автор: doriana-doriana

По натура бе немско буржоазно божество. Вездесъщо, самозабравило се и строго. Имаше ли смисъл да му отговарям каквото и да било?

- Мда! Всъщност тези червейчета тук са живи. На възраст не повече от пет седмици. Вероятно са се хранили благодатно поне от четири.

Поглеждам го отново и долавям онзи почти невидим ореол на съвършенство. Не можех да определя възрастта му, но ми се стори твърде млад и в същото време отвътре древен като патинирана алебарда. Черният му поглед реже черупката ми сякаш е механичен прототип на електронен хирург.

- Дори да е имало следи от чуждо присъствие по нея, те отдавна са ферментирали, заедно с епитела. Виж! – каза той и хвана скалпа. Повдигна го, а скалпът бавно се отлепи от темето като мокър парцал. Наистина всичко се разпадаше по тази жена. Жена ли? Хм.

...Той дали притежаваше човешки качества? Дали сутрин ходи по голяма нужда като небогопомазаните? Пуши ли? Спи ли с някоя, а докато го прави естествено животински ли е или прецизен като в скалпирането на трупове? Когато искам да разбера някой що за човек е, подсъзнателно някак си започвам да си го представям гол или как прави любов. Какви движения извършва, какво е изражението на лицето му, каква поза е заел, запъхтян ли е, шепне ли в ушенцето ми мръсотии, ръцете му дали обичат допира на лявата ми гърда, докато се клати в упоение?...

- Взираш се в мен, а не в нея. Изглежда съм по-интересен за обследване? Желаеш ли да ме пипнеш? – иронията като че ли му отива. Чувствам се мъничка, набързо скалъпена и полунеграмотна. Не че наистина съм такава. Напротив. От малка съм учила и научила много неща, както и думи като: недодялан, космополит, пледоария, додея, ар нуво. Освен това съм се научила да полагам необходимите грижи за себе си – да се къпя редовно, да имам прическа, да подчертавам красивите черти и даденостите, които притежавам, както и да скривам онова, което не беше приемливо според вкуса ми или общоприетото схващане за приемливо. Но немското буржоазно божество не забелязва това. В момента съм само абстрактен субект, с неопределен пол и безметежен поглед на млекопитаещо.

Латесковите ръкавици, които е надянал са наплескани със сукървица. Очевидно не се притесняваше да палпира разложения труп навсякъде. Потресаващите гледки отдавна вече не са потресаващи за мен, но все още съществуваше някъде из дълбокото смътен остатък от морал, тъй щото бръкайки с латексовите си пръсти във влагалището на трупа, нещо тъничко и болезнено ме преряза, сякаш проникна в мен. Почувствах се конфузно, все едно съм изложена гола и разчекната на витрината на магазин, а около мен е наредена коледна украса с надпис „Промоция” и тълпа мъже с развалени зъби (не знам защо точно развалени зъби).

- Има ли смисъл да продължаваме нататък? – гласът ми излезе дрезгаво. Въобразявах ли си или се намирах отново в онзи кошмар, в който ме изпитваше любимия ми професор по наказателен процес. Този човек е черна дупка. Засмуква блаженството на осъзналите се, смила самоувереността им и накрая ги превръща в антиматерия. Антиматерия на себе си.

- Да си тръгваме! Тук няма друго какво да направим. Всичко е ясно. Върви да пишеш протоколите си на по-приятно място! – „Или какво?”- ми идеше да попитам. Може би трябваше да остана и да поцелувам умрялата на прощаване...Естествено, че щях да се махна.

Немецът (защото така вече есествено ми идваше да го назовавам) изу латексовите придадътци от ръцете си и ги захвърли в ъгъла на копторника. Приглади с длани лъскавия си докторски перчем, притегна сивото си сако за реверите и се врътна към дупката, представляваща врата. Сладникавата миризма на разложено се понесе след него като ефирен плащ зад кавалерист. В този миг през дупката се втурнаха черните сенки на цивилните полицаи и санитарите. Тяхната работа едва сега започваше.

