Тя й каза „Бъди щастлива, Ди! Дано обичаш!” и я заплю в лицето. Вълнистите й коси образуваха нещо като огнен нимб и я изпердашиха през устата. Усещането беше като заливане с киселина. Ясна е работата, рече си Ди, циганката е права и сега ще вра в казана! Така е, като не вярваш в любовта!
Циганката разклати пищната си фигура към димящите в далечината цигански огньове, катунът им беше леко щрихиран в мъглата, като картина на Моне, от ония мъгливите...Изглежда неизвестно някакво зло бе сторила Ди и циганите си отмъщаваха по цигански начин – с любовни кинжали и клетви да е ялова или дамгосана пред хората, нищо, че не знаеха, че има две родени деца и никакви дамги не вършеха работа за отчаяния човек, живия мъртвец.
Живият мъртвец си ходи на свобода и сам кълне, без чувства, без емоции и разни други глупости. Само погледнете големия град и ще разберете какво казвам за живите мъртъвци.
хххххххххх
Мъжът, когото Ди набеляза стоеше самоустойчив на масата, не очакваше никого и дори не я погледна, когато приседна до него. Тя грабна чашата му и я изгълта на един дъх. Скандализиран непознатият се сепна, ала нищо не каза.
- Сега и Вие ще ме заплюете и обричате, нали?!
Дали не би да беше луда някоя, изтървана от близкия психодиспансер? Мъжът втрещено я изгледа – пригладена коса в кок, костюм, очевидно формална личност от най-формалните. Очите й бяха единственото нещо в контраст с външността й – излъчваха огнена емпатия и разкъсваха всичко де що им се изпречеше насреща. Очевидно бе луда.
- Ще си имаме неприятности! Що не се разкараш? – ядно отвърна непознатият мъж с празната чаша. Потърси с поглед помощ от келнера.
- Защото! – тросна се Ди – Имам важна работа с Вас, уважаеми! Имате да плащате стари дългове!
- Какво рече?! Откъде се взе, жено безумна? Събери си чантата и палтото и изчезвай! – мъжът не разбираше, бе затворил всички врати в живота си.
В този момент сервитьорът се приближи:
- Добър вечер! Какво ще желаете?
- Ще желая една огромна водка с лед и една кана доматен сок с половин изцеден лимон вътре, после искаме спокойствие! Друго не желаем! – нахалницата се усмихна кучешки. Сервитьорът отмина.
Мъжът се завъртя неспокойно на мястото си. Затвори вестника си и се приготви за тръгване. Ди се вкопчи в ръката му.
- Стой тук и не мърдай, остават още два часа и ще ме слушаш, пък после да видим...
Покрай масата им мина цветарка, която носеше голяма кошница, пълна с фрезии – евтини пролетни стръкове за евтини любовници.
- Купи ми цвете, а аз ще ти пророкувам, става ли? – каза Ди и стисна още веднъж ръката на мъжа.
- Слушай, нахална си! Бягай оттука! Ще извикам полиция, маце! – мъжът се наду като президента на обединените републики. Републиканец.
- Купи ми цвете и няма да издам, че мамиш жена си! – туй беше мантрата за мирност на Ди.
С думите й, кръвта в жилите му изстина. Втвърди се като изсъхнала кал по друмищата, а движенията му станаха насечени като ликото на стара върба. Без да съзнава действията си, мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади гланциран кафяв портфейл. Не гледаше въобще в него, когато извади оттам някаква банкнота и я подаде на цветарката, която тъкмо минаваше покрай тях с подканяща усмивка. Няколко фрезии в кошницата й надигнаха глави и се втренчиха с лилавите си погледи в мъжа. Той подскочи от уплаха – светът започна да му изглежда прекалено жив.
