автор: jelyaznovski

Не знам как да ги нарека тия виранийки – магазинчета ли, работилнички ли, ателиета ли. Както и да ги нарека, все ще сгреша. Те са набутани в старите избички на къщите по центъра. Където има оживление, и- ксерокс.
Голям бизнес. Изчистили са хората мазетата от старотиите, изловили са плъховете, колкото може де, подменили са прозорчетата, откъдето хвърляха въглищата, с по един алуминиев четириъгълник и готово– текват стотинки. И сигурно текат, защото ксероксите се множат и множат. Хората свикват да се дупят пред прозорчетата, но понеже пезевенците взеха да поопипват булките по тия места, по-съобразителните ксероксаджии сложиха по едно малко столче пред прозорчето и въпросът се реши.
Поседнах аз на едно такова столче пред едно такова прозорче и си дадох документите да ми ги ксерографират. И тъкмо обяснявам колко важни са моите документи, една дама ми отряза думата наполовина. Подава и тя важните си документи пред лицето ми.
Обръщам се. Гледната ми точка е точно връз едни кокалести колене, следователно няма смисъл да оглеждам нагоре. И както съм си сгънат, казвам бавно:
- Госпожо, мила, сто кила съм, да забелязахте, че клеча пред прозорчето.
- Ама аз бях тук. Преди вас съм….
- Ами защо не седнахте на столчето, та да ви видя.
- Ами ходих до аптеката.
- А знаете ли, че аз бях тук преди три дни, и преди месец бях тук и оттогава съм преди вас.
- Ама склеротик, ама че дъртак. Нали ти обясних…- вика дамата и ме принуждава да я огледам.
Бая пари е похарчила за макияжа си. Така нахлепана, може и да се засегне на помади.
- Госпожо, и цялата си пенсия да похарчиш за мазила, пак ще те познаят, Бабо Яго…- вече съм се ядосал.
- Аз пенсионерка! Не стига че съм безработна, и ще обиждаш, простак такъв!...
- Може и да не си пенсионерка, но си грозна като занемарена баба!- казвам през зъби най-страшната обида за жена, защото ми омръзна разправията, и важните ми документи ми опротивяха, и взе да ми става все едно кога ще ги копират.
- Аз грозна?- изстена дамата и залитна да припада.
Подхвана я някакъв мазняк.
- Не се връзвайте, госпожо. Това е шега…
- Изобщо не е шега!- казвам.
- Не е шега!- обажда се една брада, сигурно набор.
- Виждате ли… - плаче дамата, толкова сърцато, че ми става мъчно.
За щастие от прозорчето ми подвикват.
- 42 стотинки, господине.
Давам 50, не чакам рестото, тръгвам бързешком. Дамата се отпуща на столчето, продължава да размазва помадите си, а двете групи, дето се оформиха в конфликта – моята и нейната, продължават да спорят дали съм се пошегувал или не.