автор: patladjancho

Втора глава
Точно това е, което й трябваше! Може би все пак късмета й се беше усмихнал.
Защо тогава се чувстваше толкова напрегната, стомахът й беше свит на топка, ръцете й трепереха.
Таксито, в което се возеше, сви на следваща пряка право към ресторанта.
Ема бръкна отново в малката си лъскава черна чантичка за да извади пудрата и огледалото си. Отвори капака и огледа лицето си. Не видя нищо по- различно от преди пет минути, две изключително красиви, светло зелени, но сега напрегнати очи, гримирани много старателно в тъмен вечерен грим, дълги черни мигли. Би прехапала устните си от напрежение, ако сега те не бяха така добре оцветени в розово. Гланца блестеше върху тях. Затова само си пое дълбоко въздух за да се успокои и въздъхна шумно.
Шофьора на таксито отново я погледна с възхищение в огледалото си за обратно виждане. Беше се постарала да е красива тази вечер, но сега погледите му започваха вече да я изнервят. Тя мушна обратно пудрата в чантата си и присви вежди. Защо мъжете никога не прикриваха мъжките си желания!
Ема се ядоса и извърна глава в страни като се загледа през страничният прозорец в рекламните светлини навън в нощта. Опита се да се успокои. Опита се да не мисли какво би й донесла тази вечер. Всъщност, въобще не знаеше как щеше да мине една такава подобна вечеря. Едва ли Джейк Дилън беше разговорлив? Предпазливостта беше качество на супер богатите и крупни бизнесмени. Ако съдеше по мъжа, който й връчи адреса на ресторанта днес, то тя едва ли имаше някакъв късмет да изкопчи нещо и от Джейк Дилън.
Но дали би могла да се надява да успее да го разприказва. Щеше да й отнеме много дълго време за да го накара да се отпусне в нейната компания и да й се довери. Предполагаше, че той не би си губил времето с някоя непозната в нейно лице, след като би могъл да се забавлява някъде с цялата си тайфа красавици, за които се говореше.
Но както и да протечеше вечерята, Ема беше готова на всичко за да разбере повече подробности за Джейк Дилън. Това включваше дори и да го напие…
Диктофона беше в чантичката й за всеки случай. Беше готова да го използва като запише целият им разговор. Знаеше как става от филмите. Трябваше само да сложи чантичката си на масата до себе си и да го включи. Такъв шанс не беше за изпущане.
Внезапен сигнал за съобщение дойде от телефона в скута й. Ема го взе с трепереща ръка и го прочете: “ Получих инструкциите ти. Вече съм тук. Изключи си телефона. Успех.”
Тя погледна навън през прозореца. Още една пресечка и трябваше да слиза. Но малко се успокои от факта, че Доминик вече беше там. Плана й започваше да се задейства.
Изключи си телефона и извади една банкнота за таксито. Когато то спря пред луксозният вход на скъпият ресторант, Ема забеляза колата на Доминик на отсрещният ъгъл. Нямаше връщане назад.
Бързо плати и изскочи отвън на тротоара още преди един от служителите на ресторанта да й е отворил вратата. Стараеше се да не гледа към отсрещният ъгъл, като изпъчи гърди и с бавни и отмерени крачки влезе вътре.
Онемя от обстановката, в която попадна. Най- новият ресторант в града, но и най- скъпият! Всичко блестеше в лукс и красота, но точно сега Ема се постара да не задържа погледа си за дълго върху някакъв определен детайл от преддверието.
Замисли се, но все пак даде името Дилън на подиума и раболепният домакин на ресторанта я отведе нагоре по невероятно красиви извити стълби от ковано желязо. Стъпките й потънаха, заглъхнати в мекия мокет по стъпалата. Горе той пое дългата й наметка с цвят слонова кост, което носеше и ахна тихо при вида на бледо розовата й копринена коктейлна рокля украсена с черна дантела. Не можеше да не се почувства поласкана – като жена не мислеше, че ще свикне да вижда очарованието на всички мъже. Домакинът, заеквайки, й отпрати няколко припрени комплимента, преди да реши несръчно да се отправи обратно, препъвайки се.
Бара беше слабо осветен, почти празен, чуваше се тиха бавна музика. Малкото мъже, които стояха по него или по ниските масички отпред я загледаха захласнато, когато влезе. Ема беше свикнала с подобни погледи, намираше ги за нещо нормално, за част от живота й. Никога не се беше срамувала от тялото си, от красотата си. Просто го приемаше.
Тя се приближи, седна върху един от високите столове и си поръча. Знаеше, че не е закъсняла. Джейк Дилън трябваше да е тук вече.
Почувства се странно. Не беше правила нещо подобно преди. Вечерята с непознати не беше част от работата й. Дори ресторанти като този не бяха в нейн стил. Тя се забавляваше на много по шумни и пренаселени места. Тук сега се почувства неконфортно.
Но всичко бе готова да даде, само за да получи това, към което се стремеше, една голяма, разтърсваща статия за…тя ахна, … за Джейк Дилън!
