автор: lubara

--- БИОЛОГИЧНИ ОСОБЕНОСТИ НО СМОКИНЯТА ----
Смокинята е дърво, което достига на височина до осем метра. В малко по-студени райони се отглежда като храст, който през зимата се заравя с пръст или се покрива със слама, за да се запази от измръзване.
Листата на смокинята са едри, тъмнозелени, длановидни, състоят се от пет до седем дяла, с груба повърхност. При нашите климатични условия листата през есента окапват, а в топлите страни смокинята е постоянно във вегетация и по всяко време на годината се наблюдават листа, цветове, зелени и зрели плодове. Цветовете на смокинята са сложни, разделнополови. Женските и мъжките съцветия се намират на отделни дървета (двудомно растение). Дърветата с женски съцветия се наричат фиги, а тези с мъжки - каприфиги. Цветовете на едно съцветие (при фигите и каприфигите) са обгърнати в месесто цветно легло с крушовидна форма, което към върха е отворено. Опрашването на женските цветове се извършва чрез дребно насекомо (осичка), наречено бластофага, която живее в съцветията на каприфигите. След оплождането цветното легло на фигите разраства и образува месестата част на смокиновия плод, в който се намират множество семенца - същинските плодчета. При това устройство плодът на смокинята е сложен (сборен) и лъжлив.
Смокинята цъфти и образува плодове през цялото лято, но при нашите климатични условия узряват през есента само рано завързалите плодове. Останалите недоузряват поради настъпване на студовете. Смокинята встъпва в плододаване третата до четвъртата година след засаждането и плодоноси петдесет, шестдесет години. В топлите страни се срещат смокинови дървета, които достигат над тристагодишна възраст.
-------- -----------------------------------------------------------------------------
За някои животът - това са направените пари. За други - мадамите, които е обръщал някъде из паркове, в луксозни хотели или на плажа, така че задникът му се е напълнил с пясък. Имах един колега, коцкар си падаше. Отдаваше му се. Много обичаше да разказва как на Витоша яко натиснал една. Била късна есенна вечер. ”Постилай шубата” – нямала търпение хубавицата. А шубата била нова, от обработена свинска кожа, още си я носеше човекът. С долари беше я купувал, от ”Кореком”.
- Да не ме е яхал лудият – смееше се доволно той, разказвайки неведнъж цялата история. Свършили работа прави, не било много удобно. Но все пак си е бройка.
Аз за пари няма да говоря. Защото съм беден като църковна мишка. Най-много пари съм виждал, когато разделихме с брат ми големия апартамент. Този на разстояние една туба бензин от центъра, както ме подиграваха тия капанци във Втора армия, гаубичарите. Десет месеца се измъчих с тях, накрая им станах приятел. Защото разбраха, че не се слагам на никой. Този апартамент беше не на туба бензин, а на запалка разстояние от НДК, далеч преди на това място да зейне голямата дупка, която измести кестените, алеите със ситно насипан чакълест пясък, които бяха оградени с цъфтящи рози и малкия асфалтов полигон, където бръмчаха картинги и откъдето в далечината Витоша се белееше цяла зима. И където имаше няколко мраморни или каменни плочи, изправили се стройно с изписаните имена на многото бойци, паднали във войните за Отечеството.
И сега си е там. Но без мене.
Другия, малкия апартамент, продадох, баща ми го беше прехвърлил на мое име приживе. Парите от дела на брат ми за големия бях изтеглил от някаква банка, където престояха три месеца. И в нотариата на Попа се изтипосах с тридесет хилядарки. Не в джоба, във вътрешния джоб на дънковото си елече с късите ръкави. Което беше почти на сто години, купих го в Созопол в добрите времена, когато правех хубави пари. Предвидливо взех две безопасни, да не се разпилеят гущерите. Три часа се мотах из центъра на София, после отидох и ги тръснах почти всички на едни глупаци, как им се вързах тогава, не разбрах. Да ми строят жилище, сто и тридесет квадрата, като че ли бях милионер с многодетно семейство. Бях си въобразил, че само това ми липсваше. Като че ли всичко останало ми беше на шест.
И за мадами не ще говоря. Ще говоря за момичета. Когато бях на шестнадесет, се влюбих. После винаги сравнявах това ми чувство дали ще се повтори. Е, не се повтори бая време, май въобще, аз тогава загубих скорост, мойте аверчета гонеха мацките, аз бях над тези неща. Или поне така казваха, и те, и аз. После не можах да наваксам, късно ми се отвори парашутът. Веднъж бях поканил в къщи приятелката на онова момиче, в което се бях влюбил, вече се бяхме разделили. Натискахме се на онези влакнести одеяла, които баща ми беше донесъл от една командировка в ГДР-то. После, като я изпращах, нали съм кавалер, чистих фъндъци от панталоните си по целия път до тях. Но по едно време се бях дръпнал и започнал да й говоря колко съм бил щастлив с приятелката й. И че само за нея мисля.
- Няма да стигнеш далеч с тези приказки- погали ме по бузата тя, радвайки се какво съм изкопаемо.
Така че, очертава се една скука...
------- -------------------------------
Вятърът беше тих, въздухът топъл и прегарящ, есенния му дъх галеше изгорялата трева, мравуняците бяха неспокойни заради идващата сивота на след-лятото, корените на келявите джанки го препъваха, бурените и шипките се усукваха покрай голите му крака, къпините оставяха трънчета по русите косми на ръцете му, бабините зъби се залепваха като пиявици около чорапите и връзките на маратонките, щурците настройваха гласовете си, червеният диск на слънцето се готвеше да се скрие зад тополите и малките планински възвишения, които се бяха изморили от протягане и вече отказваха да властват, отстъпвайки място на пясъците, обрасли с папур и остри камшичени зеленикави треви, стигащи до кръста му, и това всичкото беше на триста метра от плажа, покрай големите разперили нагоре ръст каваци, покрай разноцветните, оградени с изсъхнал чимшир и изсушена трева палатки, сърфове, кучета, примуси, съхнещи дюшеци, рибни такъми, плавници, изгорели и малко изморени летовници, които щяха да са тук отново и другото лято.
Той също се надяваше да е така. Смокиновото дърво щеше да го посрещне за последно и този път. Захарните, лепкави, синьозелени, обли или продълговати плодове го чакаха да бъдат откъснати и с мириса и вкуса си да подскажат, че животът е хубав, защото всичко това го получаваш ей така, наготово, дори само като награда, че си попаднал на това забутано и диво място. Като някакъв оазис край шумящия широк, устремен и гъгнещ денонощно със звуците си магистрален и пълен с летни надежди път.
Оправи тениската си, която беше прилепнала около раменете, отпъди няколко мушици и сини бръмбара, вкопчили се в късите захабени шорти, надигна глава към короната на дървото, и ги видя.
Бяха млади, бяха красиви, бяха толкова различни, бяха като изваяни. Две от тях усмихнато го гледаха, другите две бяха впили топъл кафяв и хладен син поглед в него. Разтърси глава, избърса няколко капки пот от веждите и челото си, отново нагласи очилата си, сторило му се беше, нали!
Не, беше си истина, около смокинята го чакаха неговите четири момичета-жени. Времето се беше разбъркало, насложило, изравнило в едно, бяха такива, каквито ги беше заобичал. Млади, красиви и истински.
Бяха дошли, защото навярно никога не бяха си тръгвали, бяха част от него самият.

