автор: ivanstefanov

Стара къща!
Старо дърво!
Стар човек!

Тя оцеля, защото беше хубава. От панелният погром я спаси, обявяването и за паметник на културата.
То оцеля покрай къщата. Държеше се за земята с два прогнили корена. Над тях клечеше една коруба, а над нея стърчаха два счупени клона, като прекършени ръце.
Той приличаше, и на къщата и на дървото. Все още беше елегантен като нея, но коремът му беше хлътнал като изкорубен. В устата му бяха останали само два зъба, който прикрепяше с език, да не паднат.
До скоро се крепеше. Сутрин рано се измъкваше от къщата и тръгваше по дела. Търсеше, предлагаше, пазареше се, пиеше кафе след кафе и чак по обед се прибираше. Повечето от срещите бяха потайни и ставаха само на четири очи. Стоката беше и дефицит и прекалено особена.
Страст! Да колекционира.
Тая страст стана смисъл на живота му. Растеше с годините. След време вече беше спец в тая област. Интересът му се разшири и вече не се интересуваше само от монети..До това време живееше само с майка си. Но тя си отиде от тоя свят твърде рано. После срещна Нея! След година се събраха и се пръкна едно прелестно момиченце. Приличаше на майка си. А тя беше много красива. Той не пропускаше да казва, че Тя е най-хубавия експонат от колекцията му.
Годините се търкаляха. Тя хубавееше! Детето растеше! И колекцията растеше. Все по-често оставаха без пари. Той продаваше и купуваше, но по-често правеше второто. Появиха се първите пукнатини в живота им. Упреците преминаваха в спорове, а често споровете преминаваха в друго. Отношенията им ставаха все по-сложи и по неприятни.
И Тя не изтрая. Един ден напусна къщата. С детето.
Той остана сам с колекцията си.
Опитите да ги върне останаха без успех. Годините се търкаляха. Самотата го смазваше. Все повече се застояваше в къщи. Обикаляше от стая в стая, разглеждаше експонат след експонат, пиеше кафе след кафе. Всеки ден! И все така. Разглеждаше ту едно, ту друго и все по-ясно съзнаваше, че остана сам.
А годините вървят. Той смътно започна да усеща, че нещо му дотяга. Вече почти не минаваше по стаите. Там не го теглеше. Прекарваше отвън, под дървото. Седеше с часове, пред чашка с изящна форма, по-често празна .Вътре се прибираше само при лошо време и да спи. Колекцията все по-малко го интересуваше.
Макар и бавно, макар и твърде късно, проумяваше, че тя вече не струва. Беше обедняла.
Нямаше най-скъпите експонати.
Вече не можеше и нищо да направи да си ги върне.
Тя почина, детето се запиля някъде по света.
Тук останаха само….
Стара къща!
Старо дърво!
Стар човек!