълна кутия от слонова кост. Запали я и дръпна дълбоко дима, надявайки се, че това ще облекчи напрежението му.
По дяволите! Захвърли всичко на страни от себе си. Нямаше да работи повече за днес.



***



Ема изпъна крак над водата и го подпря на ръба на ваната. След това отпусна глава назад в ръба и се изпъна в горещата вода.
Това бе спасението й от напрежението и стреса, който преживяваше. Ядът започваше да отшумява за сега, но все още гореше в нея. Като цяло беше един дълъг, мъчителен и тежък ден. И за всичко беше виновен той. Проклинаше от дъното на душата си Джейк Дилън. Дано се продъни в Ада!
Ядосваше се на факта, че не знаеше какво да направи за да се освободи от него. Явно с думи и убеждения не ставаше. Той беше прекалено непоколебим. Оставаше да му убие желанието да я задържи тук. Да се бие, да крещи и да обижда, с надеждата той да се ядоса и да я изпрати у дома.
Като се замисли, това май беше по- добрият вариант. И по- би й се отдавал, защото неприязънта и омразата й към него, не биха й позволили да проведе с него нормален разговор.
Щеше да го накара да му се прииска да не я беше домъквал в дома си, горчиво да съжалява, че го беше направил, това беше единственото, което успя да я накара да се стегне тази вечер. Иначе не знаеше как щеше да преживее следващите дни.
С тази си постъпка Джейк Дилън й беше обявил война.
Все още имаше доста неразкрити истини около него и тя много искаше да напише за това. Имаше нужда да разбули загадката, която представляваше и щеше да го направи дори да й се наложеше да прибегне да по- драстични мерки, като нещо подобно на първата им среща, или като например да поизлъже малко тук там, или нещо подобно. Беше неразумно и наистина не й пукаше. Щеше да бъде безразсъдна, доколкото е възможно в къщата му. Нямаше само тя да спазва определени правила и да се държи прилично като кротко и възпитано дете. Да прекарва времето си с Джейк Дилън можеше да се окаже много по-голям бонус, отколкото бе очаквала.
Долепи длани и събра балончета пяна в шепите си, докато обмисляше как ще действа. След няколко минутно съпоставяне на фактите за и против в момента, реши да приеме сделката, която беше направила със себе си. Рано или късно щеше да си заслужава компромиса, който правеше сега.
Усмихна се на себе си, когато разни идеи започнаха да се въртят в главата й. Натри се отново с благоуханният сапун, протегна отново стройният си крак и прекара длан до глезена си. Направи същата и с другият. После плъзна ръцете си по раменете и гърдите си.
Изведнъж долови мирис на тютюн, от тези, с които правеха пурите. Ноздрите й потръпнаха.
Тя бързо се извърна учудено към вратата, но не успя да види нищо. Дали имаше някой там? Скочи неспокойно от водата, обви около мокрото си тяло хавлията и отиде до стаята, за да провери. Нямаше никой, стаята беше празна.


***


На сутринта се размърда в леглото и отмести завивките от тялото си, като ги изрита с крака на пода. Беше й много топло и се обърна по корем. После по гръб, а после пак по корем. Но въпреки това не можа да заспи отново. Усети, че е жадна и че устата й е пресъхнала. Затова накрая се изправи и се огледа из стаята.
Разбра, че все още е много рано, слънцето не беше изгряло.
Тя стана от леглото и изскочи навън по пижама. Не мислеше, че ще срещне в къщата някой толкова рано.
Тръгна по коридора към кухнята. Там беше тихо и тъмно. Кармен не беше станала за да приготви закуската.
Ема се приближи до хладилника и го отвори, като намери на вратата кутия с мляко. Не си направи труда да сложи в чаша, а отпи направо от кутията.
Тъкмо, когато върна обратно кутията и затвори вратата на хладилника, Кармен влезе в кухнята.
- Добро утро! – поздрави я весело тя. – Рано сте станала, госпожице Ема! Не можахте ли да спите добре?
Естествено, че не спа добре. И едва ли някога щеше да й бъде удобно и приятно в това легло и в тази къща!
Но на глас каза:
- Не, спах добре. – отговори й Ема и се усмихна, - Но ми беше малко топло. Дойдох да пийна нещо.
Кармен се засмя.
- В край на април сме, нормално е да става все по топло. А и лятото скоро ще настъпи.