РАЯ- ЧАСТ ПЪРВА

„Ще те накарам да се влюбиш и не във мен, и не във него, във вятъра и във звездите ще те накарам да се влюбиш.” НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

- Ще те накарам да се влюбиш- разхождаха се по Раковска, зимният сняг беше преминал отново в черна кал, сивотата на сградите надвисваше над бързащите, сгънали се в яките на тъмните си палта минувачи, вечерта идваше с монотонността на делника, пролетта с топлия си дъх, кокичетата, минзухарите и зюмбюлите в ръцете на старите жени, излезли да спечелят няколко стотинки, беше много далеч. Рая вдигна очи, рядко говореше, навън градът я задушаваше.
- Виж този плакат, във ВИТИЗ играят пиеса на Недялко Йорданов- побърза да я успокои Любослав. И се усмихна, повече на собствената си шега, дошла внезапно. За да наруши сковаността, която беше обхванала двамата.
- Кажи ми нещо- я подкани той.
- Копче - вече усмихнато му отговориха кафявите й очи, косата беше поела капките сивкава мъгла, която се спускаше над еднообразието на булеварда.
- Трябва да се прибирам, вкъщи ще ме чакат.
- Искаш ли да гледаме пиесата, може би в събота, как си тогава? - я попита той, тя винаги бързаше, двата часа бяха отлетели като миг.
- По-добре през седмицата. Ще избягам от репетиция, понякога се чудя дали има смисъл с това мое пеене. Не съм чак толкова добра, само си губя времето.
- Не говори така, сигурен съм, че си страхотна.
- Къде си ме слушал, че можеш да прецениш. Ти разбираш от спорт, не от пеене- затича се изведнъж след идващия трамвай Рая.
По улица”Алабин” стържещия шум на релсите заглуши думите й, той махна с ръка към нея, вдигна яката на черното си ученическо палто и се понесе след мислите си.

Бяха се запознали преди три месеца. Ученическата екскурзия в късната и топла есен, голямата туристическа спалня в Банско, песента на Джани Моранди на големия, чист и каменист площад. На другия ден към хижа Вихрен, той, един негов съученик и две момичета от съседните класове, вече омотани в планината, захласнати в разговори и омагьосани от есенните шарки по дървета, треви и широкоразперени папрати. Групата беше напред, с тях бяха изостанали и две учителки. Пратиха камион да ги търсят, бързо ги намериха, и сега пътуваха, прегънали се отгоре в каросерията, в кабината се настаниха успокоените вече жени.
Очите й го следяха, после станаха искрящи и топли, едно камъче го удари по бузата, беше се вторачил в косата й, леко къдрава и с някаква немирна букла над челото, устните й бяха като затворен плод, който всеки момент иска да бъде откъснат, шушляковото яке обгръщаше слабото й тяло, в този момент тя сякаш искаше да му каже:
”Харесвам те, кой си ти? Аз съм Рая .”

Вечерта в хижата беше пълна лудница. Повечето ученици викаха и се смееха, някои се бяха събрали на групи, появи се бутилка, Любослав не знаеше тази игра. Да завъртиш силно стъклото на пода, и после да се целуваш с момичето, което ти се падне, след като гърлото на бутилката посочи кое ще е то. Не му се искаше да прави това, под крясъците на всички. Беше се отделил настрани, разговаряха със Зари, с него преди няколко часа бяха изостанали от групата.
- Тя те харесва, видях това- усмихна му се той и добави- Защо си се умълчал, да не са ти потънали гемиите. Спортист си, математик си, и си готин при това. Какво става?
Изведнъж токът спря, настана още по-голяма бъркотия, даскалите се намесиха, запалиха петромаксовите лампи, след това всички се укротиха, той видя, че в дъното на столовата се е замислила Рая. Приближи се, тя му се усмихна.
- Здравей, аз съм Любослав.
- А аз съм Рая, ти си от математиците, нали?
След малко излязоха пред хижата, студеният въздух навлизаше в ноздрите им, той наметна раменете й с пуловера, беше го препасал около кръста си, облече зеления анорак, който носеше, звездите бяха много и близко, черното небе се осветяваше от сърпа на бялата луна, миришеше на бор, на нощ, на нещо ново и за двамата.
На другия ден времето беше мъгливо, изкачването на върха се отложи и цялата многолюдна група се отправи надолу, към площада на градчето, а оттам с теснолинейката, която щеше да ги приближи до цивилизацията. Вървяха заедно, бяха се отделили от съучениците си, когато пътеката стръмно се втурваше напред се държаха за ръце, мълчаха или говореха, тя за песните в ученическия хор, той за стадиона и лекоатлетическата писта. Бледите им бузи розовееха, очите им виждаха само другите очи, устата им пресъхваха от желанието да споделят мислите и дори мечтите си.