Фрезиите пуснаха мигновено коренчета, когато Ди натопи букетчето във вазичката на масата. Видимо по стъбълцата им потече органичен сок нагоре към цветовете. Светлината в ресторанта попи по сакото на непознатия мъж и той се огледа, сякаш му никнеха крила. После той погледна Ди и не повярва на очите си – косите й се виеха като живи стръкове, тъмните й дрехи порозовяха, а очите й преливаха от кафво в искрящо зелено. Върху дланите й се изписваха сами странни рунически надписи. Мъжът реши, че умира.
- Не умираш, приятелю, просто си се откачил от илюзията. Състоянието ти е временно – само докато изрека това, което трябва да ти кажа и ще свърши. После живей както искаш! – отговори Ди на мислите му.
- Аз съм проклета от циганка и имам да върша заради това работа с непознат. Докато не я свърша – няма да се отрече клетвата от мен! Хм, не се страхувай и аз бях като теб, сива мишко! Слушай, няма да издам, че мамиш жена си!
После пиха водка, много водка пиха. Пиха я с доматен сок, после само с лед, а накрая съвсем чиста. Напиха се, ала светът продължи да му изглежда като жив – масите в заведението, поклащащите се завеси, прозорците, които ту му се струваха някакви изкривени сфери, ту лицата на жени, минали през живота му. После му се стори, че в стената срещу тях се отваря врата и мъжът реши, че е тотално пиян, но не се въпротиви, когато двамата с Ди минаха през нея....
хххххххххх
Катунът бе безлюден. Картонените стени на къщите бяха надупчени от птиците, а по покривите от стари мокети и велпапе курешките на птиците бяха образували дебел пласт като одеало така, че да не прониква никаква дъждовна вода. Тук-там се виждаха ръждясали кюнци, приспособени за комини. Кюнците пушеха. Пушеците бяха смрадливи и лютиви.
Калта преливаше между къщичките. Един дръглив кон беше вързан за кол в средата между къщите. Конят сякаш спеше прав, опашката му не помръдваше. В далечината към залеза се мяркаха оголялите първи дървеса на гората. Чуваше се глух стон от брадва – някой сечеше дърво.
Катунът бе безлюден, сякаш циганите си бяха тръгнали внезапно, зарязвайки дори котлите върху огньовете си.
Ди се приближи към коня и го загледа. Краката й бяха обути със стари гумени ботуши, намърляни с кал. Косата й висеше на фитили, мокра от дъжда, напоена с пушек. Лицето й излъчваше светлина. Търсеше циганката, ала циганката бе потънала вдън земя. Нямаше кой да отрече клетвата от Ди. Тя седна върху една изсъхнала туфа трева току пред главата на спящия кон.
Мърлявото време ръсеше мърляв дъждец над циганските къщи и главата на Ди. Наблизо имаше капчук – капеше дразнещо върху дъното на една пробита ръждясала тенджера. По-нататък в калта се валяше гумена детска топка и гола пластмасова кукла с едно извадено око. Ди стана от мястото си и се приближи до куклата, наведе се, вдигна я. Изцапа ръцете си с кал и се избърса в палтото. Вгледа се в единственото око на куклата – то бе искрящо синьо, найлоново-синьо око с пластмасови кафяви мигли. Устата на куклата бе намазана с червен пастел за рисуване. Със същия пастел нечия детска ръка бе нарисувал върху куклата две женски увиснали гърди – зърната им сочеха надолу. „Хм, твърде стилизирано!” – си помисли Ди. Държейки куклата се огледа отново и забеляза пръта, за който бе вързан спящия кон.
След туй тя погледна отново вкиснатото циганско небе, от което можеше да се сипят единствено клетви, падащи в полет птици и дъжд, а накрая със сила набучи голата изрисувана кукла на дългия прът.
„Да знаят, че съм идвала!” – мантрически произнесе Ди и тръгна обратно към селския път и жълтото такси, което я чакаше там.