Остана безмълвна с питието си в ръка.
Не видя откъде бе дошъл, но внезапно беше там, взирайки се в нея с проницателен поглед….
Ема се стегна, изправи гръб, не искаше той да я хване неподготвена в нещо. Не искаше той да забележи дори и малка несигурност в гласа й или в поведението й. Обърна се на въртящият си висок стол към него като му се усмихна мило и предизвикателно.
- Здравей! - каза той тихо, навеждайки се напред към нея, - Надявам се, ти си точно момичето от днес, с която ще имам честа да вечерям тази вечер.
Тя се опита да не свъсва веждите си и да задържи усмивката си.
- Не ме позна ли? – попита го.
- Всъщност не! – очите му се присвиха леко, - Но след това си помислих, че абсолютно не е възможно да съществуват две красиви създания на планетата и аз да имам щастието да ги срещна и двете, и то за един ден. Така, че реших че си ти.
Може би можеше да го разбере, по- рано днес тя беше облечена в спортно облекло и маратонки, с прибрана назад коса в конска опашка. А сега беше съвсем различна, противоположност на това днес. Сама си призна, че изглеждаше ослепително, тялото й беше стройно. Тичането в парка явно й се отплащаше сега, по единият или по другият начин. Роклята определено й стоеше като излята. Обичаше тази рокля.
Усмивката й стана по- широка и тя изви тяло към него. Добре, играта започваше…
- Благодаря. Аз те познах веднага. – Изгледа го с предизвикателен поглед. Никога не би го сбъркала. Познаваше тази походка и тази осанка до болка.
Пое подадената й ръка и плавно слезе от високият стол като стъпи на пода. Изправи глава към лицето му, когато застана пред него. Въпреки високите токове, които беше сложила, той беше много по- висок от нея, стигаше му до брадичката.
Забеляза, че той я гледаше с интерес и дълбоко любопитство.
Джейк стоеше пред нея, все още държащ ръката й в своята. И позна вълнението в себе си, същото, което премина през него днес, докато бяха в парка. Момичето беше противоположност на всяка обикновена жена. Висока, величествена. Имаше прекрасна фигура, от онзи тип, който виждаш на корицата на издание за бански костюми, точно типът който караше всяко момиче около нея да получи удар по самочувствието си, само стоейки в една стая с нея. Косата й беше златиста, с различни отблясъци на цветовете, от много тъмно русо и кестеняво, до почти бяло, оформена в невероятна прическа. Част от нея беше прихваната отзад, разкривайки дългите й обеци, а отзад се виеше на тежки, но нежни вълни до кръста й. Приличаше на фея, жена с изключителен финес и стил. Точно заради това човек не можеше да отмести поглед встрани.
Тя хвана с другата си ръка ръкава му при лакътя и я задържа там, когато той го сви. Гърдите й се опряха в сакото му.
Изглеждаше изключително изискан и представителен, безупречният му външен вид се вписваше абсолютно в обстановката.
Когато я поведе към залата, където бяха разположени масите, Ема отново забеляза погледите на мъжете в бара. Този път й направи впечатление, че погледите им бяха вперени в тях не само с възхищение, но и с голяма доза страхопочитание. Очите им не се забавяха на лицето му – нещо в изражението му ги караше бързо да поглеждат встрани. И забеляза, че всички се държаха настрана от него, невидимо разстояние, което никой не смееше да прекрачи.
С учудване, тя осъзна, че Джейк Дилън изглеждаше опасен за тях. Колко странно? В никакъв случай за нея не беше така. Въпреки огромният му ръст и маса, проницателните му очи и страховитото му излъчване, тя не го намираше за плашещ.
Знаеше кой е той, кой е Джейк Дилън! Знаеше с какво се занимаваше. Почти! Но въпреки, че беше опасен, на нея това й харесваше, с изненада установи тя. Тъй като беше жена на действията, с характер и емоции трудни за контролиране, тя не можеше да не намери за интересно, едно подобно събитие, като това да вечеря именно с Джейк Дилън.
- Мога да съжаля всяко момиче тук. – гласът му достигна до нея дълбок и това я накара да вдигне глава към него.
Видя, че не гледа към нея, погледа му беше прикован към огромната огледална стена в страни, взирайки се към тях двамата. Тя проследи погледа му. Бяха приковаваща погледите, красива двойка. Ема вървеше редом с него, преметнала ръка през неговата, придържайки малката си черна чантичка, а с другата ръка държеше края на роклята си. Светлата й копринена, дълга до замята рокля ясно констратираше с черният му костюм. Тръпки я побиха, те изглеждаха като идеалната влюбена двойка…
- И да се насладя на завистта на всеки мъж. – допълни той, като този път погледна към нея. Очите му фриволно се плъзнаха по тялото й.
Тя задържа погледа си към лицето му, усмихвайки се.
- Завистта? – попита го без капка учудване в гласа си.
- Включително и на себе си, защото в момента завиждам сам на себе си. – допълни той с усмивка.