Ема се намръщи и сведе поглед надолу.
- Но вие не се тревожете. Тук вътре, в къщата през горещите дни е много прохладно.
Ема се изсмя, не мислеше, че остане тук толкова дълго, в никакъв случай!
После вдигна поглед за да я погледне.
- А ти, Кармен? Винаги ли ставаш толкова рано?
- Да, разбира се. Закуската и грижата за къщата са моя работа, знаете. – Кармен запретна ръкавите на светлосинята си униформа, - А и вчера господин Дилън ми поръча да занеса днес рано кафе в кабинета му. Ще работи цял ден.
Ема се огледа.
- Толкова рано?! Станал ли е вече?
- Не, но тъкмо ще имам време да му приготвя закуската и кафето. Господин Дилън цени времето си…
Ема се усмихна заинтригувана.
- И кога, по- точно се предполага, че ще се събуди?
Кармен повдигна рамене.
- Не знам, госпожице Ема. Когато преди малко минавах покрай стаята му, той все още спеше.
- Покрай стаята му? Коя е неговата стая?
- Не знаехте ли? Точно до вашата, госпожице Ема. – отговори й Кармен, объркана, с лек акцент в гласа си.
Ема плесна с ръце.
- Чудесно! – приближи се до плота в кухнята и грабна касетофона, на който вчера Кармен слушаше музика и танцуваше. – Не се тревожи. Трябва ми за малко, ще ти го върна скоро. – и изхвърча навън в коридора.
Когато се изкачи по стълбите и отмина стаята си, се спря пред следващата до нея. Заслуша се, но от вътре не се чуваше никакъв шум. Тогава се приближи и натисна леко дръжката със свободната си ръка. Вратата се отвори и Ема пристъпи тихо вътре.
Видя го да лежи по корем на огромното легло с тънки завивки усукани около кръста му. Усмихна се злобно. Главата му беше извърната към другата страна и Ема не виждаше лицето му. Но се загледа в голият му, огромен, релефен гръб. Повдигаше се и се спускаше бавно и равномерно.
След като установи, че все още той спеше, Ема се приближи на пръсти до леглото му и постави внимателно малката музикална уредба точно до главата му. Завъртя копчето на усилвателя до последно, преди да го включи и гръмката силна музика продъни стаята с мощни латино ритми.
Джейк моментално скочи в леглото, стреснат и объркан, а Ема веднага се обърна и излетя навън. Озова се в коридора, тичайки към стаята си.
Той успя да я забележи в момента, в който тя се скри от погледа му и на часа му стана ясно какъв номер му беше погодила.
Пресегна се и изключи музиката, като след това скочи от леглото си и хукна след нея, ругаейки непрестанно.
Но беше прекалено късно, тя вече се беше заключила от вътре.
Джейк задумка по вратата на стаята й.
- По дяволите! Ема, ако те хвана, край с теб. – заплаши я той.
- Дано изгниеш в ада! Не ме е страх от теб. – дочу гласа й от вътре.
Това го замая, тя не беше уплашена?! Този факт го накара да извиси гласа си през заключената врата, опитвайки се да я уплаши.
- Току що си предписа смъртната присъда. – викна й от коридора, разгневен, и отново задумка.
Затишие. Тя се беше умълчала. Но след секунда веднага му отговори.
- И не ми пука. И пак бих го направила.
Той застана за момент, загледан във вратата й, полугол, увит само с чаршафа около кръста си и усети как яростта му припламва все повече и повече.
Прецени здравината на материала и реши, че с няколко удара с рамо щеше да я е разбил, и тогава…
- Отвори проклетата врата! – заповяда той.
- Никога!
- Това твоето е безобразие…
- Списъкът ми с безобразия тепърва е в началото си. И нека те предупредя, ще бъде безкраен.
- Виж какво! Ще забравя, че се опитвам да бъда добър с теб.
- Така или иначе не успяваш. Ако успяваше, много отдавна щеше да съм си у дома. – извика му силно от вътре.
Джейк наведе глава и изпъшка. Вдигна ръка и разтри челото си, сякаш имаше главоболие.
- Ема! Веднага отвори проклетата врата!
- Казах, че няма да го направя.
- Защо искаш да ме ядосаш?
- Мисля, че мога да си го позволя.
