автор: petril

(Анотация или тласъци в част първа – Меко желязо)
Строители на несполучливо проектиран язовир копаят тунел в основата на стената за да я духнат с помощна пролетни дъждове, няколко тона селитра и торба каменарски детонатори, защото седем селища оградени от планиските зъбери Грамади са удавени погрешно!
Идеята за „духването” се притопля от спомените за времето на съзиждането и виното, а възвира и кипва в събота вечер, когато двайсетгодишните обитатели на полуизоставените вили над удавените селища, слизат, на околоязовирния панорамен асфалт, яхнали скоростните си автомобили за нощните ралита с парични наддавания и самоубийствени и безвъзвратни цопвания всред минзухарите на блатните огънчета.

Тактика на пехотата
Привечер теглихме чоп. Късметлиите загребаха по шепа сапунена каша и се затичаха голи към вира, а на мене ми предстоеше оран до сутринта, защото трябваше да изкарам нормата и на повредената машина, но не съжалявах. Мандолината се беше запилял някъде и го заместваше Гайдаря, а той от модерните песновки докарваше донякъде само румбата „Азербайджан”. Затуй Халата подскачаше с крачкомера да фиксира изораното, да не би да поспя, и заминаха.
Изглежда, че в навечерието на войната, пък и през самата нея, животът си е правил други сметки по отношение на нас, защото се бяха раждали само отрочета от мъжки пол. В седемте селища имахме, всичко на всичко трийсетина моми и на всяка танцова забава всички играеха с тях по едно танго, по един валс, по един фокстрок и по една румба. Напоследък дори като си изиграехме парчетата и си тръгвахме, защото какво да правим повече, пък и момичетата каталясваха от умора. А тази вечер щеше да има само румба на гайда.
При изгрев слънце съм задрямал. Събуди ме диво друсане. И веригите на трактора правеха опит да се покачат върху плуга. Пропсувах всичко наоколо и седнах да чакам скандал, какъвто не е имало още и после полегнах на седалката уж за малко, като за всеки случай подпрях една щанга до главата си.
Подскочих от шум на мотоциклет. Шишкав майор пресичаше угарта и попита дали съм аз този, когото търси. Прищя ми се да го пратя за зелен хайвер, но видях, че е армейски, и си признах, че съм аз. Започнаха кандърми за военното училище. “Или хвърчило -- или нищо!” ..-- инатях се. “Хвърчилата много падат!” -- не се предаваше майорът. “Човек и от магаре като падне може да умре!” -- не преставах да се пазаря.
- Абе то, за тая работа си е тъй, ама във военно-въздушното местата са заети. В пехотата е по-лека службата! -- кандърдисваше ме майорът, но аз си знаех своето. “Ако се инатиш, ще те пратим за три години на границата –да ти дойде акъла!” Хрумна ми да го попитам дали акълите са от другата страна на границата, но само си го помислих и се засмях. По това време се завърнаха и махмурлиите, но скандал нямаше. Халата, който трябваше да оправя изкривения плуг, като разбра за какво е дошъл майорът, като че ли започна да се мазни и да го продухва с патриотични лафове.
Качиха ме на мотоциклета като булка и отидохме вкъщи. Там кандърдисването продължи вече при много салата. Абраша изтърва поводите и разказа как не съм могъл да ида да се запиша в университета. “Приеха го, пък не можа да иде да се запише, защото срещу сирене никой няма да го качи във влака”. Майорът и войничето се напиха и легнаха да спят под дюлята, аз яхнах Ромела и четири часа прогонвах августовската дрямка на Грамади, качвах който ми се изпречваше на пътя, давах на по оперените момчурляци да карат и се прибрах пак много рано. Ракията беше върла, времето -- топло, а армията негодна за пътуване разкопчано похъркваше.
- Панта, -- мъдруваше през следващите дни Халата -- там работите са все детински, но и много сериозни и няма място за разни педерастии. Всеки си знае мястото. Положението ти личи от рамото! – и додаде като помежду другото – никой няма тайни и всеки знае за всекиго всичко…
Там никой не ме познава. Ще съумея да съм друг. Пък и Халата нали постоянно повтаряше: “Там свестните веднага си личат, пък и повечето са свестни!”
Е, като го попитах веднъж: “Откъде се вземат тези само свестни момчета?”– се започесва продължително по тила.
А Ченешев присвиваше уста като кокоше дупе пред куткудякане;
- При всички случаи врагът ще се стреми да завземе височината. За тази цел той ще предприеме следното:
Първо. Ще отпочне артилерийска подготовка, за да разстрои свързочните комуникации!
Второ. Ще прибегне до употребата на танкове.
Трето. Ще атакува с флангове, издадени напред. Записахте ли?
- Тъй вярно! -- отговорихме нестройно, като че врагът наистина вече бе превзел височината. Превзела я беше есенната нега вместо врага. Бяхме насядали по прясно почистената траншея около командния пункт. По-предвидливите на дъното, а останалите -- направо под горещото слънце.