Говореше като, че ли наистина го мислеше, тя се опита да познае. Дали флиртуваше с нея? Със сигурност тази вечер тя щеше да флиртува с него. Можеше да го направи в името на статията си.
Не забеляза кога точно стигнаха до тяхната маса. Там ги чакаше сервитьора, който ги поздрави с чудесната вечер. Джейк бързо го отпрати с поглед като той сам остана в нейният край на масата за да й помогне да седне. Преди да хване стола й, ръцете му се плъзнаха по голите й рамене. Бяха топли и малко груби, но нежни.
Пръстите му отместиха косата й назад, сякаш не го интересуваше, че не са сами, гледаше я проницателно и Ема се обърна към него.
- Красотата и изяществото ви сякаш не са от този свят, госпожице... – той спря и изчака отговора й.
Тя се поколеба, преди да каже.
- Кейт… - изтърси внезапно. Беше изключено да каже собственото си име.
Джейк хвана ръката й и я поднесе към устните си за да я целуне.
- Кейт! – прошепна срещу кожата й, - Изключително съм възхитен от вас!
Този път нямаше как да не се изчерви. Бузите й пламнаха, докато се стараеше да не сведе поглед свенливо.
- Благодаря…
- … Джейк. – каза той.
Ема се усмихна.
- Благодаря ти. – Но вътрешно изстена. Сигурно казваше това всяка вечер на различни момичета.
После той пусна ръката й за да й помогне като истински кавалер да седне на мястото си. Беше облекчение за нея да седне. Чувстваше коленете си разтреперени, подозираше, че щеше да си има проблеми с погледа му. Усещаше го прекалено открит и осезаем върху себе си. Действаше й като треска, правеше я неспокойна, беше й трудно да се държи нормално.
Той се настани на стола си от среща. Масата не беше голяма, беше квадратна. За двама. Имаше блестящо бяла покривка и красиви цветя по средата. Висока ароматна свещ беше запалена за тях. Ема го погледа над пламъка. Очите й блестяха, приковавайки неговите. Тя усещаше, че тази вечеря щеше да е истинско изпитание на нерви.
Джейк Дилън! Ето го. Най- сетне поднесен й на тепсия. Сега оставаше да си вземе интервюто. Трябваше да мобилизира всички средства за да успее. Знаеше, че това няма да е обикновено интервю като всички останали. Беше положила твърде много усилия за да стигне до тук.
Изведнъж включването на диктофона й се стори изключително трудна задача. Той беше прекалено близо до нея, само на една ръка разстояние.
Тя постави чантичката си на масата до себе си, но нищо повече, чакайки за по- подходящ момент за да го включи.
- Как е раната ти? – попита внезапно той, гледайки към рамото й.
Тя се сепна.
- Много добре, благодаря.
- Отказала си помощта.
- Нямаше нужда.
Той се усмихна.
- Браво! Впечатлен съм. Повечето момичета биха се разхленчили още тогава.
- Защо биха го направили?
- В най- лошия случай съсипа си блузата.
Тя се засмя и наведе глава.
- Както и да е. Не ми е присъщо да хленча. – каза му.
Едната му вежда се повдигна, докато я загледа преценяващо с любопитен поглед.
- Знаеш ли? – каза накрая той, - Ти не приличаш на обикновените жени.
- Вероятно не съм обикновена.
- Повечето жени биха ме съдили за нанесена телесна щета. Най- малкото да се ядосат. Аз връхлетях върху теб.
При други обстоятелства тя също би го обвинила, но сега беше различно.
И все пак за това ли беше вечерята? Защото е искал да изкупи вината си? Или се е страхувал, че тя ще го съди?
- Защото спрях внезапно. – Добави тя, опитвайки се да говори крайно любезно и внимателно с него тази вечер. – И все пак благодарение на теб избегнах по- страшен удар.
- Вината не беше твоя.
- Не мисля, че някой имаше вина в случая.
Той постави ръце на ръба на масата и се наведе напред, усмихвайки се.
- Права си. Може би е било просто случайност?
- Или съдба! – Ема задържа погледа му със своя.
След един дълъг момент, той се засмя широко.
- Както казах по- рано днес, това е щастливият ми ден.
Тя остана без дъх от приковаващият му поглед. Беше твърде открит. Определено флиртуваше с нея. Но не трепна и устоя на това, стараейки се да направи лицето си ведро и мило. Искаше да го накара да й се довери.
И двамата не забелязаха сервитьора, който се беше върнал при масата им. Като, че ли той ги попита нещо. Но Джейк не реагира на това, хипнотизиран от нея.
Ема съзнателно игнорира всичко останало, като не свали очи от него, постави лакти на ръба на масата и преплети пръстите си за да постави брадичка в тях. Продължи да му се усмихва, когато Джейк също се наведе още по- напред към нея.
Сервитьорът явно очакваше нещо от него. Да, той бе попитал за напитките. Но Джейк продължи да се взира в Ема и сервитьорът неохотно се обърна да погледне към нея също.
