автор: ivanstefanov

Вратата се отвори!
Той застана пред нея.

Столът отхвръкна! Прескочих го и кой кого сграбчи не разбрах. От двайсет години не бях го виждал. Откакто завършихме. Тогава се пръснахме из страната. Той си остана в София. Беше си оттам. Първите години, чат-пат по телефона се чувахме, а после, аз ли потънах, той ли изчезна, но ни се видяхме, ни се чухме.
Напрегръщахме се! Седнахме!
И започна едно разпитване, събудиха се спомени, за това, за онова, за тоя, за оня.
Не беше се променил.
Същата очарователна усмивка. Същият финес във всичко. Беше естет и на вид и по душа. През годините на следването не бяхме големи приятели, но се отнасяхме с уважение един към друг. Оригинален екземпляр. Ей го и сега. Дигнал си чукалата и тръгнал да обикаля страната, та да види ония, дето не ги е виждал, откакто сме завършили. Не били много, само четирима, но се запилели по четирите краища на страната. Тръгнал! Мен оставил за накрая. Разказваше сладко, с не слизаща от лицето, едва забележима усмивка. Разговорът можеше да продължи дълго. Толкова неща имаше да си разправяме, но по едно време вика:
-Давай да гледам. Те приказките няма да свършат и до утре, а нямам време.
-Какво искаш да гледаш?
-Каквото си направил. Прескочи онова, което е публикувано. Следя всичко, което излиза от теб. Покажи ми онова, което не знам.
Заизмъквах папки, албуми…
Гледаше с внимание, прехвърляше лист след лист и от време на време питаше:
-Това що не си го показвал? Ами това?
Като прехвърлихме тия неща, се умълча, доста дълго и изведнъж се обади.
-Здраво си работил. А на мен не ми провървя. Никъде. И в живота и в професията. Нищо не излезе. Не разбрах как се изтъркули, като на шега. Тук захващах, там захващах. Къде ли не и с какво ли не. И по света поскитах. И там нищо. Семейство не създадох, деца не отгледах. Накрая кацнах при баща ми, нали знаеш, че е приложник. Та там пуснах котва. Трябва да се живее.
Замълча и добави:
-Правех значки, медали, ордени…
-Ти, - викам - нещо си се вкиснал. Та живота е пред нас. Имаш време да направиш много неща. Пък и на теб ли да обяснявам, че не е важно да натрупаш бройки, а да излезе едно, ама да е. Че колко са тези, който имат по повече от две-три свестни работи в нашата професия. На пръсти се броят. Не ми каза, защо не създаде семейство.
-Не съм ти казал. Имах жена, ама се разделихме. Та съм сам.
Замълчахме. После той продължи.
-Радвам се, че те видях, но трябва да тръгвам.
Опитите ми да го задържа останаха неуспешни. Разбиваха се във все едно и също.
-Нямам време!
По едно време кипнах.
-Стига с това нямам време!
Изгледа ме дълго, много дълго. На лицето беше застинала прелестна, леко уморена усмивка. Усмихваха се и очите, но в тях блестеше нещо. Не си откъсвах очите от неговите.
В тях блестяха сълзи.
-Какво става с теб?
-Нищо.
Обърна се настрана и прекара ръката си по лицето.
-Ще тръгвам. Наистина нямам време. Направих това което много ми се искаше. Да ви видя. Не ми беше леко. Аз съм болен. Докторът не ми даваше да тръгвам. Нямало да издържа. Приятел е. Имам много малко време. Вече и дните не броя. Отивам си.
Слушах онемял.
Прегърна ме, погледна ме право в очите и съвсем тихо промълви:
-Сбогом приятел!
Докато го изпратих, не промълвихме и дума.
След двайсетина дни напусна тоя свят.
Не излиза от главата ми това “Сбогом приятел”.
Колко ли самотен е бил, да тръгне към мен и то не кога да е, а когато няма време да се греши.
Тогава не бяхме приятели. Бяхме състуденти.
Тръгнали бяхме света да обърнем.
Изкуство да правим!
Страшен път! Трънлив, бодлив…
Тогава…
Сега понякога чувам един тъжен глас….
-Правех значки, медали, ордени. За другите…
И безгласно му прошепвам:
-Поет може и да не стана,… но беше и човек си остана!
-Сбогом приятел!