ххххххххххххххххххх
Мъжът се казваше Анхел и на сутринта се събуди с ужасно главоболие. Първата му мисъл бе, че е станал жертва на страхотна измама, в която са го упоили, за да го накарат да се чувства иреален и да го оберат. Поради тази причина Анхел, въпреки страшното главоболие скокна и бързо се добра до палтото си. Изрови портфейла си и бръкна в него – парите и кредитните му карти си бяха на мястото. Нищо не липсваше. Часовникът му стоеше върху нощното шкафче и цъкаше.
От рязкото ставане Анхел залитна. Стомахът му се сви. Повърна върху черджето пред тоалетката в банята. Чувстваше се като изтърбушена стара кушетка. Стори му се, че вдига температура. След това започна по малко да осъзнава, че действително нещо не беше в ред – дори да се напиеше до безсъзнание, никога не бе повръщал, никога не е имал чак такъв махмурлук. Както стоеше на колене пред повръщаното Анхел огледа вените по ръцете си за евентуални дупки от убождания, а после това му се стори глупаво. Никой не би го упоявал с игли, по-скоро биха му сипали нещо в чашата...Изправи се на крака, овладя световъртежа. Приближи се към огледалото в банята и се огледа – първо лявата старана на лицето, после дясната. Изглеждаше като стар идиот, като спаружена изсушена гъба, като оголена кост. Нещо наистина не беше в ред.
Върна се в стаята, разгледа внимателно всичко – вещите му стояха разхвърляни в обичайния си безпорядък. После се обади в рецепцията.
- Моля Ви, кана кафе в петстотин и трета стая...Да, ако може и камериерката, ще ме извините за безпорядъка в банята. Междувпрочем – коя дата сме, мила?...Така ли? Сигурна ли сте? Не, не, няма нищо, бях останал с убеждение, че вчера сме четиринайсти! Благодаря!
Косата му взе да настръхва. Анхел се хвърли върху вчелашния вестник, който бе оставил предишния ден на масата. Включи осветлението, тъй като му се стори, че е сумрачно и може да не прочете както трябва. Датата на вестника бе четиринадесети февруари. Сетивата му играеха някакъв безобразен абсурден цирк. Сигурен бе, че вчера бе четиринадесети и точно това снощи прочете във вестника. Дори си спомни една реклама „Зарадвайте за празника любимия си с романтична вечеря под пламъка на свещите „Амур”. Сигурен бе, че снощи беше в хотелския ресторант и докато вечеряше някаква странница седна на масата му, а покрай тях мина една цветарка с огромна кошница, след това пиха със странницата киселата местна водка до откат...
На вратата се почука. Анхел отвори на сервитьора и грабна от ръцете му подноса с кафето. Сервитьорът се посуети, но го лъхна миризмата на повръщано от банята и се досети, че няма да го огрее бакшиш.
Анхел стовари подноса на масата, наля си кафе, то имаше трапчива миризма, отново му се повдигна и се отказа от него. Погледна през прозореца – електронният часовник, закачен на фасадата на северното крило на хотела мигаше в червено. Цифрите му сочеха, че е дванадесет и петнадесет на четиринадесети февруари – неделя. Беше два градуса над нулата по целзий. Влажността беше твърде висока, а атмосферното налягане – нормално за сезона. Мъжът се отпусна. Представи си, че е далеч и нищо от случващото се не се отнася за него. Седна в тапицираното в зелен плюш кресло и отказа да мисли изобщо. Часовете минаваха през него, пронизваха тялото му сякаш бе от въздух. Неусетно се свечери.
хххххххххххххххххххххх
Живият мъртвец ходи на свобода и прокълнат сам кълне другите, без чувства, без емоции и разни други глупости. Погледнете големия град и ще разберете какво имам предвид за живите мъртъвци.
Тъй и Ди бродеше, неуспешно ранена от любов, сама отрекла любовта и приличаше на избягала от преизподнята сянка, която отваряше врати ту в стените на разни ресторанти, ту в душите на хората.
На следващата вечер отново влезе в хотелския ресторант и потърси Анхел. Той седеше отчаян на масата си също като изгубено пале по пътя за големия панаир.