Тя отпусна длани на бялата покривка, вместо да отвори менюто. Знаеше какво да поръча. Не ходеше по подобни скъпи ресторанти, но знаеше какво предлагат всички. С помощта на сервитьора избра няколко неща от специалитетите, които той й предложи, усмихвайки му се очарователно. Усещаше погледа на Джейк върху себе си, докато разговаряше със сервитьора. Той явно не прикриваше възхищението си от нея. Зяпаше я от самота начало на вечерта и сега продължаваше, докато я беше оставил тя да поръча вместо него.
Джейк забеляза как сервитьора се отдалечи, залитайки.
- Не бива да правиш това с хората. Едва ли е честно.
- Да правя какво? – попита тя.
- Да поразяваш хората така - той вероятно точно сега се задъхва в кухнята.
Тя се засмя.
- Аз… не мисля, че …
- Трябва да знаеш за ефекта, който имаш върху хората.
- Ефекта? – Тя се замисли, това беше интересен начин да се нарече.
- Не си ли забелязала? - попита той, все още критикуващ. - Не пропуснах това, че говореше само на теб. Мислиш ли, че на всички им се разминава толкова лесно?
- Всъщност не съм сигурна, че знам за какво говориш. – рече тя, объркана.
- Не видя ли това?! Той въобще не ме погледна докато ни вземаше поръчката. Той гледаше теб. През цялото време очите му останаха фокусирани върху лицето ти.
- Зашеметявам ли теб? – импулсивно изказа тя на глас любопитството си, и после думите вече бяха навън и бе прекалено късно да ги върне обратно.
Джейк остана неподвижен за момент, лицето му изведнъж беше станало странно замислено докато гледаше към нея. После се усмихна.
- Да, правиш го.
Тя продължи да го гледа с усилие. Главата й щеше да се пръсне от смут.
- И признавам, това адски много ми харесва. – допълни той, шокирайки я още повече.
Протегна ръка през масата и взе ръката й. Ема изтръпна. Пръстите му бяха големи и силни, бързо стоплиха ръката й, когато палеца му премина няколко пъти през дланта й.
- И така, Кейт, с какво се занимаваш? – попита той внезапно. Тя очакваше да попита за нея, но не мислеше, че ще е толкова бързо. Не мислеше, че той въобще се интересуваше от нея. - Нали не си актриса или преподавателка по актьорско майсторство, или нещо подобно?
Ема издърпа предпазливо ръката си от неговата. Изведнъж се стресна, когато той зададе въпроса си.
- Защо реши така? – попита тя.
Той сви рамене.
- Не знам. Това би обяснило умението ти да се превъплъщаваш успешно от загадъчна тайнствена непозната в спортен екип веднъж, в ослепителна красавица, облечена зашеметяващо втори път. И също така умело да покоряваш всеки мъж, който пожелаеш.
Тя се засмя.
- Грешиш.
- Така ли?
- Не се превъплъщавам в нищо. Просто това съм си аз. Опитвам се да се държа естествено. И не мисля, че това, което казваш е вярно. Не, че казвам, че лъжеш, но досега не съм получавала толкова комплименти за една вечер. Затова ги приемам като нереални.
- Звучиш като тези редки хора, които имат това, което искат и искат това, което имат.
- Може би. – каза тя загадъчно.
Малката й усмивка стана по-ясна, това предположение я забавляваше.
Джейк също се усмихна, без да иска. Не се опитваше да я накара да се чувства добре. Усмивката й просто го накара да се усмихне в отговор.
- И все пак не отгатнах нали?
- Относно?
- Относно това, с което се занимаваш.
Тя се засмя.
- Не, не съм актриса. - Пое дълбоко въздух и се опита да уравновеси мислите си.
- Тогава…?
Тя пое въздух и го задържа, преди да му отговори.
- …пиша книги. – каза накрая, изпускайки въздуха си. Не беше нещо далеч от истината. Все пак пишеше, нали?
Веждите му се повдигнаха.
- Ти си писател?
- Да, пиша. – потвърди тя с кимване.
- Защо не съм чувал за теб?
Това я свари неподготвена, загледа го за момент.
- Явно не четеш много книги!?
Думите й го развеселиха, той се засмя. Видя многозначителния поглед върху лицето й, подозрителното присвиване на очите й.
- Хвана ме, признавам.
Тя се засмя също.
- Е, щом не четеш много книги, предполагам си доста зает за подобни неща.
- Може да се каже.
- И какво е нещото, с което ти се занимаваш? – опита се да извърти посоката на разговора им тя.
Имаше някакво преднамерено спокойствие в изражението му.
- Питаш ме какво работя?
- Да, предполагам.
Очите му се присвиха леко и тя усети, че той е напрегнат.
- С това- онова… - не допълни нищо повече.
Тя реши да го раздаде по- леко, като му върне обратно топката.
- Не си актьор или писател, нали?
Това отново го накара да се усмихне.
- Защото ако е така, тогава би трябвало да знам за теб.
Ослепителното му лице беше дружелюбно и отворено, с лека усмивка на безукорните устни. Очите му все пак бяха предпазливи.