Във влака до София отново бяха заедно. Прави до прозореца в коридора, главите им бяха навън, косите се ветрееха, очите сълзяха, ръцете бяха хладни и копнееха да прегърнат другия. Около тях се движеха момчета и момичета, някои шумни, други мълчаливи, трети безразлични. И когато се качиха на трамвая, който щеше да пренесе всеки в неговия свят, ръцете им се докоснаха отново, казвайки им, не се страхувайте, ще се справите, ще оцелее това зараждащо се и красиво нещо между вас. Напук на сивия, мръсен, горчив и суров делник, в който всеки се бори за себе си, но в който всички се надяват да имат едни други очи, едни други усмивки, понякога едни други сълзи. Защото другояче няма как да се докоснеш до щастието.
На площад ”Ленин”, до църквата ” Света София”, се разделиха.
--Аз живея наблизо, не ме изпращай- му каза Рая.
- Но защо, нека да съм спокоен, че си се прибрала, да видя къде живееш.
- Ще се видим в училище- изпрати му въздушна целувка тя, и хлътна в тясната улица ” Алабин”, обрамчена със скърцащи и хладни метални трамвайни линии.
Любослав се затича по” Витошка”, когато трамваят на кръстовището пред Съдебната палата се изравни с него и започна да го изпреварва, после се спря, скърцайки пред кафе” Бразилия”, отсреща в големия магазин за плодове и зеленчуци бяха пуснали лимони и портокали, опашката се беше извила по посока кино” Иван Вазов”, пътниците на спирката бързо се качиха, светофарът светна зелено, мотрисата започна да ускорява, и в този момент той се метна на степенката на задната врата, секунда преди тя да се затвори със силен стържещ и дори зловещ звук от компресията на автомата.
Вече имаше свое момиче.

В училищния двор, така тесен за около хилядата гимназисти, където винаги имаше някои, които да играят футбол на малки вратички, баскетбол на един кош или пък учителите по физическо се мъчеха да придобият авторитета на своите колеги по другите предмети, той влезе няколко минути преди началото на първия учебен час, нахлузи измачканата, със счупена козирка фуражка, свали яката на черната куртка и хлътна в тази грозна, масивна и с олющена фасада сграда почти с радост. Защото на етажа под неговата класна стая беше тя, Рая. И така щеше да бъде чак до лятото.
След часовете се изчакваха на малката и тясна улица, като се опираха на парапетите пред големите и високи врати на главния вход, понякога сядаха в градинката на някоя пейка, там, срещу църквата, после по ” Графа” той я изпращаше вкъщи, на площад” Славейков” ги блъскаше и поемаше тълпата, понякога се спираха пред киното вляво, или хлътваха в един от двата салона на кино” Култура” вдясно, само за да държат ръцете си в тъмното. После той отново се затичваше след трамвая по улица” Витоша” понякога го сменяше с щестицата на площад” Баба Неделя”, после в апартамента до хотел” Хемус” бързаше да приключи с уроците. Освен математиката и литературата другите предмети ги караше малко през пръсти. Нарамваше спортния сак с анцуга и шпайковете, и покрай тополите на булеварда, после през мостчето над малката река, край кино” Петър Берон” и по широката улица стигаше до главния вход на стадиона. Вечер късно се прибираше, или пеша по същия път, но по-често с трамвая и с приятелите си от отбора, късаха неузрели мушмули от надвисналите над улицата дървета, пиеха боза на последната спирка на единицата, сладка или резлива, после трамваят ги стоварваше на площада, където вечерта трябваше да бъде измита от праха, мръсотията и шума на целия забързан ден, паважът се обливаше от силната струя на гумените маркучи, движението по улиците вече беше намаляло и те бяха почти безлюдни. За да се събудят отново в пет сутринта, и всичко това отново да започне да се повтаря.
Една вечер, беше късна есенна и все още топла, Рая и Любослав седяха на пейка пред Паметника на Съветската армия, кестените по алеите бяха напълно разсъблекли листата си, шумът на булеварда и трамвая зад гърба им почти не се усещаше, двамата не бързаха да се прибират, бяха се умълчали. И тогава се взряха в очите си, наклониха глави, устните й бяха влажни, топли и с вкус на узрели смокини. Каквито там, на село, при бабата на Любо, понякога се раждаха напук на климата, на сушата или безпаричието на селските хора, които много искаха да имат нещо различно, нещо, с което да се събуждат сутрин и което да ги кара да се радват, че и в техния свят прекрасни неща могат да се случват.
И тогава, вървейки по широката алея, която щеше да ги отведе пред кафе ” Ялта”, пред Ректората и после пред Народното събрание, по жълтите павета, а след часове, дни, седмици и години по тези идващи, неизвестни на никой пътища, двамата не мислеха за това, но чувстваха, че тази вечер не ще се повтори, че ще има много други вечери и нощи, някои от тях ще са със вкус на неузряло грозде, други на презрял плод, някои отново на лепкави, захарни и сочни, почти карамелизирани смокини. Някои ще се помнят, други не толкова.
Но тази ще остане незабравима, бяха сигурни в това.

