автор: viadolorosa

Реши да не казва на никого. Колегите щяха да я гледат като прокажена. Щяха да спрат да общуват с нея спонтанно и естествено, щяха да прикриват неудобството и страха си с мълчание или изсмукано от пръстите съчувствие. Щяха да се потулят зад бюрата си смълчани и пребледнели от ужас, че може и на тях да се случи.
Докато въртеше волана по серпентините надолу усети странно присъствие до себе си. От съседната седалка нещо се присягаше към колената и. Хладен допир на безплътност и нежност повдигаше червената копринена пола, плъзгаше се нагоре по бедрото и, стигаше почти до венериния хълм. После се допираше до дясната и ръка, милваше я деликатно, потриваше в нея хладни устни като сдържан и скован любовник. Усещането пронизваше тялото и с невидима и неосезаема енергия. Нещо като рентгеново лъчение, като ледена близост, като едва докосващо убождане, което кара кожата да настръхне. Някаква усмивката минаваше през нея, промушваше плътта й, напускаше тялото и се разнасяше в лепкавия въздух на лятната задуха. Сливаше се с горската самота край шосето. Отминаваше на вълни заедно с дрезгавия шум на мотора и хлорния мирис на бензиновия дим. Може би бе от повея на вятъра, който се мяташе на кълбета през отворените стъкла. Може би бе илюзия, неясен силует от сънищата, които напоследък я навестяваха. Или бе остатъчния ефект след транса на двучасовата молитва в манастира. Халюцинацията, която я караше да иска още и още, за да постигне тайнственото блаженство. Това бе той...Ловецът на сенки, който я преследваше от известно време и не и даваше нито секунда спокойствие.

Дебнеше я, коварно скрит и спотаен в тъмните ъгли на денонощието. Нямаше точно определена самоличност. Просто пратеник на съдбата и предначертаното. Блуждаещ зъл дух на неупростен покойник. Коварен престъпник-рецидивист - крадец-убиец и зловещ изнасилвач. Какво искаше от нея? Какво му трябваше? Защо? За първи път я бе посетил в трескавия сън между две дози аспирин и болкоуспокояващи. Похлопа на входната вратата посред нощ. Усети го като страх, който я задиря бавно и безпощадно. Искаше да влезе вътре в къщи, да я открие, да я сграбчи и притисне в обятията си, да и стори нещо лошо.

Лекарите се помайваха три седмици докато поставят истинската диагноза. Не беше просто грип. Болките в краката бяха непоносими. Клепачите и станаха лилави от накъсаните капиляри, цветът на устните се сливаше с този на лицето. Заключението от лабораторните изследвания звучеше като присъда. Левкемия. Първо реши, че е станала грешка, някакво неприятно недоразумение, недоглеждане на лаборантката, случайно подменени епруветки, объркани резултати.

- Не, няма грешка. Но ако започнеш веднага лечение, шансовете ти се увеличават.

- Шансовете за какво?

- Да надвиеш смъртта.

Досега не беше и хрумвало, че съществува нещо такова. Смъртта беше абстрактно понятие, което не я засягаше с нищо. Нейният двадесет и осем годишен живот познаваше само приливите. Сила и енергия, успех и любов, красота и вяра. Не беше забелязала, че освен приливи има и отливи. Не знаеше, че морето на живота може да се промени тъй внезапно, тъй неочаквано. Кръвта и бе станала пленник на отлива. Някаква черна дупка се беше вмъкнала в организма и, във вените и артериите, между кръвните клетки. Беше завладяла левкоцитите и беше започнала да се разпорежда с поведението им. Беше ги превърнала в свои въоръжени роби, воини-убийци, безмилостни палачи .