Отправих се към патрулните коли, като се надявах все някой да ме извози до най-близкото населено място. Калта шляпаше перверзно върху подметките ми, облизваше ги, сякаш да напомни колко съм нищожна. Дренките из пустошта протягаха оголените си нокти към косите ми и тайнствено прикриваха гаргите. Гаргите ме наблюдаваха от скришното и приказваха помежду си. Щяха да споделят видяното с други гарги. Името ми щеше да се носи навред из есенните голи хълмища. А местността е дива и населена с духове.

Внезапно немецът се обърна назад, изгледа ме от главата до петите и подвикна:

- Качвай се с мен в колата, ще те закарам. Не изглеждаш добре.

Поколебах се и погледнах отново патрулките. След това реших, че не ми се ще и аз като гаргите да споделям с полицаите преживяното в бараката и се върнах. Седнах отпред и потеглихме. После потънах обратно в мълчанието си.


ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх



Протоколът вървеше трудно. По принцип извършвам механично действията си, мисленето ми тече логично и непосредствено, никога не си позволявам лукса да обсъждам презумпции и да допускам обстоятелства в текста. Все едно нижа броеница – от седемнадесети август следваше осемнадесети, от горното твърдение следваше долното, от разчленените остатъци се съчленява съществото. В същото време и писмената ми реч е твърде логична, а поради тази причина би следвало съставянето на протокола да върви естествено и леко. Но не би!

Отметнах се от клавиатурата и запалих цигара. Оставих мислите си да кръжат известно време над пистата на логоса – нека изчакат мъглата да се разсее, пък после да кацат.

„Вярно ли е, че си еврейка?” – ме попита той тогава. Защо ме попита това? Не намирах връзката между огледа на труп и това, че се возех в колата му. Алогично е някак си. Нетипично за едно немско буржоазно божество. Или може би е от стаен арийски страх към кабалистичните ми предци, надничащи от вените ми.

„...Три метра в югозападна посока от трупа и на около двадесет и два сантиметра от касата на вратата се намери текстилна връв с плоска форма, наподобяваща връзка за обувка с дължина около петдесет сантиметра и ширина около седем милиметра. Върху повърхността на текстилната връв се забелязва прозрачна тънка материя, наподобяваща епителна ципа.”. Хм. Може би я е удушил с нея....

...След това станах и си налях чаша с вода. Мушкатото на зарешетения ми прозорец се поклащаше под напора на лекия ветрец. Доближих го и го помирисах. Цветчетата му започваха да окапват – есента настъпва упорито и безгласно, есента е злодей, тършува наоколо и не се спира пред нищо, нито пред свежестта на мушкатото, нито пред закъснялото ми настроение. „А може би си допуснала политическата утопия на Бейкън да стане твой свят и затова да си се вкопчила толкова яростно в този протокол, в този оглед и въобще в цялата тая история със смъртта на алжирската студентка. Може би не трябва да си толкова последователна, а по-скоро интригуваща. Хаотичното не е страшно, стига да се научиш да го преживяваш!” – обади се другата в мен.

„...Върху шията на трупа, на около пет сантиметра от брадичката и непосредствено върху трахеята се наблюдава морава на цвят дълга следа, обхващаща гърлото назад към гърба на трупа. Следата по форма и размери приблизително съответства на формата и размерите на текстилната връв с плоска форма, наподобяваща връзка за обувка с дължина около петдесет сантиметра и ширина около седем милиметра, намерена на около три метра в югозападна посока от трупа и на около двадесет и два сантиметра от касата на вратата...”

Внезапно, сякаш Асмодей проговори отвътре ми и взех решение да се обадя на немеца. Оттласнах се от рамката на прозореца, все едно заплувах обратно съм писалището си. Набрах номера на телефона му – знаех го наизуст. Зачаках. Секундите откапваха бавно есенните си сълзи. Накрая, след петото или шестото позвъняване се чу глас в слушалката:

- Ало? – беше кротък и звучен. Знаех си, че е механично чучело този доктор Съвършенство.

- Здравей! Обажда се Елла... – писателите в този случай биха написали, че гласът ми бе глух и секна след първата фраза като набучен на кол. Всъщност бях изгубила гласа си в мига, когато зърнах немеца, някакво инстинктивно чувство на превъзхождания.

- Да?

Пауза. Времето между две вдъхвания за обречения.

- Открих нещо...М-м-м, не съм сигурна, но... – мисля, че съм безвъзвратна глупачка, която се е прехласнала във високомерен Фауст.

