автор: slash

80-те години на 20-ти век:
За рокмузиката 80-те години започват безлично. Няма нерв, няма душа. Има само инерция - почти механична рефлексия от силния творчески импулс на класицитe "Пърпъл" и "Цепелин". Дори няма и бледо предчувствие за това, което предстои да се случи. А то вече се случва...
Някъде в щата Орегон,САЩ,1984 година:
Тишина. Изсъхнали клони от храсти се влачат по асфалта, носени от порива на самотния вятър. Магистрала. Една от онези безкрайно дълги и прави американски магистрали, чийто край се топи с агония в горещо трептящата мараня на далечния хоризонт. Пустош. Насред Нищото е спрял стар "Шевролет" - целият е забулен в облак от синкав дим. Това е колата на още никому известните "Гънс Енд Роузес", които са тръгнали на своето първо турне из Америка. Колата ги е оставила посред път и те стопират случаен превоз - така, както са със своите сценични костюми. Целите в синджири, със скъсани дънки, черни кожени якета, каубойски ботуши, дългокоси, рошави, полупияни-полудрогирани, с китари, барабани, тонколони и ентусиазъм... Но кой би спрял, за да качи тези дрипави хипари?! Никой! Те обаче са неудържими и стигат там, закъдето са тръгнали - световната роксцена. Публиката ги приветства - стохилядни стадиони се разтърсват от неистовия крясък на феновете: "Гънс Енд Роузесссссс!!!" Освобождава се мегаволтово напрегната енергия, сгъстена до експлозия. Нужна е само една искра. Един изстрел. И "Гънс" го правят. Защото наистина са "Гънс"!

По същото време в Ню Джърси,САЩ:
Той се казва Джон. Просто Джон. И има френски звучаща фамилия - Бон Джоуви. Но гласът му не звучи като фамилията му - той е прекалено американски. Нахакан, дрезгав, експресивен - това е глас, който звучи като режещ акорд на електрическа китара с опънати до скъсване струни. Този глас вече се разпява в малките, схлупено одимени клубчета на Джърси, откъдето скоро ще изригне, силен и свободен, за да полети с вятъра сред ослепителния "Блясък на славата", която го очаква.

"Изкрещи на дявола" я пускат по радиото:
Отново магистрала. Затлъстяло самодоволен,средностатистическият американец пътува със своето семейно комби, напълнил задните седалки със своето голямо, полуидиотско семейство. Отегчен до смърт, защото няма никакви други мечти, освен прословутата американска, която вече се е сбъднала - таткото американец търси подходяща музика за пътуване по радиото. Минава през сълзлива кънтри балада, през приспивно монотонен речитатив на Франк Синатра, през новини, които съобщават за поредният ураган, отнесъл крайбрежието на някой щат и... Бум! Радиото гръмва. Избухва взрив от електрически китарни акорди и барабани, над които се извисява хипнотично злият глас на Ники Сикс от "Мотли Крю". Песента е "Изкрещи на дявола", която вече звучи по американските радиостанции и стряска летаргичната скука на Америка.

Неудържимата вълна през 90-те:
Инвазията на хардрока започва. Мощна вълна залива цяла Америка, а след това и Европа-"Гънс", "Бон Джоуви", "Мотли Крю", "Синдърела", "Тесла", "Скид роу", "Деф Лепард", "Юръп", "Скорпионс". Хардрокът е безумно млад, пулсиращо жив, дръзко красив, лирично замечтан - романтиката е неговата душа. Романтиката, облечена не в рицарски доспехи, а в скъсани дънки с нарисуван хипарски знак. Романтиката не да запееш сам под прозореца на любимата жена, а заедно със стотици хиляди съмишленици на стадиона. Романтиката да си пуснеш дълга коса, която да развееш свободно, докато куфееш пред касетофона...

Днес, 2009 година-касетките са живи:
Отдавна отминаха 80-те и 90-те години. Заедно с тях и хардрокът. Но старите касетки с пиратски записи на любимите групи са живи. Като тази, която пускам сега в колата си - Бон Джоуви, "Runaway". Жестока е! Затова ще натисна педала на газта малко по-твърдо - хардрок. Защото усещам пулсиращата кръв в жилите ми, жив съм, резервоарът ми е пълен, оборотите на двигателят са високи, а хардрокът е неочаквано още млад... Газззззз!