Зимата вече отминаваше. Понякога той излизаше от къщи по тъмно, качваше се на трамвая, на обръщалото на шестицата или на девятката, слизаше пред кино” Млада гвардия”, после по булеварда, после в ляво, където на ” Алабин” 21 излизаше от малък безистен Рая. Усмихната му пъхаше в ръцете малка кифла или мекица, и заедно, по”Графа” и после през градината с църквата влизаха в голямата, грозна и олющена сграда на” Шишман”, в която познанието на науката, но не на живота, трябваше да се прелее в главите им. Нещо навярно оставаше там, повечето те съзнателно не допускаха до себе си, защото не бяха сигурни, че от много глава не боли. Тя живееше в малка къщица, зад голямата сграда на шумната улица, в две стаи, една кухничка и малко по-голям вестибюл. Понякога и тя го пресрещаше, чакайки го в тъмната сутрин пред могилката до неговия блок, на ъгъла на стръмния булевард и улица” Крум Попов”.
Имаше дни, в които Любослав идваше у тях, за да й помага със задачите, търпеливо й обясняваше, тя съсредоточено го гледаше най-много около половин час.
- Стига с тази математика, ела да те черпя едно какао- хващаше го за ръката и в другата стая, с баба й тримата мълчаха и пиеха от топлите чаши. После му говореше за хор ”Бодра смяна”, умълчаваше се и той си тръгваше, бързайки за вкъщи или за стадиона.
А няколко пъти, когато се разхождаха по улиците на града, Рая се спираше и питаше:
- Ти ще станеш студент, не ще и съмнение. А аз, аз каква ще стана. Ще вися по софийските ъгли, това ме чака.
- Какви ги говориш, ти си толкова талантлива, толкова красива, ще кандидатстваш с пеене в Консерваторията- сепнато й отвръщаше той.
- Кой ще ме подготви за изпитите, нашите събират за жилище, сестра ми също има нужда от помощ, и тя другата година влиза в гимназия- лицето й беше напрегнато, после се умълчаваше.

- Искаш ли да отидем в зала” България” на камерен концерт- един ден го запита Рая. Усмивката й беше топла, очите светеха.
- Та аз нищо не разбирам от такава музика, тя не е за мен- й отвърна той.
След два дни Любослав излезе от къщи, измина пеша целия път до кино” Димитър Благоев”, където имаше среща с Рая. Беше със светъл панталон, беше облякъл сакото на баща си, тя беше завързала около тънката си шия бяло шалче, носеше плисирана пола и зелено яке от изкуствена кожа, навярно на майка й.
- Няма страшно- хвана му ръката, залата беше голяма и светла, миришеше на паркетин.
Когато започна втората част от концерта, ” Малка нощна музика”, цигулките внезапно нарушиха тишината, поеха вихрен, устремен и завладяващ бяг, сърцето му биеше учестено, ръцете изтръпнаха, душата му се напълни с красота. Излезе от залата като препариран, това беше музиката и на идващия му живот. Но той все още не го знаеше.

Един ден, в началото на март, Любо получи писмо, Рая му пишеше, почеркът беше красив, два листа, откъснати от тетрадка.
- Скъпи мой- така започваше написаното.
„ Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти. Ох, това слънце, кога ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска. Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш. Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям , като в пропаст. И разбира се, присънва ми се далечния хубав Слав.
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години? ”
- Целувам те хиляди пъти, мой хубав – завършваше накрая писмото.
Любослав тогава не мислеше, че това писмо ще го пази години напред. И че то ще бъде начало на нещо красиво, толкова далеч напред във времето, след близо четиридесет години.

Пролетта внезапно дойде. Витошкият вятър изсуши улиците и тротоарите, кокичетата показаха белите си ръчички над малките градски дворове в Лозенец, жълти минзухари пробиха с главици студената земя, птиците се опериха и гласовете им вече се надвикваха с тежкия градски шум, ранните утрини бяха спокойни и ведри, когато Любо се спускаше до канала Перловец, стъпваше на тесния метален парапет на метър и половина над моста, после с усмивка скачаше долу, на асфалта, пресичаше” Евлоги Георгиев” и така стигаше до кино” Дружба”, после край кафенето ”Правото”, където и сутрин, и вечер имаше гимназисти, пиеха коняк с кола, криеха цигарите си в шепи, и си разказваха най-невероятни измислици. Главите им бяха остригани под зоркия поглед на учителското тяло, чантите бяха протрити и лежаха в краката им, най-големите вече мислеха за бала и за първите си крачки в живота, който щеше да е толкова различен и в който ще успеят да постигнат всичко, което ще си пожелаят. Или поне им се искаше да е така.
И дойде ден осми, в месец март, когато улиците се изпълниха с празнично възбудени, облекли чисти дрехи мъже и жени, с пролетни момичетата с изгладени ученически престилки и нови чорапи без ръб, които бяха хвърлили ботушите и обувките им с токчета правеха краката им стройни и красиви. Въздухът миришеше на пролет, по ” Графа” през стотина метра се виеха опашки за цветя. Други бяха клиентите пред цветарският магазин на”Раковска”, до Сатиричния театър и Показния магазин, този на самия ъгъл, жените бяха с тежки прически и скъпи палта или манта, мъжете с гладко обръснати лица, със скъпи обувки и вносни шлифери. Останалите, повече или по-малко заможни, бяха се скупчили край трамвайните линии по ”Графа”, малки и по-големи букетчета или саксии с цветя, стръкчета кукуряк или ранен синчец, ухаещ розов, бял или тъмночервен зюмбюл, ранно срамежливо лаленце или немирен, оперен нарцис бързо преминаваха в ръцете на мъжете и порасналите момчета.
Защото най-важното в този ден беше да можеш да стиснеш в пръсти пролетния букет и разбира се, да има на кого да го подариш. Всичко останало беше без значение.
Лятото наближаваше, зелените листа на кестените изникваха с часове и обхващаха короните им, съцветията превръщаха дърветата в огромен белоснежен букет, жълтите клонки на върбите плющяха като камшици от все по-топлия вятър, въздухът миришеше на някаква нова, непозната игра. Любослав и Рая си мислеха, че в нея и двамата ще са победители. Вечерните разходки из парка до плавалня ” Република”, до открития амфитеатър или до Пионерския дворец им бяха най-желани, защото тогава само птиците и катериците бяха свидетели на техните целувки. Веднъж много се смяха, когато той забрави очилата си на една пейка, бяха вече излезли по ситно насипаната с чакъл сиво-бяла алея, почти до малкото трамвайче на спирка” Вишнева”. Лицето му беше бледо, овално, брадата му все още едва набола, очите му следяха нейното тяло, походка и усмивка. Тя се обърна към него и каза:
- Без очила си още по-хубав- и двамата със смях се втурнаха назад към гората.
Понякога отиваха на гости у Зари, той им правеше нескафе, усърдно бъркаше в чашите, докато на дъното захарта, кафявите зрънца и капките вода побелеят, после тримата палеха цигари ”Филип Морис” или когато липсваха стотинки, ” Слънце” без филтър. Рая се давеше, а Слав казваше, че това ще го отдалечи от националния отбор по атлетика. И когато оставаха за минути сами, ръцете им се търсеха, телата им се устремяваха едно към друго, допирът беше изригване на чистата им радост. Не бързаха да поискат нещо повече, мислеха си, че ще имат цялото време на света.