- Кажи, де? Защо мънкаш! Няма да те ухапя! – засмя се и образът на Фаус се напука и се разпадна на отломки пред очите ми. – Искаш ли да се видим?

Какво? В главата си чух трясъка на стара пианола, върху която са стоварили мраморния бюст на Брамс.

- Не, не...всъщност исках да ти кажа, че онази връзка от обувка, нали я помниш?...
- Да, какво за нея?
- Ами пасва на белега върху шията й.
- Да, нали! И аз го забелязах. Още повече и аутопсията показа, че е налице загърляне. И нещо повече.
- Така ли?
- Да. Мръсникът е счупил капачките на колената й, вероятно за да се огъне и да е възможно по-лесно да й метне връзката на гърлото.

Мълчание.

- Искаш ли да се видим? – изрича доктор Съвършенство. Струва ми се, че се подсмихва и направо се ужасявам.

- Да се видим тогава! - демонът Асмодей продължава да вдъхва лъжлива решителност у мен.

- Елла! Облечи се хубаво, момиче! – това не беше вече доктор Съвършенство. „А кой тогава?” – питах се. „Нима не е достатъчно отблъскващ и високомерен тоя тип, за да ти се отще да припариш до него?”. „Не – казвах си – изглежда не е. Нормален и услужлив чичко доктор. Обикновен патоанатом, който кротко и заблудено си работи в преизподнята и обслужва качествено клиентите на моргата. Какво искаш от него?”. „Много си нахална! Недодялана, еблива кучка с претенции си ти!” – така си провеждах собствения вътрешен диалог, а в същото време летях по улиците като самозабравила се пубертетка. Че с мъж не бях общувала скоро в библейския смисъл е ясно. Но чак така да препускам към него? И освен това кой е казал, че това „Искаш ли да се видим?” означава точно „Харесвам те, дай да прекараме хубаво тази вечер!”.

"Чакай сега малко" – казах си. "Дай да помислим. А това мислене ще го направим в таксито. Интонацията на гласа му не беше на оня съблазняващ Фауст, който ме мачкаше като глина в ръцете си, докато свещенодейства с тялото на умрялата алжирка. Както и мекотата и изразителноста не е същата, онази там, в полумрака на изоставената барака бе по-скоро звук от режещ инструмент, а тази днес е покана за танц."

„Не виждаш ли, че си смешна с тия разсъждения. Като си тръгнала натам, тогава карай през просото, а такива анализи са излишни и конфузни. Какво ще му кажеш на човека като отидеш? Гушни ме и ме отведи? Това ли? Тъпанарка! Никога няма да те възприемат сериозно! Никога!”.

„А сега се успокой и карай нататък!”

Пристигнах и нахълтах в дисекционната зала все едно съм пожарен. Задъхана, разлюляла грешни помисли в аурата си. Самата нея сгънах надве-натри като стария си есенен дъждобран и я оставих да се отича встрани.

- Ти дойде! – възкликна немецът.
- Защо ли се учудваш, доктор Съвършенство, ние несъвършените и дамгосаните сме ти во веки подвластни.

Това аз ли го казах? Или може би просто го помислих? Не? Фауст се засмя. Прихна – калинки ли са го полазили под панталона?

- Ей, малката, много си забавна, така да знаеш! Имам нещо за теб! – блесна ослепителната му усмивка - същи канибал.

- Дали не си миеш зъбите с формалин? – попитах. Брей! Изумена съм от себе си!

- Ти всякога ли си толкова зла или само при вида на мъртъвци? Чакай да те огледам да не съм сбъркал момичето...- сега въодушевлението му започна да снижава баритона му. После отиде до една дисекционна маса, върху която неподвижно лежеше някой, който се беше скрил под дълъг син болничен чаршаф. Глупости! Отиде при труп, разбира се. Явно нашата злочеста героиня от полицейския бюлетин. Той отметна театрално покривалото, а отдолу се разкри накълцаното след аутопсията тяло или онова, което беше останало от него след умопомрачителната игра на природата, наречена процес на разлагане. Сега, под неоновите лампи пораженията личаха с прецизна точност, така, че ми се заповдига от изровените от червеите лабиринти в очните кухни и проядените устни. Или по-точно липсата на такива.

