автор: doriana-doriana

- Спри да крякаш все едно те дерат, съсредоточи се и се напъни както трябва! – рече и ми удря такава плесница, че светулки изскачат не от очите, а от носа ми. – Стягай се, че тоя тук скоро иначе няма да излезе!

- Копеле гадно, ще ти изтръгна топките! – виех. Замахвам с ръка да го спипам, но той хлъзгаво ме избегна и отново застава между краката ми. Акушерката се суети рутинно. Искам да раздера корема си и света да изтече от него като мръсен потоп. Да залее всички гадни копелета в бели престилки, които се държат с родилките като с парцали. После акушерката се качва върху ми и започва да скача с цялото си тяло върху корема ми – стиснала го е с две ръце и натиска към отвора, сякаш натиска парче месо в месомелачка – брутално и безпощадно, а аз чувам как ребрата ми хрущят и дълбоко под гръдната кост нещо казва „пук” и започвам да намалявам скоростта на дишането си. Даже тъкмо щях да спра съвсем да дишам, когато в един момент усещам болката да стихва, напъвам за последно и нещото се хлъзва между краката ми. Акушерката слиза от мен. Но аз не мога да поема обратно дъх. Просто е смазала дробовете ми. Не мога!....Опитвам се да извикам, защото усещам, че ще се задуша! Успявам само да прошепна „Не мога да дишам!”.

- Дишай! Дишай! Дишай! – акушерката ме изправя полулегнала – Дишай!....Докторе – асфиксия! – изкрещява внезапно.

Бялото брадясало копеле се обърна и се опули – „Ха, изненадах ли те, нещастник!” – викам си на акъла, но ми е зле, усещам, че умирам! Усещам капилярите ми по кожата на лицето да се разпукват като пролетен цъфтеж от липсата на кислород. Господи, щях да заприличам на пъстърва – напръскана с малки синки.

Внезапно акушерката ми изплющава зловещ шамар, раздрусва ме и аз поемам първата си глътка въздух. Напуканото пред очите ми реставрира картината. Колко му трябва на човек да оцелее - малко стрес за консервация на живота. Надигнах се да огледам съществото, което ме подложи на мъчение дванадесет часа и половина и ми докривява – сгърчено е, посиняло, омазано в бяла смазка, проточило пъпната си връв, свързала го с нещастието му. Приятелче, битието едва сега започва. Не зная трябва ли да изпитвам някакви чувства и съм объркана като пред вратата на професор-екземинатор.

- Дай да го видя! – крещя на акушерката внезапно, спасена от асфиксията и придобила увереност.

- Рано е още! Първо трябва да аспирираме течността от носа му и да изреве, после да го изкъпем и премерим, а чак след това мога да ти го донеса!

- Не ме интересува! Искам да го видя! Иначе ще те съдя!

Акушерката явно се изплаши, може да не й е било за пръв път, подвоумява се, но ми го носи така, както си е мърляво. Междувременно, докато ми го носи, съществото започва да скимти. И с всяка нейна крачка скимтенето се превръща в разцепване на въздушни маси от гръмотевичен танц. Силно плаче – това е добър признак, ще е боец. Въпреки, че не му трябва да е такъв! Между краката ми още се стича струйка кръв, а болничната нощница ми е чак на врата, обаче тука няма място за срам. Дошла съм да ми бабуват, не да съблазнявам! Не че с дебелия корем съм много съблазнителна!

Взех малкия човек така, както си лежах – ръцете ми бяха толкова умалели, цялото ми тяло беше като изстискано от господня центрофуга. Нямах сили дори да надигна глава, но човечето успях да поема. Сложих го на гърдите си и то ме изцапа с кървата слуз. Миришеше особено – на човешка плът, без никакви миризми, просто на месо миришеше. И беше топло, направо горещо беше. Завих го с нощницата си и го притиснах, а то успокои бебешките си напеви. Явно слуша сърцето ми – буйното ми обичливо сърце, и се питаше „Дали има място в него за мен?...Дали?” Има, миличко, рзбира се, че има, длъжно е да има моето сърце място за теб!

Ето така идва любовта – поразява ни с първия удар на сърцето или с първото мълчание от липсата на сърдечни удари. В началото на живота или след настъпването на смъртта. Винаги! Няма да те пусна, миличко! Няма! Приключението ни заедно сега започва! Само имай търпение с мен, не съм шлифована, нямам усет за тия неща, даже дрешки не съм ти купила. Не зная как да те обичам, но ще те обичам, обещавам! Няма да те пусна! Няма да те дам на тия доктори!

Акушерката отново го сграбчва и го понася към мивката. Милото ми се сепва и изпищява като хвърлено в огъня. Докривява ми. Опротивява ми целия свят. Гадно започва животът му, а не трябва да е така!

………………………………………………………………………………………….


Нося я по цял ден в ръце. Гушкам я. Пея й кротки песни. Кърмя я непрестанно. Женурята от фамилията се суетят около мен, но не могат да я изтръгнат от ръцете ми. Непрестанно каканижат да спра да я кърмя толкова често и да я нося на ръце – на лошо щяла да свикне. Майната ви. Как на лошо, бе! Лошо ли е да си в прегръдките на единствената, от която имаш нужда и да насищаш глада си с единствената гръд, която може да го направи! Вечер я извеждам на разходка под звездите – само аз и тя. И тогава тя ми говори. Знам, че е мъничка – само на двадесет дни, но говори! Очите й са огромни синьо-зелени планети и вихъра на дядовата ми мъдрост се е прострял там. Говори ми с очите си, а аз я слушам. Преди дни разговаряхме за небето – нали легнала само това виждаха зениците й. После ме попита коя съм. Аз я чувах дълбоко в мен, но не знаех как да й отговарям, понеже не съм сигурна дали ще ме чуе. Рекох й, че съм същество, чрез което се е появила.

