автор: paris

Бях шокиран, когато разбрах,
че се срещаш след мен още с трима.
Преживях го. Желаех те пак.
Даже стих ти написах, във рима.

Неготов бях за другия шок...
Беше той много силен, любима.
Ти очакваше нечий отрок...
и ми каза "Дете ще си имаме!".
Не отвърнах на твоя възторг,
замълчах. Просто нищо не казах.
Мислех "Тя ще направи аборт.".
Не направи. Не ме и намрази.
Ти изчезна. Не се появи.
Тъй отминаха осем години.
Аз потънах в клонирани дни,
в дни без шокове, радост и име...

И наскоро, в един автобус
чух гласът ти, незнаещ забрава.
Разговаряше мило със рус,
ощърбял малък принц ти тогава.
Бях стъписан, забравих за всичко.
Малчуганът бе с моята кожа,
с моя поглед и с мойте лунички.
Мое копие до невъзможност.

Този шок беше равен на гръм.
Ти не ме забеляза тогава,
слезе с Него, изчезнахте вън...

Ще ви търся. Това ще направя.