автор: tomatroev

В края на юни, когато времето стана по-горещо, градът се напълни с курортисти. Сезонът бе в разгара си. Привечер от ляво на дясно: по главната улица и по крайбрежния булевард тече река от народ.
Слели се пред Читалището, тези два големи потока се пазделят, заобикалят Болницата и след това пак се събират при Старото казино.
Приглушена, човешката глъчка идва отвсякъде като шум на течаща вода, която постепенно ви залива. Болницата е малък, странен, тих остров сред всеобщото оживление наоколо. Някога тя е била накрая: задният и двор с ниските помощни помещения, едно от които бе морга, свършвал на пустия бряг. Но после направили булеварда и изведнъж грозната фасада, преди скрита от любопитните погледи на хората, станала лице!
Вечер и ние се разхождахме по булеварда или, седнали върху металния парапет край главната улица, гледахме минаващите.
Болницата е зад гърба ми, от другата страна на малъкия парк.
Всеки път си казвам, че повече няма да ходя там, мога да тръгна с приятелите си към „Чайка”, към „Старото казино” или където и да е, но знам много добре, че пак ще ги оставя.
Откъм парка оградата е от жив плет, храсти, между които отдавна съм открил тясна, невидима отдалече, но добре утъпкана пътека. Минавам по нея и попадам в моя тих болничен свят.
Колко различен е той от другия!
Вече е късно и повечето от болните се прибират, загърнати в своите дълги халати като сенки. Двама-трима още седят безмълвни по пейките. Нашата в дъното е пуста, аз моля някой да повика Моята кака, която след минути, малко изненадана, се показва долу на осветената входна врата.
- Защо пак идваш – казва тя – за теб няма ли момичета! После въздъхва: - Колко ли е хубаво сега отвън...
Аз и разказвам за оживлението по улиците, за заведенията в града, за препълнените кина / Бяха две –едното в Читалището, а другото – Лятното, бе съвсем близо до нас. В дворът на съседите имаше гараж, а терасата над гаража бе нещо като балкон – и от там гледахме безплатно всички филми. /
Тя ме слуша внимателно, замечтано. А после изведнъж казва:
- Знаеш ли, че можем да отидем на кино?!
- Можем ли?
- Да. Не ме гледай така! Хубаво ти е да ме виждаш, нали? И на мен ми е хубаво, но ти излизаш, а аз...
Не знаех какво да кажа. Тя ме хвана за ръката:
- Ще ме заведеш, нали? Не на вашата тераса, глупчо! Остави я! Ти трябва само да купиш билети. Ще отидем двамата...
Беше петък. Купих билети за неделя, макар че не бях много сигурен защо го правя. Но когато отидох в болницата, Моята кака ме чакаше нетърпеива, развълнувана, малко неспокойна и в същото време уверена и изпълнена с решителност.
Чакаше ме и изненада. Аз не можах да я позная: нямаше го зеления халат, нямаше я широката болнична нощница. Беше облечена със светла, пъстра рокля, плътно по нея, тя очертаваше силното и здраво тяло, издължената и талия, откриваше раменете и. Бе повдигнала и косата си – напълно променена, а когато тръгнахме, остави дори и патериците, осланяйки се изцяло на мен.
Никога не разбрах как успя да се премени. Имаше дежурни лекари, сестри, които уж следяха строго за реда в болницата... На въпросите ми, само се усмихна загадъчно и като ме дръпна да отидем по-настрани, прошепна: „Не се притеснявай! Всичко е наред...”
Тя скри патериците в тъмните храсти и се облегна на ръката ми. Минахме през същата тази тайна пътека между храстите / Сега ми стана ясно за какво е била направена: колко ли други преди нас са излизали скришом така! /, прекосихме тъмния парк и изведнъж се озовахме насред грейналата главна улица, сред оглушителната глъчка, сами, уязвими, като че всеки миг ще бъдем увлечени от водовъртежа и.
Ние бавно, трудно се придвижихме до Лятното кино, проправяйки си път в тълпата. Бях горд, че я водя със себе си, но и притеснен, да не ме срещне някой познат. Колко ли ще ми се подиграват, ако ме видят така! Но после се успокоих – кой ли ти обръща внимание в тази навалица!
Помня всичко друго: къде седнахме, съсредоточеният и профил, отразените играещи светлини от екрана по бледото и лице и дори пушека от запалената и цигара, разстилащ се ниско над главите ни – облачета дим, причудливи, фантастични фигури, също оцветени в различни багри от лъчите на прожекционния апарат; помня тези виртуални, нетрайни образи във въздуха, но не и какво сме гледали от екрана пред нас. Впрочем, в интерес на истината, преди това вече бях гледал веднъж този филм. Но не и казах, разбира се.
А после, след филма, отвън вече не бе толкова оживено и, без да бързаме, ние се поразходихме малко, преди да се приберем.
Тази вечер, прегърнал я през кръста / усещах кожата и – като полирана – през тънкия, фин плат /, аз сякаш за първи път целувах Моята кака, съвсем по друг, „истински” начин. Не мога да го обясня: дали заради това, че бяхме извън болницата, но аз я усещах по-иначе, по-женствена. А навярно и тя, притворила очи, този път, поне за малко, целувайки ме, е забравила, че съм хлапак, с който само си играе.