Тогава го видя за първи път. Коридорът беше тъмен и хлъзгав. Трябваше да избяга, да се скрие в някоя от стаите, да се спотаи, да се спаси. Той бе успял да влезе вътре. Беше се мушнал през процепа на ключалката като безплътен въздух. Промъкваше се на пръсти бавно, сантиметър по сантиметър. Приближаваше скривалището и зад вратата. Тя стискаше юмруци, хапеше устни от див ужас и се опитваше да извика. Напразно. Гласът го нямаше. Гърлото и беше пресъхнало. Беше облечен като монах. Бялата роба се влачеше по земята. Бе препасан с дебело метално въже през кръста. На главата си носеше качулка, лицето му беше гладко, неясно, почти незримо. Сякаш нямаше лице. Обърна се. Докосна я леко, сграбчи я за раменете. Тя изпищя безмълвно и се събуди от непоносим спазъм в мускулите на краката. Болките в коленете ги нямаше. Главата и бе замаяна от кошмара, а в душата и бе заседнало метално усещане, че някой е искал да я похити. Мъжът в бяло, с качулката и незримото лице. Кой беше той? Може би това бе...смъртта? Смъртта е мъж, помисли си. И без да разбира защо се успокои.

Реши да не казва на никого. Колегите щяха да я гледат като прокажена. Щяха да спрат да общуват с нея спонтанно и естествено, щяха да прикриват неудобството и страха си с мълчание или изсмукано от пръстите съчувствие. Щяха да се потулят зад бюрата си смълчани и пребледнели от ужас, че може и на тях да се случи. Шефът щеше да я отпрати в къщи да се лекува, да не я вижда тук, да не му разваля усещането му, че е вечен и недосегаем, да е не му напомня, че животът има граници, а зад тях е неизбежната смърт. Memento mori!

Децата не биваше да научат. Ако ги направеше съпричастни на агонията си щеше да затъмни жизнените им извори. Щеше да посее страх, щеше да разклати базовата им сигурност. Щеше да ги предаде. Да, предателство е да създадеш някого и да не можеш да си с него, докато той е малък безпомощен и беззащитен. Мъжът и я остави преди половин година. Замина далече, спря да се обажда и да я търси. Може би не можеше да преглътне предателството му. Може би я измъчваше споменът от трагичния епилог на любовта им.

И родителите и не трябва да знаят. Ще се съсипят, ще превият снаги още повече от товара на и без туй нелекия им живот. Ще остареят с още десет години. Ей така за едно денонощие, ще ги види как по челата им са се впили нови дълбоки бръчки, как косите им от сиви са станали бели, как раменете им са хлътнали още по-надолу. Надолу, където тя се е запътила, без да спазва логиката и реда на житейските цикли. Не е честно. Не може да ги разочарова. Не може да ги измами.

Тя стисна зъби, напласти дебел грим върху лицето си, намаза устните си с пурпурно червило, боядиса косите си в червено, купи си дълго червено манто. Събираше червената багра отвсякъде и от всичко. Трябваше и цвета на кръвта и живота. Трябваше, за да и донесе избавление, да и върне силата на прилива.

Отказа лечението. Подписа се на двадесет различни документи, че не иска, че не е съгласна, че ще умре. Запуши ушите и душата си, за да не слуша химиотерапевтичните думи на лекарите. Тя нямаше да позволи за я инжектират с отрови по схема. Нямаше да понесе фармакологичното издевателство върху тялото и. Не искаше да гледа как кожата и се свлича на тънки прозрачни пластове, как косата и пада, как мускулите увяхват и изсъхват, а от очите и остава само неясният блясък на последната надежда.

Смъртта е мъж. Тази идея беше започнала да и допада, да гъделичка дивите и инстинкти, да събужда в нея дивата и женска същност. Значи можеше да флиртува с него. Можеше да го прелъсти, да го накара да се влюби, да го завърти на пръста си, да го направи свой поклонник, свой васал, сляп и беззащитен роб. Можеше да го използва, да се погаври с чувствата му, да му се надсмее, да го направи жалък и незначителен... Да го победи, да го отрече и накрая да го изхвърли от живота си. Изведнъж и хрумна, че в нея се е вселила Богинята от праисторическите времена. Тя държеше силата и властта над душата и тялото си. Тя управляваше кръговрата на природата. Тя се разпореждаше със света на мъжете, с техните чувства, мисли и дела. Мъжът в бяло щеше да бъде повален на колене, подчинен, а смъртоносното му намерение кастрирано. Нямаше да му позволи да я похити, да я обезчести. Нямаше да се остави да я отвлече в света на сенките, където няма светлина и цветове, а водите са неподвижни. Затова... Червено. Повече червено. Мъжете реагират като бикове. Този цвят ги подлудява, възбужда ги, прави ги безмозъчни зверове .