Учебната година завърши, лятото на Младежкия фестивал беше настъпило. Голямата масовка на Националния стадион репетираше сутрин и вечер. Момичетата бяха с бели тениски, с червени или сини поли, момчетата обути с бели панталони, ръцете им държаха флагчета, мегафоните издаваха силните заповеди на ръководителите, които бяха винаги недоволни от дисциплината и от ненаученото. Смехът между пейките отекваше чак до близкия колодрум, и когато вечерта настъпваше, вратите на стадиона изнемогваха от мощния нетърпелив тласък на ученическата тълпа, която никак не се интересуваше от авторитета на Партията, че дори и на държавата. А от своите си мисли за идващата свобода на останалото дни от лятото, за плажовете по морето или ваканцията на село, когато тези момичета и момчета, които щяха да имат щастието да се докоснат до сините му вълни или да карат колело по широките жълтозелени поля или прашни селски пътища, щяха да развеят своите, невидими и красиви флагчета на младостта си.
Любослав също беше на стадиона. Но на пистата, като спортист беше освободен от масовката. Тялото му се отлепваше рязко от твърдата, тъмно-черна нова писта, шиповете на шпайковете му се забиваха за частици от секундата в нея, вятърът около него изоставаше, косата му се ветрееше с малкия си перчем отпред, очите му се стремяха да открият всред тези всички флагчета, тениски и бели шапки неговото, най-хубавото момиче. Рая.
И когато дойде вечерта на откриването, със Зари бяха около стадиона, улиците бяха притихнали, шума отвътре идваше на тласъци, радиоуредбите разнасяха песни, мелодии, отривисти команди и една неизвестна досега атмосфера. Тази на големия свят, който е изпратил своите бели, жълти, черни и толкова различни в облеклото и мислите си млади хора, за които това си беше емоция, пътуване и опознаване на също толкова различно и непознато място. Където наглед животът си тече както навсякъде, но където различията бързо се опознават, защото тези различия са видими, фаворизирани и не подлежат на оспорване.
Тогава към двамата се приближи млада и добре облечена жена, заговори ги на развален руски език. Изостанала от групата, чехкиня, по професия журналист, може ли да я придружат до хотела й, изпуснала е тържественото откриване, но нали все пак е намерила помощта им. И когато тримата вървяха със смях по пустите улици на София, те я запитаха какво става в Чехословакия. Всички тук сме обезпокоени, нямаме информация.
- Елате утре сутрин в хотела, ще ви запозная с чешките момичета, голяма съм за вас- побърза да им отговори тя, после замълча и ето, вече бяха пристигнали.
На другата сутрин отново бяха заедно, до Партийния дом, до Двореца, до Мавзолея, после до Ректората, навлязоха и в Парка на Свободата, където групата им се събираше.
Така се разделиха, години след това разбраха, защо толкова много се беше изменило лицето й от онзи труден за отговор въпрос.
Фестивалът си отиваше, със своите шумни разноцветни групи по централните улици, с рок-групите в малките и по-големи читалища, с изложбите на детски рисунки, изложени в алеите из парка, с новите клош панталони и цветни ризи с широки дълги яки, които се прокраднаха тихомълком към интернационалното пъстро, невероятно и дори шантаво облекло на участниците. И с надеждата, че сега светът е дошъл при нас, но един ден и ние можем да дойдем при него, колкото и невероятно да ни се струва това.
Така се изниза лятото. Любослав беше по лагери, замина на балканско първенство по атлетика зад границата, добре се представи, Рая отиде при баба си на село, пишеха си, но писмата бяха редки и се усещаше някакво напрежение в думите. Дали той беше срещнал друго момиче, или просто се беше уморил от кратките им срещи, когато с настъпването на вечерта тя бързаше за вкъщи. Веднъж бяха излезли навън тримата, със сестра й, какви хубави и еднакво облечени момичета, възкликнаха непознати по широката улица, където кестените вече зрееха. Тя усети, че на Любодраг не му стана приятно, щяха да се разделят за повече от месец и искаше да са сами. Или Рая беше открила там, на селския площад, нов обожател, с устната хармоника или акордеона, със зализания перчем и напращелите от селския труд мускули, все пак градските момичета са обект на особено внимание. Не искаха да говорят за тези си съмнения.
И така дойде последната за двамата учебна година, която започна с раздялата на Рая със старата, с олющена и грозна фасада гимназия.
- Ще живеем вече в Младост, пренесохме багажа тия дни. Баща ми ме записа в тамошното училище- това му каза тя една септемврийска вечер, вървяха по ”Алабин”, градът се беше разтворил за идващата топла нощ, а Рая за последен път трябваше да се прибере на номер 21-ви, в малката къщица, в която заедно учиха задачи по математика и пиеха какао. Той не беше и чувал за този нов квартал, видя двете сълзи, намокрили очите й .
- Ти ще ме забравиш- му каза тя. – А и аз няма да стана студентка, какво бъдеще имаме заедно.
Лицето й не излъчваше тъга, изглеждаше някак спокойно от предстоящата раздяла, в която беше така сигурна. Това го учуди, не можа да преодолее гордостта си, за да я успокои. Все пак разстоянията не са толкова големи, щом не е сигурна във връзката им, значи се съмнява в него. Така си помисли Любослав, после не се затича, както обикновено по булеварда, не скочи в движение на задната врата на трамвая, и някак вяло продължи за вкъщи.
Минаха няколко месеца, пролетта двете им училища направиха общ бал в зала ” България”. Всред множеството момичета, облекли странни рокли и направили косите си, като че ли са възрастни улегнали жени, той я видя, имаше си кавалер. И той имаше своя дама за вечерта, макар избрана само за вечерта, да не бъде сам. И в един от танците на дансинга двамата бяха редом един до друг, той усети ръката й в своята, усети и упрека, че не е вярвал по-силно в нея, че така лесно е предал мечтите им. Може би само от гордост, може би за да я накаже за нейната нерешителност да се отърси от зависимостта на семейството си.
Танцът свърши, в него се настани нещо неизживяно и безвъзвратно отминало. Настъпваше утрото, настъпваше новия ден, насреща идваха новите надежди и стремления. Трябваше окончателно да се примирят, че двамата няма да ги посрещат заедно. Нещо си беше отишло така внезапно, както неочаквано се беше появило преди близо две години.