- Здравей, Анхел! – успокоително му каза Ди, но Анхел само надигна погледа си, който стигна до гърдите й, а след това припадна отново в неговата си дупка.
- Не бягай, нищо не се е случило! Просто видя света такъв, какъвто е извън илюзията!
Нищо успокоително на пръв поглед, но всъщност в думите й се съдържаше есенция, която пареше езика и трудно можеше да се онагледи. Тъкмо това бе направила Ди снощи – онагледи проклятието на циганите. Сама отрекла любовта, трябваше да покаже истинския свят на другите, отрекли любовта.
Цветовете около масата на Анхел отново заиграха магическия си танц. Снощните фрезии, потопени в стъклената вазичка започнаха да разпукват цветовете си, а някои от тях започнаха да окапват по надупчената от цигари покривка. Самата покривка започна да се извива като гърба на настъпена змия и пепелникът и чашата с водка на Анхел върху нея промениха облите си форми и започнаха да се разтеглят и свиват ритмично пулсиращи, сякаш живи същества. Цигарата в пепелника затанцува и на Анхел му стана чудно как извивайки корпуса си не се счупва и не посипва накълцан тютюн наоколо.
- Не бягам вече! Струва ли си да бягаш от лудостта?! – идеше му да се разплаче, но вместо това просто скърцаше думите изпод зъбите си и те падаха като обли камъчета по покривката, търкаляха се като рубини и изумруди и покривката заприлича на опръскана с речна вода.
- Ходих при циганите отново, но не ги намерих – сякаш са се изпарили, като внезапно грабнати от великанска десница и отвлечени в нищото! Никой не намерих. Само един дръглив нещастен кон, но и той спеше, така, както си беше изправен! – добави Ди – Почерпи ме с водка! Викни да донесат и голяма кана с доматен сок!
Мъжът вдигна ръка, а когато келнерът дойде, заръча поръчката на Ди. Двамата с нея стояха и дишаха, а когато единият вдишваше, другият издишваше, после обратното. Мълчанието бе пъстро и хармонично движещо се между двамата. С мълчанието си казваха един куп неща. Предимно споделяха мислите си и в отговор един друг си кимаха. Отсрани погледнати приличаха на двойка презрели дервиши изпаднали в умопомрачителен транс.
- Защо те е проклела циганката, Ди? – в един момент отрони устата на мъжа.
Тя се замисли за кратко, а през това време косата й растеше като жива трева. Тъкмо, когато косата й трябваше да стигне кръста, тя вдъхна въздух и реши да отговори, така, че косата й спря да расте.
- Не съм много сигурна, но мога да кажа, че сърцето ми е празно. Живея без да обичам никого доста години и бе добре това, тъй като лодката на живота ми не бе вълнувана от никакви съмнителни катаклизми. Изглежда нещо е видяла у мен онази парцалка и ме заплю в очите. Рече, че на всяка цена трябва да те намеря.
- Знаеш ли, Ди, че и моето сърце е празно? Трамваите си вървяха, домът ми беше подреден и в него имаше жена, пътувах както всеки по работа...Сега, виж думите ми как се търкалят като скъпоценни камъни по масата...Не е нормална тази работа, Ди!
- Хм...С теб минахме ли снощи през една врата, която беше точно на онази стена? – попита го Ди и посочи южната стена на ресторанта.
- Минахме! А ти ме държеше за ръка и беше гола!
- Стига, бе! Наистина ли? Какъв срам... – Ди изрече тези думи съвсем безизразно, точно като дрогирана.
- Всъщност, може би, аз те гледах гола, а ти да не си била! Вече нищо не знам и не съм сигурен! Във всеки случай беше хубава и те пожелах, но от толкова страх не посмях да ти кажа, че си хубава и...така!
- А къде отидохме като минахме през онази врата? – отнесено попита Ди.
- Не помня! Може да сме ходили при циганите?