Огледах обстановката и ми хрумна нещо, та попитах:

- Как процедирате с телата, след като приключите тук?

- Обикновено ги предаваме на роднините, ако има такива.

- А ако няма?

- В крематориума на болницата.

Много жестоко. Ала практично, като се замислиш. След това се сетих, че аз нямам роднини. Кому са притрябвали? Животът е прекрасен и без тях! Не ми бяха завещали нищичко, дори съзнанието за самата мен.

Инстинктивно положих длан върху устата си, което не остана незабелязано от Фауст. Подсмихна се, кучия му син, а на мен ми се доплака от безсилие.

- Откога си следовател, малката?

- А ти от кога играеш Фауст?

- Моля?

Луда ли съм? Или просто множко ми иде самотата последните месеци? Хм. Очарователни са катакомбите на духа, оставен на самосебе си. Дрън-дрън, най-вероятно изтрясквам от липсата на секс.

Немецът се наведе над тялото и посочи:
- Ето тук. Виждаш ли?

Кръвонасядане. Очевидно получено приживе. Няма как да е послесмъртно петно – те бяха откъм гърба и седалището, освен това бяха твърде черни, а това – по-бледо. Жената беше оставена да умира по гръб и така си е стояла поне месец, а през това време кръвта й, съгласно законите на гравитацията беше се съсирила в най-долните части, онези, които първи съприкосновяваха земята. Петното беше с големината на голяма круша, с неравномерна форма и стоеше точно под дясната ключица.

- Да, де! Виждам, че някой хубаво я е натупал! – това успях да отговоря. Немският никаквец отново навлече кожата на доктор Съвършенство. Оглеждаше ме ласкаво и великодушно като бедна, злопаметна ученичка, която е пропуснала същественото в урока.

- Това какво ще ми послужи? Някакви насоки? – продължих аз.

- Най-вече, че е употребена доста сила за да се получи това кръвонасядане. Или е доста едър и силен човек, или е такъв, изпитал буря от страсти.

- Престъпление от страст ли? Мотив ли ми сочиш, Доктор Съвършенство?

- Хайде престани! Така ли ти изглеждам? Знаеш ли, малко си сбъркана, малката! Приличаш на ония хахавите си колеги, които цял живот събират човешки останки и разследват трагедии и накрая стават подозрителни дори към собственоръчно приготвения си сандвич. Колко време си в занаята?

- Тази есен ще станат пет години! – отговорих натъжена. Нима е толкова лесно да бъда определена, с етикет, съдържащ горна и долна граница, тегло, ръст и съдържание на душата?

- Ми ти кога си имала време да завършваш университет? Да не си била на петнадесет? Хах! – той отново се засмя с оная усмивка, от която ми се свива под лъжичката, а краката ми се люлеят като изритани по кокалчетата.

- Когато мама ми е казала, тогава съм завършила! – отвърнах. Намусих се. Сега съвсем дете станах в очите му. Този хубостник наистина ме мачкаше като глина в ръцете си.


...После ми пусна записа от аутопсията. Не че беше интересно, но седнах на една табуретка и се втренчих в него, все едно бях на кино. Всъщност изобщо не видях какво и как е протекло всичко. През цялото време се реех с мислите си, бях застинала без да помръдвам от страх да няма нови коментари по мой адрес. А мислите ми – блудни и хищни, ще каже човек, че в тялото ми е натъпкана някоя уличница или някой венециански мавър. А всъщност може и точно това да се е случило, просто както се знае конкретна памет да нямам за това събитие на въплъщение в този живот. Страхувах се от собствените си подбуди и първични инстинкти, понеже немецът бе толкова непървичен, обратно пропорционален на мен.

Бях се прехласнала във вглъбението си и внезапно ме удари ток, та подскочих, когато разбрах какво се случва всъщност – Фауст стоеше изправен зад мен. Прегърна ме, както бях с гръб. След това бавно завъртя главата ми встрани, обхвана с длани лицето ми и ме целуна. Вкусът му беше приятен, дланите му – топли. Затворих очи и се отпуснах. В затвореното ми подклепачно пространство заплуваха светлинни ефекти. Тялото ми се тресеше лудо, все едно се бях хванала на самодивско хоро. Изгубих представа за самоличността ми. Съвсем за кратко. Толкова, колкото да прескочи два-три удара сърцето ми.