PЕНЕТА- ЧАСТ ВТОРА

- Чакайте ме, какво сте се разбързалиии – гласът идваше заедно с тракането на ниските токчета по паважа на стръмната улица. Обърнаха се и я видяха. Тичаше, смешно премятайки крака, дребната й фигура беше облечена в черен шлифер от мачкан лак, разкопчаната дреха откриваше къса пола, около врата се белееше накъдрената яка на блузата, която се подаваше от единия долен край на тясна жилетка с винен цвят от домашна прежда. Косата се ветрееше на всички посоки, черна, леко чуплива около бялото лице, тънките устни се бяха разтегнали в усмивка, пъстрите очи се смееха. Приличаше на малко дяволче.
- Какво смешно момиче- си помисли Любослав.
Беше месец април. Пролетта се мъчеше да прогони последните напъни на зимата, скоро щеше окончателно да я пребори. Жълтите клони на храстите бяха поели надпреварата, след тях се готвеха да се разпукат свитите пъпки на кестените, които щяха да обхванат короните на дърветата в силно зелено, тревата по парковете беше срамежливо избуяла нагоре, вятърът носеше витошкия свеж полъх и все още щипеше, но скоро щеше да стане гальовен и топъл. Войнишката отпуска на Любо беше по средата си, до септемврийското уволнение все някак щеше да мине времето. Но сега, в тези дни, той не мислеше за това и скиташе безгрижно сам или с приятели по софийските улици. Преди час се беше качил до математическия факултет, там изчака да свършат лекциите на Зари, щяха заедно да ходят на кино. Беше петък, ден за развлечения, бяха минали две години от завършването им на математическата гимназия. Очилатият Светозар се беше отървал от казармата, в следването се трудеше така амбициозен, както правеше всичко друго в живота си.
- Запознайте се, това е Вержиния – беше подръка с едно високо момиче, облечено в бежавозелено палто, полите му се мотаеха около високите ботуши, косата беше къса, а шията й омотана в бял шал, заметнат зад гърба.
Светозар си падаше по модата. Тъмносиньо поло пристягаше врата му, беше както винаги със сако, а черното палто с два шлица и големи копчета отпред му придаваше вид на поне тридесетгодишен. И както винаги зъбите му блестяха в неизменната усмивка.
Любослав крачеше до тях, в душата му беше спокойно, една тиха радост обхващаше мислите му, животът тук беше на светлинни години от омразното поделение, където го бяха лашнали след първата година, преминала в спортната рота. На пистата не беше показал резултатите, които се очакваха от него. И затова миналата есен Трета армия го беше погълнала, за назидание, че не е оправдал доверието на спортните шефове от школата. Когато се нареди между старите кучета, новобранците и дългото метално дуло на гаубицата, всички много скептично и дори с някаква завист и омраза го гледаха. Софиянец, че и от спортната рота пристигал, сега ще види какво е това войнишка служба, така си казваха, и офицерите дори. Те и от щаба затова сега го изпратиха в отпуск, предстоеше някакво армейско състезание и присъствието му в поделението едва ли щеше да е от полза за отличните резултати, към които батальонът му се беше устремил.
Изобщо не му пукаше от това. След няма и пет месеца щеше да е студент. А старите кокали щяха да берат ябълки или да засаждат планинските склонове до прималяване, дълго след като той щеше да прекрачи с цивилни дрехи казармения портал. За последен път.

- Къде сте тръгнали без мен, как не ви е срам- вече ги беше настигнало смешното момиче.
- Това е Любослав, сега е в отпуск- отговори й Зари.
- Виждам, виждам му остриганата кратуна- захили се отново с пъстрите си очи тя. - И моят приятел е в казармата, в Плевенската школа, първа година. Ама дали ще го изчакам, не знам- захили се отново, мяткайки ръцете си на всички посоки.
- Отиваме на кино, ще гледаме ” Момчето си отива”- отговори й Вержи, двете се хванаха подръка и закрачиха напред, пред момчетата.