- По някога ми се налага да бъда. – каза многозначително, но не уточни. – Но не съм нито актьор, нито писател.
- И трябва ли да отгатна в такъв случай?
Той се наведе към нея напред през масата.
- Ще ми бъде интересно.
Ема се загледа за момент в лицето му. От близо беше много по- интересен.
- Добре, - рече тя и погледна към тавана, - да видим, - направи се, че мисли, - Бих могла да предположа, че си спортист… или…
- Защо реши така?
Тя сви рамене, оглеждайки го.
- Не знам. Срещнах те да тичаш, това ме кара да си мисля, че обичаш спорта.
Той не отговори.
- Греша ли?
- Не. В същност да.
- Не или да?
- Не, не съм спортист. И да, обичам спорта. Често спортувам.
- Страхотно. Аз също.
- Значи и ти често тичаш? – попита той, наслаждавайки се на цялата история.
- Да, точно така. – усмихна му се тя. – И като гледам теб, предположих, че също много спортуваш. Тялото ти е атлетично. Харесва ми.
Очите му се превърнаха в малки цепки.
Видя я как отметна дългата си коса назад, видя миглите й, които се спуснаха върху изчервените й бузи, когато погледна надолу към роклята си, чисто по женски, за да се увери уж, че всичко е наред с външният й вид. После видя как очите й се повдигнаха отново нагоре към него, усмихвайки му се мило. Тя ги задържа така за един миг, преди да му отговори.
- Но не си спортист, нали?
Той поклати глава.
- Не. – отрече, - Аз съм… бизнесмен.
Бизнесмен! Какво удобно обяснение! Все пак трафикът на наркотици и оръжия си беше бизнес.
Тя направи същото и със своите очи, присвивайки ги, изучавайки го.
- Да, предполагам и, че имаш вид на такъв. Трябваше да се сетя.
Сервитьора се появи отнякъде сдървено с бутилката вино, което тя беше избрала. След като им сервира в чашите, се отдалечи също така сдървено. Джейк се загледа за кратко след него с извити в усмивка устни.
Тя игнорира това, фокусирайки се върху темата на разговор.
- И какъв по- точно е бизнесът, който имаш? – попита, ядосвайки се, че сега диктофона й не беше включен. Навярно предстоеше да изпусне нещо важно.
Видя го, че той леко се отдръпна назад. Стори й се, че дишането му спря за момент, защото ноздрите му се разшириха. Погледа му стана предпазлив също. Да, определено той беше заел отбранителна позиция.
Но гласът му беше страхотно спокоен, когато каза.
- Не мисля, че би ти било интересно да говорим за работа.
Това изглежда я разтрои. Тя наведе глава към скута си, където бяха ръцете й. Повече не вдигна поглед към него.
- Обидих ли те? – попита той, усмихвайки се на цялата тази абсурдност.
Чак след минута Ема вдигна глава наполовина и го погледна бегло, и после очите й изглежда бяха в капана на втренчения му поглед.
- Не точно. - каза му тя, - Ядосвам се повече на себе си. Лицето ми, може би, те е навело на мисълта, че съм не достатъчно умна за подобни разговори. Смяташ ли ме за скучна? - тя се смръщи, недоволна.
Той се вгледа в нея с почуда. Причината, поради която беше разстроена бе, че си мислеше, че той я мисли за глупава и скучна. Колко странно. Никога не беше изразходвал толкова усилия през целия си живот, за да разбере от къде в него дойде това любопитство по нея.
- Точно напротив, - възрази той, чувствайки се странно... притеснен, сякаш тук имаше някаква скрита опасност, която той не успяваше да види. Внезапно беше нервен, предчувствието му го притесняваше. - Намирам те за много интересна и умна жена.
- Благодаря! Тогава предполагам си добър в разговорите с жените. - каза тя.
- По принцип. - съгласи се той.
- А тогава може ли един отговор в замяна? – Тя се пресегна напред и взе чашата си с вино. Вдигна я леко над масата, чакайки той да направи същото.
Джейк погледна напред над масата към нея, смаян от опустошителният й поглед.
С премерено движение, се пресегна за своята чаша и леко я докосна до нейната. После и двамата бавно отпиха от виното си, без да откъсват поглед един от друг.
Ема се надяваше той да изпие много тази вечер. Виното й хареса. Попари езика й, а след това и стомахът й. Приятно я затопли и отпусна.
- Защо реши да ме поканиш на вечеря? – попита накрая тя, след като отпи, но все още държейки чашата си в ръка.
Тогава Джейк й се усмихна широко, позволявайки на устните си да се дръпнат назад, като показа редиците блестящи зъби зад тях.
Беше глупаво нещо, но внезапно беше неочаквано отчаян да направи някакво предупреждение пред момичето. Тялото й беше напред над масата по-близо до неговото от преди, преместило се несъзнателно при задаването на въпроса й.
Той трябваше да всява страх у хората и да ги кара инстинктивно да се отдръпват далеч. Той трябваше да изглежда ужасяващ, погледа му трябваше да кара хората да се плашат. И успяваше.