- Как така? – пита тя.

- Ами така – носила съм те десет луни под сърцето си, то затова песните му са ти толкова познати. После съм те родила…

- О, да, помня! - рече тя. – През оная страшна и тясна тръба, аз тогава бях между оня свят и тоя.

- Да – откликвам - точно така, виж как почваш да си спомняш всичко.

- Но мен ме болеше – плачеше мъничката ми. - Много ме болеше!

- Знам. – отвръщам - Мен също.

И така приказвахме, дълги-дълги вечери, докато я разхождах, само аз и тя. Една нощ ми прошепна:

- Прости ми, как да те наричам?

Объркващ въпрос. В действителност хипер прост. Но тя е митологично същество, дошла от отвъд, няма как просто да й отговоря.

- Не знам! – и казвам - Ти как ме усещаш?

- Ами, виждам, че не ти е леко, пък си като русалка, обичаш дълбините и свободата на необятното пространство, ще те наричам Русалка, може ли?

- Може – казвам аз. - А ти?

- Аз ли? – възкликва небесното същество - аз съм дошла от другаде, от много далеч…толкова далеч, че дори няма такова пространство, че да го изрека. Живеех завинаги и съществувах вечно, бях пазителя на мъдрите корени на съществуванието. Знам всичко и мога да направя всичко, предвестник на живота, Божествена монада – това съм аз, но ми липсва старото ми аз. Защо ме роди?

- Хм, как защо – аз те исках.

- Защо? – пак пита тя.

- Ами…не зная, може би имам нужда от теб, може би искам да те обичам.

- Но това е мъчително! – установява сладкото ми мъниче. - Това е толкова ужасяващо, привързващо и вкостяващо. Това значи ли, че трябва да остана с теб?

- О, как, разбира се, че трябва! – казвам аз.- А ти къде ще ходиш? – питам.

- Навсякъде, там откъдето дойдох – там няма предел. Там мога да съм всичко. Тук съм мъничка солена, кървава хапка месо. Тук съм безпомощна – виж, дори се налага да ми вливаш енергия през гърдите си за да не загина!

- Няма страшно – казвам й,- остани с мен, аз ще се грижа за теб и никога няма да те оставя, млякото ми няма да пресъхне никога, бъди спокойна.

И така, разговаряхме и аз разбирах за страховете му. Да – на него, защото това беше неопределено същество, нищо, че се роди като малко земно момиче. Космическо, далечно, свръхреално същество, опознало всичко, което е възможно да се опознае, съдържащо битието и небитието у себе си.

Минаваха дни. Мъничето растеше и пълнееше. Аз го люлеех в ръцете си и продължавах да му пея песни, продължавах да го уча, че е мъничък човек, появил се от нищото. А тя продължаваше да не ми вярва.

Дойде есен – не късна есен, още беше топло. Щурците все още размятаха цигулките си из кическите сливи, избухнали току под терасата ми и цвъркаха на тях с настървение, което би събудило и Спящата красавица. Сърцата на влюбените сигурно още не бяха прегорели за този сезон. Ветровете още се криеха из планинските пещери, неспособни да поемат на път върху скършените си крака. Седим си ние с малкото човече на терасата, високо-високо, а отдолу хората се виждат като ситни капчици дъжд, пълзящи по бежовите тротоари и графитените улици. Тя продължаваше да ми говори с мислите си вътре в мен, наричаше ме „Русалка” и се опияняваше от млякото ми. Порастнала бе колкото да се събере и в двете ми ръце.

Прекрасна вечер. Клоните закачат стъклата на прозорците и играят чудна драма на сенките. Откъсвам малката от гърдата си. Обърсвам нежната й устичка, а от гърдата ми продължава да струи гъсто мляко на с ритмични тласъци, та се налага да я притисна и да я скрия в дрехата си. И тогава слънчевата ми казва:

- Русалке, пусни ме да си ида!

В първия момент не разбирам какво рече.

- Пусни ме, искам да си ида, не е за мен това! Аз съм дошла отдалеч и съм свикнала да ми е леко. Зная цялата история на земята, която тъпчеш, зная бъдещето, което ни очаква – мен и теб. Непоносимо е, страдание и горест. Имам много работа, така да знаеш! Държиш ме тук на сила, само защото искаш да обичаш някого. Насила не се обича, мила Русалке, на сила може само да прекършиш воля. Пусни ме моля те, не ме измъчвай! Искам свободата на безпространството и безвремието и да съм светлината в очите на Бог! Искам да летя!

Разстройвам се, почвам да плача. Притискам мъничето още по-силно към себе си, но усещам, че волята му е по-силна от моята. С мисълта си може да ме накара да изброя песъчинките в основата на планината, да преместя океана с напръстник – това може. Свръхестествена сила, събрана в едно мокро пакетче, в крехко телце побран духът на влъхва. Още повече я стискам и обхващам главицата й. Клоните на сливата потропват по прозореца, обръщам се да гледам възхитителния им театър на сенките и се опитвам да заглуша гласа на мъничето.

- Хайде, ето…можеш да го направиш! – отново започва то, - Нали ме обичаш, нали ме роди за да ме обичаш, ако ме обичаш – пусни ме да полетя…

Обичах я! И аз я пуснах. А тя полетя. Видях малкото й телце, разперило ръчичките за полет да се стопява надолу в гравитацията. После се сля с бежовите тротоари в едно, а улиците потекоха в една посока. Музиката на сферите падна върху ми и започна да ме облива с метафизическия си акомпанимент. Една бледа звезда в предвечерното небе нададе вик – пулсацията й се скри в някоя черна дупка.

А как исках и аз да мога да летя!