автор: PLACEBO

Седях срещу моята любов, коминът на старовремската къща.
Наслаждавах му се с всички сетива. Той, както винаги, се усмихваше и аз слушах добрия старик, с лулата, който ми разказваше всичките истории, на които беше станал свидетел...
„Онази година беше черна за селото ни. Що народ измря... Зимата – коварна, няма път, пъртините високи по два метра... Една родилка се спомина, не успяха да я откарат в Станимъка. Добре, че детенцето спасиха. Славчо, пощаджийчето. Голям левент стана и добре се задоми. Той сега одъртя, ама сигур сина му знайш – Митьо, Митьо от магазина!
Тааа... думата ми е за оная зима. Започнаха Поганите дни, мръсните. Чувала ли си за тях... От Бъдни вечер, та чак до Водици. Тогава караконджулите бродят и пакостят, мамка им. Ни сняг ги спира, ни студ. Камъкът се пукаше чак. Голям дзъндзър. Дори, казаха, манастирската камбана едвам я биели и тя замръзнала, горката.
Лятото се беше задомила най-личната и хубава мома на селото ни – Гюлка. Името ù – като нея, чудно разцъфнала роза, красива девойка, умна, учена, пъргава. И с голяма любов се взеха със Стойко. Семействата им такава сватба вдигнаха, за чудо и приказ. Пък момата какъв чеиз имаше само, да не ти разправям. Знаеш животът как върви, всички зачакаха да се появи отроче. Радостната вест не закъсня, малко преди Архангеловден Гюлка и Стойко обявиха, че ще имат дете. Новината бързо обиколи селото ни. Да ти кажа, че имаше една зла душа, която със сигурност им завидя. И тя Гюлка се зовеше. Да ти кажа, май беше от онези, копанарките. Беше дошла някъде от равнината, ожени се за големия син на куция абаджия, забравил съм им вече имената. То друг него нямаше да го вземе за мъж, много обичаше пукницата, особено смокиновата. Тук, в нашето село открай време растат смокини и правят най-добрата смокинова ракия. Спомина се, горкичкият, две лета преди тази зима, за която ти хортувам сега. Гюлка, неговата, сама остана. Никой в селото не я харесваше, вреше си сурата навсякъде, дори на няколко пъти я хванаха да краде от селските дворове. И завистлива беше, не можеше да се примири, че мъжът ù я остави така внезапно. И двете им деца остави сирачета. Пък бедни, бедни годиниии. Няма работа, няма храна. И все Бога хулеше тази жена, той ù бил виновен.
На връх Игнажден грозен слух тръгна, че от манастира са откраднали една икона на Богородица. Малка икона, не голямата, чудотворната. То пък биваше и голямата да откраднат! Голям грях, точно на този празник! Когато нищо не се изнася от вкъщи! Лоша поличба беше това. Хората шушукаха, не излизаха никъде, бяха се изпокрили в миши дупки от този студ. В тия, мръсните дни, се плашеха от таласъмите и караконджулите. Чак до Водокръсти жените не се миеха, не сплитаха косите си, не предяха, не чистеха къщята си.
Слухът за иконата се оказа истина. Тръгнаха и предположения, кой го е сторил, дали е някой нашенец или отдругаде. В тоя студ никой не бе посещавал манастира, ама знае ли чиляк.
Аз нали виждам всичко отвисоко, та и на Бъдната вечер видях Стойко и Гюлка как още по рано притичаха към къщата на свекъра и свекървата, там щяха да срещат празника. Гюлка беше натъкмила едни постни сърми, содена питка и тиквеник. Голяма майсторица беше! Стойко държеше всички бохчи с една ръка, а с другата пазеше Гюлка да не падне в тая поледица.
Подредиха масата, само постни гозби, сложиха бъдника в огнището. И семейството на брата на Стойко беше там. И сватовете бяха поканили – сестрата на Гюлка се беше задомила далеч от селото, та да не са сами и те. Нали на тази вечер се сбираха всички по традиция в къщата на родителите. Свекърът прочете молитва, свекървата прекади софрата и тръгна с тамяна през цялата къща и двора. Като излизаше към сайванта, ù се стори, че една сянка се прокрадна някъде пред нея. Тя изписка, а мъжете дойдоха да видят какво става. Но не откриха никого.
- Сторило ти се е, няма нищо! – успокои Стойко майка си.- Прибирай се, че не е за живи хора навънка!
Мъжете наобиколиха тук и там и се увериха, че всичко е наред.
Очите на Гюлка гледаха тревожно, когато се прибраха.
- Стойе, тук някой тропаше, докато вий бяхте на двора! – отиде в него и се гушна. Той я обхвана като дете, което търси закрила.
- Гюле, казвам ти, няма нищо и никой там в двора!
Старите се спогледаха и като че ли нещо тревожно се настани в сърцата им. Решиха Гюлка и Стойко да останат да спят у тях, място имаше.
Цяла нощ Гюлка се въртя и чак на съмване потъна в дълбок сън.

На сутринта тя не се събуди. Беше бяла-беленичка. Стойко я помисли за умряла и наддаде страшен вой, та чак комшиите чуха. Дотърчаха всички в одаята. Лицето на Гюлка бе застинало и като че ли странно блаженство я бе обзело. Дишаше, все още дишаше! Едвам доловимо, но на огледалцето, което поставиха пред лицето ù, се видя. Стойко плачеше сподавено, коленичил до леглото ù. Родителите на Гюлка седяха до тях като гръмнати. Детето им, което чакаше дете... Боже, смили се над нас, грешните!
Мълвата, че Гюлка е на умирачка, тръгна бързо из цялото село. Най-хубавата и сгодна мома! Лошата поличба с откраднатата икона вероятно това вещаеше. Един Бог знаеше!

