автор: HariMarSui

- Ох, тежат ми годините, тежат ми- заоплаква се един ден старият коларски път.
- Какъв бях на младини. Препускаха по мен конници, карети с изискани дами и господа, но после движението замря. Започнаха да скърцат по мен само тежки волски каруци, малки каручки с впрегнати магарета. Разбиха ме колелата и копитата и сега, ако завали дъжд ставам почти непроходим. Но...нося историята с мен. Да. Историята.

Защото по откритите в мен предмети човекът ще гради история.
- Че какво е останало толкова ценно в тебе- запита една пътечка, която лъкатушеше нагоре, надолу по склона край пътя и го слушаше внимателно.
- Е, не е кой знай какво. Я подкова или пирон, част от каруца или, абе, какво да ти изреждам? Всичко това е непонятно за тебе.
- Защото съм малка, невздрачна и глупава, нали?- казала обидено пътечката и замълча.
- Е,не се сърди. Аз съм стар и ще ти кажа думите на един голям български писател-„ Пътека ли е води на някъде”. Запомни го.
- Слушах ви и да знаете какви чувства ме вълнуват сега. Аз бях много зает със себе си и като ви изслушах вече съм спокоен- обади се големия модерен асфалтиран път.
- Спокоен съм, че нося и аз история в себе си. Нищо, че сега шумът от летящите коли, свистенето на гумите им и клаксоните, които не спират и денем и нощем ме изморяват.
Пътечката пак била любопитна и попита:
- Ти пък,каква история носиш? В такава риза са те сковали, даже сигурно и не дишаш.
- Миличка, ако отчупят парченце от мен хората след век ще знаят от какво са ме направили. Може би тогава пътищата ще са като писти, но човек винаги се интересува от историята.
- Е, благодаря на всички. До сега слушах, слушах и реших, че и аз съм живял достойно. - каза павираният път- И аз изчезвам постепенно, но знам, че паветата ми тежат на мястото си и че и те носят в себе си част от историята. Нали? Да вървим напред и да оставим всичко в ръцете на човека. А... историята се записва и на най- малкото камъче. Ние,ние сме пътища.Пътища сме.