Беше и слабо. Краката отново боляха. Повръщаше и се. Не знаеше дали ще издържи до утре. Качи се на колата и хвана шосето за манастира. Тук щеше да се състои тяхното рандеву. Така беше решила. Той щеше да дойде. Нямаше никакво съмнение. Той я желаеше тъй страстно и необуздано. Усещаше го отвътре как напира да я проникне изцяло.

В църквата беше задимено и прохладно. Носеше се упоителният аромат на тамян и восъчни свещи. Един дякон и предложи да я изповяда. Отвърна му, че няма грехове, че е чиста и е дошла тук на среща.

- На среща?С кого?

- Със смъртта.

Дяконът разбра. Подари и малка книжна икона на Дева Мария. Благослови я и се отдалечи. Тя коленичи ,събра длани за молитва, затвори очи и призова своя преследвач да дойде и да я прегърне, да я вземе в силната си прегръдка, да я люби докато се слеят напълно. Мъжът в бяло. Трябваше да го заобича.

Той седеше до нея на седалката. Усещаше го, познаваше го, харесваше и. Струваше и се, че е влюбена в него. Беше го приела. Беше му се отдала. Да, това беше нейната съдба. Изпитваше копнеж за него. Не се страхуваше от невидимото му лице и металното въже препасано през кръста му. Искаше да се обвържат двамата, за усети хладния допир на метала в шията си. Искаше да изживее върховния момент на сливането, на възнасянето във вечността. Беше и добре. Натисна педала с газта до край, отвори всички прозорци, за да почувства по-силно хладното докосване. Мина и мисълта за внезапната смърт при автокатастрофа. Любовта като внезапна смърт. Или обратно...Смъртта като внезапна любов. И на нея можеше да и се случи сега. Нали седеше до нея. Да умре изведнъж, без да има време за страх, болка и скърцане със зъби, без спринцовки с морфин, без онкология и безнадеждни битки за последните трохи живот...Без страх! Вече и беше все едно. Не се страхуваше да умре.

Когато се добра вкъщи беше почти в безсъзнание. Тялото и се тресеше от студ и спазми. Свали червената пола и червеното манто, покри се с пет одеяла. Беше прекалила с вятъра, студа и флирта със Смъртта.

Затвори очи и започна да се моли. Държеше книжната икона в ръце. Молеше се на Господ, молеше се дълбоко и искрено с вътрешния си глас, със сподавеното си отчаяние, със страха, който отново набъбваше в гърлото и. Молеше се заради децата си. Да остане с тях още малко време на земята. Докато порастат и станат големи и силни. Молеше се заради родителите си, да не им причинява най-голямата мъка на света, да погребват собствената си рожба. Молеше се за нова любов, за истинската, обагрена от много цветове, светлина и приливи.

Усети влага под клепачите. После влагата се разля по цялото и лице, заспуска се надолу по тялото, обгърна гърдите и, корема, таза, краката. От нея течеше река. Горещи води се лееха като малки ручейчета от тялото и, сливаха се едно с друго, гъделичкаха я, избистряха съзнанието и, караха я да се завърне отново тук. Изпоти се четири пъти. Огънят си отиде, както беше дошъл. Внезапно и без покана. Преоблече се. Легна си отново, успокои се и заспа. Треската отмина, болките също. В съня и не дойде никой. Дълбок, здрав и спокоен сън. Без привидения и кръвожадни силуети, без преследване, борба и страх.

Отиде в лабораторията просто, за да потвърди това, което вече знаеше. Може би искаше да получи черно на бяло документа, с който се отменяше присъдата.

Всички стойности на кръвните изследвания бяха в рамките на нормата. В графата “диагноза” някой беше написал с червена химикалка една единствена дума. “Ремисия.”