Гюлка стъпваше боса по росната тучна ливада и се радваше на слънчевите лъчи, които я погалваха нежно и някак си примамливо. Толкова свежо зелено, осеяно с всички цветове на дъгата, не бе виждала през живота си! Учуди се, като видя накуп поникнали пролетни, летни и есенни цветя. В съзнанието ù, някъде далеко, се носеше едно съмнение, че е зима и има много сняг. Но красотата, която сега се разпростираше пред нея, я караше да не се замисля за нищо. До нея вървеше някаква жена, Гюлка бе убедена, че я познава, но нито виждаше лицето ù, нито разбра по гласа коя е. Птички летяха около тях и чуруликаха омайно. Повървяха още малко и достигнаха една река. Жената каза, че трябва да намерят моста. Гюлка неохотно се съгласи. Не се сещаше да попита къде отиват. Може би защото ù беше много хубаво и леко на душата.
„Стойко” – я прониза една мисъл. Поспря и се опита да обясни на жената, че има мъж, който се казва Стойко. И че ще имат другото лято рожбичка! Някаква сила обаче я накара да върви редом до жената. Щеше да ù обясни по-късно.

В съня си Гюлка се изпоти няколко пъти. Вече четвърти ден тя лежеше неподвижна. Докараха доктор от Станимъка, той не можа да разбере какво ù е. И двете баби – знахарките на селото – баба Мария и баба Деля – и те не можаха нищо да направят. Два пъти я изкарваха на снега и обтриваха тялото ù с лед. Мислеха, че студът ще я събуди. Нищо не стана. Постоянно даваха успокоителни билки на Стойко и майката на Гюлка. Те двамата стояха неотлъчно до леглото на младата жена.
Останаха три дена до Новата Година. Вместо празнично настроение, всички бяха с оклюмали глави. Цялото село беше в готовност да чуе църковната камбана да бие за умряло. Лекото дишане на Гюлка запотяваше огледалцето. Стойко го слагаше пред нея начесто. Като че ли искаше да се успокои, че Гюлка е жива.

Жената прегърна Гюлка през кръста и ù пошушна, че вече наближават моста. Пред очите им се откри една широка поляна, още по-красива и омагьосваща от досегашните зелени ливади. На края ù се откри мост, който минаваше над реката. Гюлка не успя да види водата, но чу нейния тътен. А от другата страна ги чакаше един снажен и напет конник на бял кон. Лицето му не се виждаше, но тя остана с усещането, че се усмихва. Жената каза на Гюлка да му помаха с ръка. „Кой е той?” Отново не успя да зададе въпроса си, само си го помисли. Тръгнаха по моста...

Стойко забеляза, че Гюлка изхърка в съня си и като че ли се отпусна. Веднага сложи огледалцето пред носа ù. Нищо. Изтръпна целият. Затаи дъх, още малко ще го подържи.

Белият конник слезе от коня си и протегна ръцете си към Гюлка. И тя протегна своите към него. Изведнъж той се отдръпна. Обърна се към другата жена:
- Ти кого си ми довела?
- Гюлка, нали така заръча?
- Не тази, другата Гюлка казах!
Думите му бяха като нож. Врязаха се дълбоко в съзнанието на Гюлка. Някаква невидима сила я върна обратно по моста, към зелената полянка. Цветята бяха като размити и цветовете им като че да не бяха същите. Тревожност я обзе. Тревожност за Стойко. Нямаше го до нея, къде ли се е заплеснал, че не идва...

Гюлка отвори очи. Няколко дълги мига тя гледаше мъжа си право в очите, без да разбере какво става. Гледаше някъде зад него.
Стойко потрепери, не знаеше дали да се радва. Очите на невестата му бяха безизразни. Погали косата ù и я целуна по челото. Тя започна да възвръща цвета си. Бузите ù леко порозовяха.
- Стойе, къде беше, че толкова дълго те нямаше? – мъжът ù отново я целуна и хвана ръцете ù в своите. - Погребахте ли Гюлка, Стойе?
Стойко остана учуден:
- Какво говориш, миличка, Гюлка си е жива и здрава!
- Много съм уморена, пътувах надалеко – въздъхна тя. – А не помня къде...
Всички в къщата на Стойковите родители се бяха скупчили около леглото на Гюлка. Мислено благодаряха на Господ, що молитви му отправиха! Пред очите им ставаше чудо – тяхната мила дъщеря и снаха живваше с всяка измината секунда.
След около час чуха църковната камбана да бие на умряло. Оставаше още един ден до Новата Година.
Новината бързо се разнесе из селото ни. Намерили другата Гюлка починала в преспите, в горичката до манастира. Какво е правила там, никой не знаеше. Тръгнаха слухове, че тя е откраднала иконата и че е искала да я продаде на лоши хора. Децата ù останаха кръгли сираци.”

Старикът всмука жадно от лулата...
Аз го слушах като омагьосана.
„Дали Бог наказва хората, които не спазват Божиите заповеди и които допускат Седемте смъртни гряха... Завистта до това води. А ти живей според писанията и ще спиш спокойно...
Ще дойдеш пак при мен, нали? Не съм ти разказал за моста до Бажовия вир... Сполай ти, че ме изслуша и Бог да те води!”

Стоях безмълвна много дълго до моята любов. Спомних си за една жена, моя колежка, която ми бе разказала същия сън, за белия конник и полянката с цветята и чуруликащите птички.
Мислено склоних глава пред Белия конник...
Бог знае...
Кога, защо и как...


----------------------
Из цикъла ми "На раздумка със стария комин"

Евгения Маринчева
Сирни Заговезни `2010