- Работи в администрацията на факултета, с гаджето ми са приятелки. Следва задочно право, симпатяга е, нали- каза му Зари, вече бяха стигнали до спирка ” Вишнева”, гората отдясно шепнеше пролетната си песен, градът все още не беше така многолюден, птиците бяха извисили гласовете си, слънцето се прокрадваше през перестите облаци и чакаше своя летен час, когато щеше да е в стихията си.
В салона на кино ” Левски” едва намериха билети, прегледът показа някакво работническо съревнование, малки дечица в сини престилки се усмихваха от двора на детската новооткрита градина, после дойде прегледът на спортните събития, закъснели зрители заеха местата си и филмът започна. Всичко от екрана беше близко на четиримата, та годините им бяха около двадесет, ученическите истории на Ран все още им напомняха за онова незабравимо и безгрижно време, което наскоро бяха загърбили.
Пролетният мрак ги посрещна на изхода, постояха за минути в парка, после Зари и Вержи се запътиха към студентския стол на ” Графа” и ги оставиха сами.
- Да те изпратя… - обърна се Любослав към Ренета. Вече знаеше името й.
- Няма нужда, на тролея се качвам, до кино ” Сердика” . Близко е- отговори му тя и се затича в сумрака по безлюдния булевард.
Тя май си помисли, че искам да я свалям, каза си Любо, стана му малко неприятно от това, обърна се и закрачи към дома си. След две преки беше забравил за смешната й фигура и усмивката на бялото й лице.
Всичко предстоеше, но щеше да се случи наесен.
- ---- ------ --- ----
Будилникът изтрещя точно в полунощ. Беше откраднал от съня два – три часа. За миг му се стори, че е казармената тръба, но това вече беше отминало. Сега го чакаше нощната смяна в Полиграфическия. Августовският хлад караше тялото да изтръпне, автобусът разтвори дрънчащата си паст и Любослав хлътна в нея. Втора седмица работеше в експедицията на комбината. Уволнението беше дошло най-неочаквано, в средата на юли. Десетина дни преди това се разчу, че от казармата ще бъдат освободени всички, които преди две години са приети за студенти. Това накара старите пушки да са много мили с Любослав, и така последните дни изминаха в очакване на това неочаквано избавление. Само седем-осем момчета от цялата дивизия бяха щастливците.
И защо ли стана така, се питаше в първите дни от завръщането си вкъщи той. После изведнъж всичко стана ясно. Синовете на Първия, на Станко и на някои други около тях, се нуждаеха от почивка на море. По правителствените станции или луксозните хотели. И Любослав щеше да отиде на морския бряг. Но след едномесечното недоспиване, след натрапчивия дъх на печатарското мастило, който се всмукваше настойчиво от порите на младото му тяло. Връзваше вестниците, излезли току-що изпод тракащите големи печатарски машини, после мъкнеше пакетите, товареше, прехвърляше, разтоварваше, накрая отново ги мяташе в каросериите на камионите, които равнодушно се бяха строили на високата рампа. Хартия, хартия, хартия. ”Работническо дело”, ” Отечествен фронт”, ” Земеделско знаме”, в петък и ” Стършел”. До изгрева на августовското слънце, което напираше да влезе с лъчите си през високите прашни, обгърнати с паяжини прозорци, и когато вече излизаше от комбината, светът му изглеждаше някак си нереален и отдалечен, дори красив. Зелените дървета в отсрещния парк, свежия въздух, все още пустите му и преметени алеи, обградени с прясно окосена трева, разцъфналите маргаритки и цветя, стадиона, после улицата с липите, обръщалото на малкото трамвайче, хубавите двуетажни къщи и дворове, районното милиционерско управление, накрая отново под кестените и най-сетне в леглото. И така целият август. Морето бавно изстиваше, вълните му все повече напомняха за себе си, курортистите вечер намятаха якета и жилетки. И мислеха за това, че другото лято отново ще са тук на плажа, при водните колела, под платнените чадъри, при вятърната мелница или реката с дяволското име, а може би и при новия курорт, там на север. Където пясъкът е ситен, гладък и почти бял, а морето великодушно е оставило плитките си пазви по протежение на така дългия бряг. А той, Любослав, все още не беше привършил с вестниците.
На първи септември сутринта студентите –първокурсници се събираха горе, в Студентския град. На едномесечна бригада. Присъствието беше задължително. Но Любослав вече пътуваше с такси до аерогарата, със Зари щяха да летят за пръв път със самолет. До морето. Където ги чакаха бараките на геолозите, с които се бяха сприятелили най-случайно една вечер, пиейки бира край езерото ” Ариана”. Гледаха лодките, които плават тихо по водата, гледаха младите момичета и момчета, които неумело, но важно и гордо държаха веслата в ръце, мечтаеха за далечното време, когато това удоволствие ще е най-малкото, което ще могат да си позволят. И мълчаха. Докато на тяхната маса се настаниха двама млади мъже, с тях беше едно усмихнато момиче, поръчаха бира и мезета, смееха се и говореха за сондажите по морето. После, след третата бира, ги поканиха през септември да им дойдат на гости. Сега били в отпуск, парите валяли на поразия, ще мислят после, той животът бързо тече, не е толкова лош, а младостта е твое притежание само веднъж.
--- ---- ---- ------ ------
Ножът се заби в кръглата и гладка стена на динята, която изпраща и се разтвори на две равни части. Сокът потече върху скованата дървена маса, постлана с вестник, на който имаше пресен, току-що разчупен типов хляб и бяло саламурено сирене. Последната вечер бяха останали край фургона, десетината дни им бяха стигнали, за да обиколят всички ресторанти в селото. Менюто навсякъде беше едно, пържола, кебабчета, мешана скара. За гарнитура лютеница, объркана с недотам ситно нарязан лук. И топла бира, ако я имаше. Сервитьорите не си даваха много зор, сезонът след няколко дни щеше да бъде забравен. Вечер единствената асфалтирана улица, по която се разхождаха курортистите, излъчваше тъгата по изминалото лято. Платнените стрелбища всеки ден намаляваха, машините със захарен памук и казаните с варена царевица нямаха вече този оборот, който щеше да храни собствениците през идващата зима. Затова бяха останали само няколко, в центъра на малкия площад, до паметника на антифашиста.
- Ето така ще разцепим живота, със замах и отведнъж! И ще изтръгнем от средата му най-сладкото - Зари дълбаеше средата на своята половина от динята. Червеният й захарен сок беше полепнал по устните и брадата му. Очите блестяха през очилата, белите зъби лъщяха под широката усмивка, залезът идваше с онова спокойствие на последните летни дни. Слънцето беше като една голяма, узряла и сочна диня, която бавно се търкаля към хребета на близките възвишения, които се бяха наметнали с огромното жълто и прокъсано наметало на ранната есен.
- Защо мълчиш- се обърна той към Любослав.- Не може да се живее, без да имаме мисия в този живот, на всичко съм съгласен, за да я изпълня. Готов съм да подложа и динена кора на тези, които ще ми се изправят пред пътя. Целта ще оправдае средствата, след петнадесет години трябва да сме известни. И богати, разбира се.
- А ако не стане така, тогава какво?
- Невъзможно е, до сега всичко в живота ми е било планувано, после извоювано с много усилия и решимост. Трябва да вярваме в силите си, друг начин няма.
Любослав отпи от мастиката, направо от бутилката. Запали цигара и се загледа в шарките на дърветата отсреща, които падаха като малки парашути надолу, подхванати от вечерния вятър и където птиците пееха последните си безгрижни песни. Защото им предстоеше дълго пътуване.
На другата сутрин морето беше гладко, тихо и сякаш като за тях смирено. За да почувстват още веднъж неговите топли ласки, и когато мускулите им вече отмаляха от дългото плуване, на брега ги посрещна слънцето, което само след час щеше да се скрие зад облаците, оправдавайки се, че времето му за тази година е вече отминало.
А двамата щяха да се върнат отново в големия град, където от телата им така бързо щеше да избледнее топлия загар на безгрижието. Започваше учебната година в университета, трета за Светозар. И първа за Любослав, с едно есенно десетдневно морско закъснение.
------------- --------------- ------------------- ---------------
Есента се протягаше лениво и без да бърза се готвеше да отстъпи мястото си на зимата. Понякога в заговор със слънцето се мъчеше да забави студа и вятъра, които бяха все по-нетърпеливи да покажат силата си. В една такава притихнала вечер Любослав отиде в залата на Софийския университет, щеше да свири нова група, все още често се виждаше с бившите си съученици. Защото беше предпочел Геоложкия институт пред Математическия, като че ли под влиянието на новите си приятели, при които беше гостувал преди месец. На подиума с накуцване се появи младеж с кръгло лице и рошава голяма коса, нисък на ръст. Пя страхотно, и само на английски. Години след това стана известен, когато караше колелото си по софийските улици хората дори не го разпознаваха, свикнали с кривата му походка.
И както си стояха със Светлозар настрани, до тях се приближи с дяволита усмивка онова шашаво момиче от пролетта, изгледа го и възкликна:
- Ама това Любо ли е, че той станал много готин.
И го покани на танц.
Двамата се въртяха на претъпкания дансинг, косата на Ренета докосваше гърдите му, малкото й тяло в късата пола се притискаше до неговото, и той изведнъж разбра, че още оттогава я е харесвал.
Купонът завърши, Вержиния беше също дошла, и всички се забързаха по стръмната улица надолу към квартирата на Светозар. От „Тенекиите” купиха бутилка „Зубровка”, в шишето имаше незнайно защо тънка сламка. Ренета беше взела от служебния си кабинет малък касетофон ” Филипс”. Цяла касета с песни на Адамо. Токът изгасна, запалиха свещи, бяха дошли още дузина студенти, пръснали се бяха в двете стаи, хазяите бяха заминали за почивните дни в подбалканската си къща на спокойствие. Мелодиите следваха една след друга, отново танцуваха, после седнаха на изтърбушеният диван в ъгъла на стаята.
И както пушеха „Стюардеса” и пиеха направо от бутилката, дъха на момичето опари Любослав, очите й се бяха усмирили, той я целуна. После още веднъж.
- Е, кажи ми комплимента, кажи ми го- го запита Ренета, бялата й блуза , италианските ботуши до коляното, късата пола, малкото червено плетено елече, това на мен ли се случва, се питаше той.
- За какво говориш?
- Че не мога да се целувам, защо ми го спестяваш, вече на двадесет съм, има много да се уча.
Любослав се засмя.
- Не беше толкова зле, защо се измъчваш с тези глупости
- Много бързо ме свали, не си губиш времето- Ренета отново запали цигара.
- Ами то стана неочаквано, и заслугата не е само моя- й отговори Любослав.