Встрани от нас озъбения труп на алжирката ни гледаше с празното на изкълваните си очи и с моравото на послесмъртните си петна. С периферното си зрение зърнах пръстен на безименния пръст на дясната й ръка. „Не ме гледай, кучко! Това не съм аз! А това не е любимият ти препаратор на мумии! Ние сме две невидими, аурични еманации, безтегловни и безпаметни същества от друго, по-високо стъпало на еволюцията! А ти си храна за трупните мухи и червеите!”.

Интересно доколко сексът може да променя личността?


хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Положението е следното:

Твърде е студено, за да съм положена навън и да е есен, твърде тъмно и тясно, за да съм в стая или гроб. Треперя като лист от студ. На пипане стените и таванът са от метал. Поцинкована ламарина или нещо подобно. Сякаш се намирам в капсула. Но не беше капсула. Главата ме боли ужасно. Били ли са ме? В устата си имам метален вкус, все едно съм смукала часове наред ключето от портите на ада. Едва после съобразих, че съм затворена в трупна камера. Гола. И обречена.

Връщам назад лентата на времето. Кадър по кадър. Ето останалата без покрив барака и трупа на африканската принцеса, дошла да студентства в Европа. Около нея имаше разхвърляни предмети. Връзката за обувки, която бе ”...на три метра в югозападна посока от трупа и на около двадесет и два сантиметра от касата на вратата...”. Иззета бе и приобщена към разследването по надлежния ред. Ето връзката за обувки – не същата. Но нейният двойник, загубената й приятелка. Сега си я спомням! Разбира се! Моето немско буржоазно божество я бе втъкало в дупките на дясната си обувка. Не ме лъже зрителната ми памет, дори веднъж зърнала с крайчето на окото си нещо, то неизбежно се връщаше в съзнанието ми. Дори след дни, месеци или години. Другата му обувка бе лъсната до блясък – лампите оглеждаха фасона си в нея. Само че беше без връзка.

Връзка или „...текстилна връв с плоска форма, наподобяваща връзка за обувка с дължина около петдесет сантиметра и ширина около седем милиметра. Върху повърхността на текстилната връв се забелязва прозрачна тънка материя, наподобяваща епителна ципа...”. Видях я, докато той изуваше обувките си набързо, долепил устните си в моите – с пръстите на единия си крак изуваше обувката от петата на другия си крак. С едната си ръка разкопчаваше копчетата на лилавата ми риза, с другата си ръка ме държеше за тила – да е по-компактна целувката...

Пръстенът му върху безименния пръст на дясната ръка, златен с инкрустиран монограм „L”...Пръстенът на алжирката върху безименния й пръст на дясната й ръка – златен, с инкрустиран монограм „L”. Сякаш огледален образ на един и същи човек – единият бясно целуващ ме, другият – разложени човешки останки, само че първият мъж с приятен на целуване вкус, а другото – с установен женски пол.

Падането ни на пода помня. Въргалянето ни по него. Лудата страст, чак непоносима...Останалото се слива с първото и така нататък...Докато лентата на паметта ми издаде скърцащ звук като иглата на грамофон върху винилова плоча и се скъса.

Слухтя отново от трупната камера с надеждата да чуя присъствие навън. Чува се нечие щуране между дисекционните маси. Потракване на инструменти. По едно време някой включи миниатюрен флекс като зъболекарска машина – вероятно навън се извършва нечия трапанация. Сякаш в далечината, като от баскетболна зала звучеше Фаустовата увертюра на младия двадесетгодишен Вагнер. Дали не се намираме във вагнеровия Фестивален комплекс? Дрън-дрън! Сигурно умирам и фантазирам, вероятно след малко ще достигна до извода, че Рихард е умрял в гроба си, а аз съм закопаната до него жива положена Козима.

Започвам да викам и да ритам. Изолацията на камерата е отлична. Ето, че започвам да изпадам в истерия. Смея ли се? Смея се...

- Хей, все някой ще ме потърси! – крещя.

Божичко, та аз нямам роднини! Нямам роднини!

Навън чувам как някой увеличава силата на звука на вагнеровата симфония.