През секундите на дрямката, кой знае защо ми се мярна възбуденото лице на Колето. Съвсем ясно виждах бирарията при Ичмата. Нямахме пукната стотинка, а младите ни тела искаха да ядат и стомасите мелеха себе си. Пари от нас, петимата абитуриенти, имаше само Лихваря, но ние живеехме духовен живот и му се отплащахме с пренебрежение. Тогава, докато превръщахме бялата Арда на пушек, давени от миризмата на кебапчетата, Колето каза: “Абе, какво толкова се опъваме! Хайде да станем офицери, ще се пенсионираме рано и после ще си живеем като хаймани!” Тогава не ни се вярваше, че и след четирийсет има живот и никой не прие думите му сериозно, но по-късно -- като ни притиснаха отново във военното окръжие и дадохме съгласието си. Не зная как е било с другите, но аз твърдо вярвах, че ще се размина с униформата. И когато тази ми надежда изтъняваше до скъсване, все си спомнях думите на Кунито: “Виждаш ли, и големи заплати им дават на офицерите, и по-рано ги пенсионират, и пак трудно се намират хора за тая работа. Това е защото на света му харесва да ходи разкопчан.” Сега едно троскотьово стъбълце вееше зеленото си байряче в края на бруствера, намерило мъничко влажна пръст за якия си и жилав корен. Мустакатият Ченешев продължи да присвива устните си като мадама и между тях се промъкваха досадни мъдрости. По дяволите врага и Ченешев. И пак задрямах.
В такъв ден Халата пак е казал: “Махайте се! Сега светци не ми трябват! Вървете в реката, къпете се, печете се, яжте, пийте, бийте се, пейте, чукайте, хлопайте; правете каквото си искате и елате утре привечер с нещо и за мене.”
Никой не си отиваше. Накичвахме със себе си трактора по покрива, по двигателя, по фаровете, върху плуга… Лемежите обръщаха земята и от нея излизаше силно упойващ дъх.
“… защото обикновено нещо е в боя да убият командира на ротата и тогава някой от вас трябва да го замести. Врагът винаги търси командните пунктове, за да ги порази. По такъв начин само в едно сражение, на един млад офицер може да му се случи да води цял полк. Е, това става много рядко, защото обикновено докато бъде поразен командният пункт от полка не остава и пукнат боец, но все пак…”
По-късно, когато вече за всеки имаше по трактор, дълго време се чудехме как може Халата да издържа по двадесет и четири часа без сън. Това се оказа твърде просто. Трябва само малко тренинг и още нещо. Първо се прави един полупразен ход, за да се опъне браздата под конец, ако някоя “паника” преди тебе е чертала зиг-заги и после вече можеш да спиш като пор.
Нужно е само в края на капака да се събудиш, да обърнеш надясно в обратната бразда от другата страна на капака. „Нещото” всъщност е един здрав будилник вътре в тебе, който да ти отваря очите като фотоапарат и да ги затваря веднага щом тракторът поеме посоката си, защото другеят край на местността Райското завършва с шестдесет метровата пропаст срещу брекините, нашарена от струпеи камъни. Радвах се като открих, че ме бива за този номер, който Халата смяташе за патентован, но не се издавах. Само когато бригадата кудкудякаше: “Брей, шефе!” и Халата се превръщаше целият на усмивка, аз се мъчех да прикрия с длан една изкуствена прозявка.
Веднъж Халата кипна. “Панта, от този номер някой път човек може и да не се събуди!”
- Ти да не си застрахован?
- Часовникът ми е по-отработен.
- Може да е по-износен, Хала.
- Не казвай на другите, защото ще опитат.
- Няма.
… най-напред трябва да приготвите отбранителните си гранати и да се огледате за най-гъстите редици на атакуващия противник…
Тогава нямаше ракии, мезета, печени риби, дълги кулинарни свещенодействия, надпивания и глупости. Имаше бач, зареждане набързо, смяна на лемежите набързо, котешко визиране докато те засмъдят гноясалите очи, ядене с половин килограм сирене, премазано между корите на цял текезесарски хляб и мъртвешки сън върху наръч слама.
Спомням си че три кашона вино станаха на оцет. Дори двадесет литровият бъкел се разсъхваше, защото нямаше кой да иде за вода. Като по правило тогава храната идваше винаги със закъснение. Водари, готвачи, домакини и всякаква друга паплач не смееха да се мярнат пред очите ни. Всичко по машините се разхлопваше. Понякога, като се събудех сутрин, имах чувството, че скърцат ставите ми. Тогава отчетниците не идваха да мерят колко сме изорали, засяли и окопали. Те щяха да ни лъжат по друго време, когато нямахме самочувствие, подути от някакъв идиотски запой, когато усмивките ни бяха виновни, а характерите -- никакви…
“… ако противникът разполага с танкове…”
Цяла нощ покрай нас громоляха танкове и изчезваха някъде под земята! Ту се надпреварвахме с тях, ту близвахме с фарове изпотените прашни брони. Сутринта свършихме с оранта. От последните призрачни танкове изпросихме няколко гранати и ги метнахме в Кънлъ бюет. Вирът побеля от риба, но си спомням, че никой не се надигна да влезе да я събира. Халата тогава каза: “Ах, как ни бива за лайняни работи, как ни бива!”
“… Взвод стани! Мирно! -- скочих като ужилен. Какво му става на Ченешев? -- Това е занятие по тактика на пехотата, а не хотел” -- продължаваше разяреният офицер, но какво можеше да се направи. От силистренските хълмове слънцето изпридаше есенна нега, такава есенна нега, която се издигаше нагоре към нещо, от което току що бяхме дошли. Докато командата ме стряскаше, май че се зърнах за миг отстрани. Видях се пристегнат, напет, важен и се засмях: “Тоя пък кукер, защо се е преоблякъл като курсант!”