В тъмната вечер двамата прегърнати крачеха по пустите улици, мантото й от мачкан лак не можеше да я стопли, Любослав непривично ситно крачеше до нея, уличните фенери осветяваха сенките им, стъпките отекваха в тишината, започваше се новият ден. Но след като нощта щеше да се умори да им предлага дискретността си за топлите им целувки.
- Мисля, че много бързо напредваш-двамата се засмяха, едно такси премина покрай тях, но те не бързаха за никъде.
Беше почти сутринта, когато Любослав се прибра вкъщи. Легна си усмихнат, на устните му се беше настанил вкус на зрели смокини. Отново, както преди четири години.

СЛЕДВА продължението на ВТОРАТА ЧАСТ, после РОБЕРТА- ТРЕТА ЧАСТ, РАДОСТ-ЧЕТВЪРТА ЧАСТ.

E П И Л О Г
Вървяха по ” Раковска”, разноцветните реклами ослепяваха с разнообразието си, младите хора бързаха, някои с цветя в ръка, други стояха на групи и се веселяха, старите софиянки, издокарани с поизхабените си дрехи не се предаваха, току що почерпили се с торта „Тирамису” и пили малък гръцки коняк, Унгарският ресторант беше преминал в ръцете на” Хепи” веригата , пролетта беше на средата на пътя си, капките дъжд бяха измили тротоарите и асфалта, светлините от сградите лежаха в малките локви около бордюрите. Рая и Любослав не бързаха да се разделят. Походката му беше все още спортна, късата брада побеляла, но косата с цвят на презрял кестен, буклите й бяха по-спокойни, една все пак не мируваше над челото, бръчиците около очите щяха с всяка година да стават повече, гласът беше все така топъл и същият.
И те бяха същите, но нямаше как да продължат от там, където бяха спрели. Когато бяха на седемнадесет.
- Ще те накарам да се влюбиш- обърна се Рая към Любослав, минаваха покрай младите, стройни, немирни, шумни и красиви в младостта си момчета и момичета, които имаха вече самочувствието на артисти. Макар все още около входа на ВИТИЗ, само за по една цигара време, между етюдите, монолозите, репетициите и пред бъдещите си роли.
- Кажи нещо- отново го погледна Рая.
- Копче- й отговори той .

Двамата се огледаха, усмивка се появи на лицата им, една сълза напираше да тръгне, спряла на ъгълчето на очите им. После се прегърнаха силно, ръцете им се сплетоха, кокалчетата на пръстите изпукаха, дланите не искаха да се пуснат, след това бавно и без болка се отдалечиха, изминалото време остана помежду им.
Обърнаха се отведнъж и всеки отново тръгна в своята посока. Която се пресичаше с тази на другия, по един невидим начин през всичките тези четиридесет години.

К Р А Й