Но всичките малки знаци, които бяха достатъчни, за да уплашат останалата част от човечеството, изглежда не работеха върху нея. Защо не се сви настрани от него? Не се ли страхуваше? Със сигурност бе видяла достатъчно от тъмната му страна днес в парка, за да осъзнае опасността. Не беше възможно все още да не е чула за трупа, който беше намерен в парка преди два часа. Беше само въпрос на време да го свърже с него, когато събере две и две. Той я мислеше за интуитивна, каквато изглежда беше.
Но Джейк не видя предупреждението му да има желания ефект. Точно тогава сервитьора се появи отново, този път с храната им и тя веднага се извъртя назад, далеч от него. Изглеждаше малко облекчена от прекъсването на създалата се тишина, така че може би разбираше подсъзнателно.
Джейк се надяваше на това.
Позна очарованието, което нарастваше в него, в момента в който се опита да го изкорени. Не можеше да си позволи да намери тази жена за интересна. Или по-скоро, тя не можеше да си го позволи. Въпреки, че сега вечеряше с нея, вече беше нетърпелив за още един шанс да говори с нея. Искаше да знае повече за нея, за живота й преди да я срещне, имаше ли отношения с някой мъж. Всичките безсмислени детайли, които щяха да допълнят характера й по-нататък.
Но спря дишането си за минута, ужасен да си помисли, че всяка секунда, която прекарваше с нея беше грешка, риск, който тя не трябваше да поема.
После разсеяно, тя отметна гъстата си коса точно в момента, в който той си позволи вдишване. Особено концентрирана вълна от аромата й удари обонянието му.
Беше като първата им среща днес - като унищожителен куршум. Болката от замаяността му го притесни. Трябваше да хване масата, за да се задържи на мястото си. Но знаеше, че можеше да се справи с това, имаше добър контрол все пак. Всички жени до сега нямаха шанс да се доближат до него на емоционално ниво, не повече от колкото, той сам би допуснал. Личните отношения се свеждаха до по- малко разговори, по- малко въпроси, без условия и критерии. Нямаше задължения и нямаше и чувства. Той определяше всичко това.
Джейк отново напълно спря да диша, и се наклони надалеч от момичето толкова, колкото можеше.
Не, не можеше да си позволи да я смята за очарователна. Колкото по-интересна я намираше, толкова по-вероятно беше скоро тя да бъде мъртва.
Ема видя погледа му да се вледенява. Лицето му стана каменно и мрачно. Той извърна глава и направи знак на сервитьора, който почти веднага се приближи до масата им, носейки нейният ай- под.
- Знаеш, нещо твое беше у мен. Трябваше да ти го върна.
Тя го погледна учудено, не разбираща. Отговорите му никога не бяха това, което очакваше. Защо й се стори, че долови печал в гласа му.
Остана така за момент, без да прави нищо.
- Благодаря. – каза тя и после реши, че това е подходящият момент. Сложи длан на слушалките си, приплъзна ги до ръба на масата и ги взе за да ги сложи в чантичката си. Ципа беше наполовина отворен. Когато ги мушна вътре, ръката й напипа копчето на диктофона й. Бързо го включи и отново дръпна ципа наполовина.
Сега беше момента да го накара да говори. Трябваше да изкопчи нещо от него. Опита се да концентрира мислите си.
- Виж, аз разбирам. – каза тя, - Ти не ме познаваш, няма как да ми се довериш. Срещата ни днес може би те е объркала и те е накарала да се почувстваш задължен към мен един вид, но те уверявам, че не трябва да бъдеш.
Джейк преглътна трудно, фокусирайки се по- малко над това, което тя казваше, и повече над хипнотизиращия начин, по който устните й се движеха. Беше трудно да не се разсейва.
- Хората са предпазливи във времена като днешните. – призна й накрая.
Добре, това й хареса. Тя се опита да направи лицето си сериозно, но приветливо и открито.
- Аз не знам нищо за теб, но искам да разбера само, толкова, колкото ти пожелаеш да ми кажеш. – излъга тя. - Знам, че в живота има много повече, от колкото се вижда на пръв поглед. Но все пак човек се опитва да върти света, вместо света него да върти, там е надеждата. И това са убеждения, поне така смятам аз.
Джейк остана мълчалив. Той слушаше, прекалено погълнат, относно думите й в разговора им.
На нея й се стори, че той имаше измъчен вид сега.
- Всеки трябва да вярва на инстинкта и на преценката си, нали така? Не мислиш ли?
- Да, мисля го. – отговори той в съгласие.
- Колкото и да скачаме срещу правилата, все някога ще се наскачаме. В живота няма само хубави моменти, колкото и да ги търси човек.
- Всеки човек все някога е зачерквал някои от правилата.
- Не ми казвай, че спазваш правилата, само, защото са правила. – отговори му бързо тя и от това веждите му автоматично се стрелнаха нагоре.