Той се изсмя, като знаеше, че тя не може да го види. Трябваше да признае, че тя печелеше с едно на нула.
- Осъзнаваш ли, че рано или късно ще ми паднеш? И тогава не гарантирам за последиците.
- Естествено! – подвикна му тя от вътрешността на стаята си, - Това, че си по- силен от мен ти дава право да ме заплашваш и да ме принуждаваш да стоя в къщата ти против волята ми. Всички мъже сте еднакви. – заключи тя.
Той отново се засмя, като поклати глава.
- Не слагай всички мъже под един знаменател. Аз съм много по- лош от всички останали…
- Да, ти си най- лошият от всички. – съгласи се тя.
- Виж, и с това мога да се съглася. Сама ще се убедиш в това. – съобщи й, и тъй като тя не отговори, той продължи, - Но теб, когато те видят мъжете, едва ли се замислят за характера ти! Имаш дяволски характер, знаеш ли?
Когато му отговори, гласът й беше още по- ядосан.
- Нямаш право да ме съдиш. Не ме познаваш.
- Знам много повече за теб, от колкото си мислиш. Готова си да ме ядосаш и да си изпросиш наказание, без да премислиш дори, че това не е много добре за теб.
Отново тишина.
- Я се гръмни. – измрънка тя от стаята си.
- Какво каза? Не чух добре. – Джейк направи физиономия.
Но тя не отговори.
- Никой не се е осмелявал да ми говори по този начин, ясно ли е? – скара й се той, предупредително.
- Нямам намерение да върна думите си обратно. Не искам да говоря с теб. Не искам да те виждам и няма да отворя, само защото ти ми казваш. Ако искаш я разбий.
Той въздъхна отново и се обърна с гръб към вратата за да се облегне на нея. Разтри челото си.
Добре. Може би щеше да е по- добре за всички ако тя останеше за по- дълго в стаята си и не излизаше от там. Супер!
Джейк изсумтя преди да се обърне отново към вратата.
- Добре, че имам безкрайно търпение… - извика й преди да се отдалечи, като я остави да гадае дали е все още там пред вратата й, или си беше тръгнал.
Запъти се към стаята си, като беше сигурен, че поне днешният ден щеше да отмине без да я среща повече.
Но дори и да не я видя през целият ден, тя не излезе от мислите му. Докато работеше в кабинета си, през цялото време очакваше да се повтори снощното й нахлуване тук, за да се оплаква от съдбата си и да ругае по негов адрес. Затова и не успя да свърши достатъчно работа.
Питаше се какво ли прави цял ден сама и докога ще издържи да стои затворена, преди да благоволи да отключи, за да излезе, поне за да се поразходи.
Беше очаквал че тя ще плаче, ще го умолява, ще коленичи пред него и пак ще плаче. Но не! Тя беше много различна жена от всички, които до сега е познавал. Още едно малко парченце от характера й: тя беше смела. Не обичаше да показва слабост.
Навярно най- уязвимото същество, което някога беше виждал, а тя не искаше да изглежда слаба. Сподавен смях се изплъзна през устните му.
Спомни си деня, когато я видя за пръв път, облечена с спортен клин и розова тениска, косата й прибрана отзад в опашка. Потръпна от спомена за мекото й тяло върху неговото, когато паднаха заедно на асфалтираната алея. Дишането й запъхтяно, задъхана от тичането.
Беше толкова малка и крехка в ръцете му. Тя нямаше представа колко чуплива е дори. И после, съпоставена по размер с хората му, тя беше като малка порцеланова играчка.
Очите му потъмняха. Почувства странен импулс да стане и да отиде за да провери какво прави. Отново! Както всяка нощ досега, поне за да е сигурен, че е добре.
Беше странно за нея, тя да стои тиха и кротка толкова дълго време.
Изведнъж той се разтревожи.
Дали постъпваше правилно с нея. Какво печелеше, че все още я държеше при себе си? Колко много рискуваше с това! И можеше ли да я въвлече в живота си, без да се съобразява с мнението й? Можеше ли да извади достатъчно добри аргументи пред себе си?
Намрази се още повече за това, че постъпва така с нея.
Отвратен от себе си, стана и бързо отиде до прозореца, победил подсъзнателният си стремеж да тръгне към вратата. Нямаше да рискува да отиде и да я потърси. Не и да си позволи да я погледне в очите точно сега. Щеше да изчака до нощта, когато отново ще може дълго да я наблюдава необезпокояван, докато тя спи.
