автор: doriana-doriana

Дори да полетя, пак няма да стигнем навреме. Къщата е някъде във високото, а аз съм смачкан в низините при тежките мъгли и гъстите коминни пушеци, стеля се заедно с тях, промушвам се през процепите на черчеветата и дишам. Въпреки, че се стремя да летя към високото.
А високото е далеч – в планината пъпли римски път. Свързва селцето с близкия планински град. Римският път е източил снага сякаш от отвъдното, напукани са гладките му плочи, които надзъртат тук-там изпод калта и смачканите есенни листа. Птиците ги няма – избягали са. Облаците пътуват над пътя в обратна на него посока. Тишина. И нека бъде Тишина! Селцето със старинните си къщи дреме. Сърцето му тупти зарито някъде в дълбокото на зимнините, които са натрупани в механите му. Лицето му е забулено от мъглите и къщните пушеци. Калдъръмите му са удавени от вяли планински поточета, спуснали се по никое време. Гледката умиротворява, утаява тъгата, праща я надалеч – при изгубените птици.

Ди крачи до мен, забулена в самотата си. На главата си е надянала смешната плетена шапка на дъщеря си – жълто, мораво и зелено, а в страни на челото грее плетено ярко цвете. Кестенявите й коси са щръкнали изпод шапката и вятърът ги плете сякаш лучени стръкове за продажба. В планината няма нужда от грим лицето й. В планината лицето й е восъчна реликва, изникнала внезапно от чуждо находище. Мълчим. Няма нищо за споделяне – пейзажът напомня древното време на меровингите и порталите към бъдещето. Оголели, дърветата са в кататония на духа, а ние двамата с Ди вървим между тях.

Ние двамата с Ди. Принципно не се познаваме. Искам да кажа – тя не ме познава, но аз я опознам доста добре. Доведох я до това състояние да тръгне сама и по боси въжделения из сухите треви на Балкана, високо там, дето гнездят ветровете и се раждат идеите. Самата тя не предполага, че аз я накарах да поиска Римския път и броденето към никъде в края на декември. Къщата, в която Ди спи трета поред нощ е на двеста години. Двеста години и половин вечност. От оджака на къщата лъхат непознати спомени и сънища – от древни времена. С влизането, миризмата още от външното стълбище се усеща като нещо харо, като полуизгнил чам омесен с тамян и затова Ди се спъна и се търколи надолу – от изненада, от немощ пред старината и от толкова стремежи да се потопи в отминалото време на това древно село.

- Иен-не, де-ус, уру-ух! А-мен! – това са моите думи, но казани на общия ни древен език. Не ги споделя Ди с никому, но й се присъниха, нападнаха я внезапно и неочаквано. Поради тази причина сме с нея тук – за изпитание на духа.

Защо е тъжна Ди? Защо ме последва през половината страна до това забравено от времето на потопа село (в което въпреки това живееха все още хора, макар и странни като древни изкопаеми)?

Бедна ми Ди! Тъгата толкова ти отива! Затова я последва...последва мен - Ис, който съм бесът в теб! Така, както се следва планински водач и ето – водя те към стръмнините на неясното ти минало, от което си изплувала, но ти това не го знаеш! В дълбокото на подсъзнанието ти е затънало виждането за самата теб като пролет, но сега съзнателно вървим с теб към твоята зима. Кален е римският път, окалян като душата ти, с изранени крака като твоите и задушен от приливните вълни на милион въпроси. Тъгата ти е твоят водач. Някъде отдавна си претворила от гнева тъга и си го върнала на билото на планината. С очите на тъгата ще погледнеш отвисоко света, оттам, където гнездят ветровете и се сплитат косите ти и натам, накъдето облаците отиват да раждат пустини без дъжд...