Той видя упоритият й поглед, ясните й, светлозелени очи…
- И така. За какво искаш да говорим? – попита го тя.
Джейк задържа очите си върху нейните, фокусирайки се единствено върху въпросителната им дълбочина, и се опита да не отмества погледа си в страни от тях, надолу към устните й, по дължината на шията й до извивката на деколтето й, в края на роклята й. С усилие задържа очите си върху нейните, но мислите му бяха навсякъде по тялото й. Беше трудно да се държи здраво за разсъдъка си или да устои в този момент.
Изсмя се нервно.
- Като човек, който пише книги, би ли ми казала какъв е твоят сюжет за тази вечер? – попита той и изпи чашата си на един дъх.
Това й хареса, тя се усмихна доволно и запърха с мигли.
- Определено смятам, че досега не съм попадала в по- вълнуващ сюжет. Тази вечер е изключителна за мен. – и определено тя го мислеше, - Може би заради компанията, която имам? – Предположи внезапно, поглеждайки го предизвикателно. – Ти си много интересен събеседник!
Тялото му се напрегна. Джейк се улови, че се вслушва внимателно във всеки неин дъх, който тя поемаше, всяка дума, която казваше.
Погледът му потъмня.
- Виждам, че ти харесвам.
Стомаха на Ема се присви от непозната тръпка. Тя наклони глава на една страна.
- Значи си доста наблюдателен. - предположи тя, правейки нейно собствено предположение, което, отново, беше право в целта.
- По принцип. - съгласи се отново с нея той.
Но в следващият момент погледа му забеляза някакво движение, тъмна сянка някъде зад нея, в далечният край на помещението. Той се скова, май не беше добра идея решението да вечеря тук. Сега вече нещата не му се виждаха толкова лесни за изпълнение.
Както и предполагаше до масата им се приближи един от хората му, следван от нисък млад мъж с тъмна коса. Държеше ръцете си отпред пред тялото си, пръстите му бяха преплетени.
Двамата спряха на половин метър зад Ема. Лицето на Ханк беше напрегнато, в готовност за действие. Но Джейк не му даде никакъв сигнал, просто за сега го остави в готовност.
- Добър вечер, господин Дилън! – поздрави ниският мъж със студена учтивост, - Сигурен съм, че се наслаждавате на вечерята при наличието на такава приятна компания!
Ема изтръпна и се сдърви на стола си. Нямаше нужда да се обръща назад, за да познае този глас. Вини беше успял да я открие и тук. Кръвта се отдръпна от лицето й. Сега щеше да бъде разкрита!
Видя лицето на Джейк. То вече на беше напрегнато, сега той се усмихваше на Вини. Но погледа му изглеждаше опасен.
- Така е, Вини. Прав си. Компанията ми е приятна. – съгласи се Джейк, без да поглежда към нея, - И не мога да не забележа, че атмосферата тук е някак…тонизираща, ако мога така да се изразя! Чувствам се сякаш адреналинът ми се е покачил. Все едно стоя върху буре с барут. Какво слагате в храната?
Те се познаваха, със страх установи Ема. Дланите й се изпотиха.
Смеха на Вини стана нисък и нервен.
- Не говорете така, господин Дилън. Какво ще си помисли госпожицата? Ще реши, че кухнята ни не е достатъчно добра и поради това, посещението й тук тази вечер може да се окаже първото и последно й.
Ъгълчетата на устата на Джейк за момент трепнаха надолу. Но после той се усмихна отново. След това премести очи върху нея и я загледа преценяващо.
- Не мога да си представя врата, която не би се отворила пред такава степен на красота. – отговори той на Вини, докато се беше загледал в ямката на шията й.
Ема се изчерви и погледна в страни. Нямаше накъде да погледне без да срещне любопитен чифт очи.
- Тогава може би ще ни позволите да дадем възможност на госпожицата за още един шанс да й се харесаме.
- Предполагам, знаеш какъв ще е отговора ми. – отговори му веднага Джейк.
Тогава Вини смени рязко темата. Гласът му сега беше ядосан и раздразнителен, но предпазлив.
- Забелязах, че доста от хората ви са тук. От какво се страхувате?
Джейк се изсмя силно. Облегна се назад на стола си, като преметна едната си ръка на облегалката. Другата му ръка остана на ръба на масата.
- За всеки случай, нали знаеш. – каза той развеселено.
- В случай на какво?
- В случай, че не мога да се сдържа, нещо такова. В случай, че реша да потроша ресторанта, ако не ми хареса обслужването. - Той хвърли бърза усмивка наоколо, вероятно изражение на понравилата му се мисъл. - Все някой ще трябва да ме спре. - При тези думи погледна към Ханк.
Ема не разбра какво става. Докато се усети и вече беше в ръцете на огромната горила на два метра в страни от масата. Всичко стана толкова бързо, че дори не успя да изпищи.
Но Ханк не я стискаше въобще. Ръцете му я държаха само толкова, колкото останалите да решат, че той ще я нарани.