Слънцето залязваше, и този ден си отминаваше. Така загледан към тъмно оранжевите облаци, се замисли с отвращение колко егоистичен беше спрямо нея. Всяка една минута в къщата му си беше риск, голяма груба грешка.
И тя беше права, че искаше да си върви. Усещаше, знаеше, че той не е добър човек.
Джейк се намръщи от тази мисъл. Той наистина не беше добър човек. От самото начало имаше някаква нужда да я предупреди по някакъв начин, да не се доближава до него, да стои на страна от живота му.
И да, той го направи, беше й казал, че не е подходящ за нея. Беше я предупредил да стои далеч от него. От кога беше започнал да прави това? Защо до сега не беше отправял такова предупреждение към никоя друга жена? Кога започна да му пука? За нея ли се тревожеше, нея ли искаше да опази? Затова ли я държеше тук против волята й? Можеше ли да се държи с нея така?
Да, дори по- лошо. Единствената жена, която го караше да полудее от страст и желание, по която си губеше ума, а той знаеше, че тя трябва да е далеч от него! И така беше най- добре. Но и в същото време не искаше, не можеше да се реши да я пусне.
Мислите му прескачаха от въпрос на въпрос, погълнат от проблеми, които нямаше как да разреши. Нощта го завари все още да стои така неподвижен и замислен над празният си, лишен от смисъл живот.
Но не можеше да отиде в стаята си, без да я види преди това. Не можеше да мине покрай нейната стая, а да не влезе вътре за да я погледне поне за минута. Нямаше да заспи като знаеше, че тя спи съвсем близо до него. Била е цял ден затворена сама. Имаше нужда да разбере какво става.
Ето това взе решението за него. Това любопитство. Ядоса се на себе си, че го изпитваше. Това май можеше да го побърка.
И докато се усети, вече беше пред вратата й. Там беше тишина. Тъмният коридор беше празен. Джейк се заслуша за минута, преди да се реши да посегне към дръжката на вратата.
Не очакваше да е отключена. Това го изненада. Явно тя беше излизала от стаята си днес.
Влезе тихо през полуотворената врата, като беше сигурен, че е достатъчно късно, че тя да спи.
И наистина, Ема лежеше, свита в средата на леглото. Корема му се преобърна като я видя. При вида на леко отворените й устни и спуснатите клепачи, коленете му омекнаха. Косата й беше разпиляна в страни по възглавницата. Изглеждаше като ангел, толкова красива и съблазнителна. Нямаше нищо общо с ядосаната и разгневена Ема от днес. Лицето й беше спокойно и невинно.
Джейк се приближи с още няколко предпазливи крачки към леглото й, безсилен да се пребори с желанието си.
Не си ли беше обещал да не позволява да се убеди, че тя беше тъй прекрасна, да го направи прекалено заинтересован от нея? И все пак, ето го тук, най- нередно заинтересуван. Никоя жена не е била в къщата му за повече от няколко часа, никоя не е прекарвала нощта тук. А тя беше така поглъщаща и обсебваща, така сладка и невинна, като малко дете! Как да я пусне…?
Джейк погледна напред към нея, смаян от широкия обсег на опустошение и катаклизъм, който тя, въпреки обикновеното й, не заплашително появяване, причини в живота му. Той усети вълнението в себе си винаги, когато се случваше да е близо до нея.
Поклати глава. Не, не можеше да си позволи да я смята за очарователна. Колкото по-интересна я намираше, толкова по-вероятно беше да я въвлече в скапания си живот... Вече беше направил грешката да я покани на вечеря, първата, която доведе до втората грешка да я вземе в дома си. Щеше ли това да доведе до трета грешка? Която да е още по- лоша, защото измъкването от ситуацията се стапяше с всеки изминал ден.
Но първата им вечер заедно, когато бяха в ресторанта, бе толкова ясна и незабравима в съзнанието му. Тя се беше държала така свободно и предизвикателно, провокираше го с поглед. Не можеше да забрави, искаше да може да се надява, че тя можеше да бъде и друга с него, да се държи така, както онази вечер. Разговора им беше приятен, опознаването й беше заинтригуващо. Той не можеше да забрави думите й, че тя го харесваше…
Джейк приседна на далечният край на леглото и позволи на мечтите си да го утешат. До сутринта.