И внезапно, вече към тях бяха насочени оръжия. От някъде се бяха появили мъже, с насочени към тях пистолети. Уплашени писъци и викове достигнаха до тях от останалите маси. Имаше шум, а след това вече всичко утихна.
Вини също държеше пистолет, насочен към нея. Черните му очи я гледаха напрегнато. Сигурно точно сега му се искаше да я убие, ако беше получил подобна заповед от шефа си. Но доколкото тя познаваше Алекс, той едва ли някога би изрекъл подобни думи, предположи Ема! Тя се намуси.
Джейк се изправи от стола си и огледа мъжете бавно. Тя разшири очи, зяпайки го. Всички стояха неподвижно, той единствено точно сега си позволи да се движи, сякаш въобще не му пукаше. Беше впечатлена от хладнокръвието му.
Джейк заобиколи масата, мина бавно покрай всички и стигна до Ханк, който все още я държеше здраво, но не прекалено силно, за да й причини болка. Ема видя впитият му в нея поглед, изучавайки я преценяващо.
След това за момент погледна към Ханк и той я отпусна внимателно към ръцете му.
Тя видя присвиването на веждите му, когато Джейк се наведе напред към нея. Усети дъхът му в ухото си.
- Знам, че не е лесно за разбиране при тези обстоятелства. - гласът му бе мил без да се опитва да го направи такъв.
- Не, не е. – успя тихо да каже тя. Единствено Ханк беше способен да чуе какво си казваха.
- Моля те! – каза той и премести устните си върху челото й, като почти го докосна. Не беше виновна, че искаше да знае истината, а гласът му беше прекалено развълнуван, защото внезапно поиска тя да му се довери. Искаше го безнадеждно и не само във връзка с този инцидент. Глупаво желание. Какъв би бил смисълът тя да му се доверява?
- Защо? - попита тя, все още отбранително. Осъзнаваше, че всички стоят с насочени оръжия на няколко метра от тях и ги наблюдават.
- Довери ми се. – помоли той, прошепвайки тихо в ухото й отново.
Това беше, което й трябваше. Той щеше да й каже за това, беше длъжен при тези обстоятелства.
Тя вдигна лице нагоре към неговото. Не беше уплашена.
- Ще обещаеш ли, че ще ми обясниш всичко по-късно?
Той се ядоса, че ще трябва пак да я лъже, когато толкова много искаше да заслужи доверието й по някакъв начин. Така че, когато отговори, това беше остроумен отговор.
- Добре. – Изражението му изглеждаше прекалено старо за неговото лице.
- Добре. - повтори тя със същия тон.
След което Джейк се обърна с гръб към нея, като бръкна с дясната си ръка под сакото си. Извади от там пистолет, който беше много по- голям от тези, които бяха насочени към тях. Ема се замисли че, дори и да беше по- голям, все пак те бяха повече. Какъв смисъл имаше? Но Ханк я стисна отново, когато Джейк насочи нагоре към тавана пистолета си.
- Е, момчета! Какво предпочитате? Да се извините на мен и на дамата ми за лошото отношение, или да вдигнем квартала във въздуха?
Вини автоматично погледна нагоре и отстъпи крачка назад. Сякаш думите на Джейк го изненадаха.
В следващият момент той и хората му бяха обградени от хората на Джейк с оръжия в ръка, но странно, не се целиха в тях, а ги бяха насочили в тавана.
Това накара Вини бързо да отпусне ръце за да свали пистолета си. Останалите сториха същото. Той въздъхна.
- Добре, господин Дилън. Вие сте прав. Както винаги. – каза той, опитвайки се да се усмихне, - Приемете извиненията ми. Мисля, че тук става някакво недоразумение. Тези мъже по някога са много избухливи и забравят как трябва да се държат. Лично аз ще се погрижа господин Бойл да разбере за не премислената им постъпка тази вечер.
Джейк се изсмя и се огледа наоколо. Гостите на ресторанта ги гледаха уплашени.
- Мисля, че проблема на господин Бойл е много по- голям всъщност.
След това се приближи до Ема и Ханк.
- Не си чакайте сметката за вечерята. Не си бях поръчал присъствието ви.
- Молим за вашето разбиране. – започна Вини. – Бизнеса…
- Бизнеса си е бизнес. Но тази вечер не правим бизнес. – прекъсна го Джейк, - И сега аз и дамата ми ще си тръгнем, а ти любезно ще изпратиш хората ми пет минути след това. Нали, Вини?
Вини погледна към Ема и преглътна.
- Разбира се.
- Да си вървим. – С тези думи хвана Ема за ръката и се запъти към изхода. Ханк ги последва.
Джейк не се обърна да я погледне. Ръката му я държеше здраво, докато я водеше навън. В дясната му ръка все още беше пистолета.
Тя съжали, че вечерта й свършваше, губеше възможността да вземе интервюто си.
Когато стигнаха до външните врати на ресторанта, ярка светлина ги заслепи от всякъде.
- По дяволите! – изруга Джейк, но нямаше време да реагира.
Стотици фотоапарати засвяткаха към тях. Тълпата от журналисти ги нападна.