- Съмнявам се! Сипи ми, моля, още водка! Точно така...Не, не толкова, остатъка напълни с доматен сок! Благодаря!
После двамата пушиха дълго. Минаха часове, а на тях им се сториха минути. През тези часове Ди огледа Анхел и намери сребристите му слепоочия за прекрасни, кривият му нос, който хвърляше сянка върху лявата буза - за великолепен, а стърчащите косми от носа му – за очарователни. След това Ди започна да повтаря наум името му „Ан-хел, Ан-хел, Ан-хел, Ан-хел, Ан-хел...” до степен когато вече звученето на думата в главата й стана безсмислено и доста скучно. И каза:
- Скучно!...
- М? – сепна се мъжът.
- Когато се повтаря упорито и дълго, името ти става скучно и без смисъл!
- Аха! Аз пък си представях накъде е посоката на сянката ти, докато лежиш в леглото ми! Ляво или Дясно?
- Моля?
- Обърни се надясно!
Ди се обърна на ляво. Наляво имаше стена.
- Другото дясно, скъпа! Господи, колко си смешна!
Ди се обърна надясно, а там се мъдреше абажурът върху масата им – хвърляше светли кръгове върху едната ръка на Анхел и по раката му започнаха да растат малки калинки, червейчета, мухички и други разни личинки от светлина. Фотоните светлина си играеха и танцуваха върху ръката му. Анхел се смееше.
- Определено не е надясно! – той беше щастлив.
- Кое?
- Посоката на тялото ти! Докато лежиш в леглото ми! Наляво е – сянката ти пада косо и оформя гладка кожата ти. Наведи се! Не, не напред, килни се встрани! Браво! Точно така! Сега виждам колко ти е хубаво докато се любиш! - Ди усети аурата му вътре в себе си и се учуди как се е случило това.
Келнерът се беше подпрял на бара и през това време се чудеше как да изгони пияните си клиенти. Накрая се приближи до двамата и учтиво ги предупреди, че ресторантът затваря, за което трябва да платят сметката си.
хххххххххххххххххххххх
Сянката й очертаваше перфектно тяло върху чаршафа. Първото, което той видя бе сянката й. Надигна се на лакет и се втренчи глупашки в нея. Ди си бе отишла, във въздуха витаеше парфюм от фрезии, а прозорецът беше отворен и нахлуваше режещ студ. Анхел скокна и затвори шумно прозореца. После се обърна отново към леглото и зяпна – сянката й беше там. Започна да мачка чаршафите, разкъса калъфката на възглавницата. Дори изпадна в лек бяс, ала сянката не изчезваше. Сякаш се присмиваше на голотиите му. Анхел се погледна – бе гол и вкочанен от студ тъй, че членът му бе придобил състояние на скрит в черупката си охлюв.
Навлече набързо снощните си дрехи и хукна навън. В бягството си от нейната сянка се изгуби. Препъваше се в тротоарите, надничаше из витрините на магазините, но вътре намираше само пластмасови манекени – продавачки или клиенти, не беше сигурен. След това хвана такси и по интуиция указа на шофьора посоката на циганския катун. От приказките на Ди горе-долу го ориентира за местонахождението му, пътуваха не много дълго, калните улици през които минаха му внушиха сигурност, че е на прав път.
Накрая излязоха извън града и поеха по някакъв селски път. Пейзажът се смени с глупави пусти ниви, накацани от самотни гарги. Направи му впечатление небето – похлупено като корито на перачка. „Хм...атмосферното налягане е нормалното за сезона!” – си помисли. Запръска дъжд. Шофьорът на таксито пусна чистачките и те заскърцаха симетрично на глухотата в душата на Анхел.
По някое време подминаха една отбивка, в края на която отдалеч личаха шапитата и картонените къщички на катуна. Анхел накара шофьора да спре и го помоли да почака. Хукна навътре в полето, там, където бе видял катуна, а любовта му към нея вече го разкъсваше на парчета от невъзможност да се състои. Калта превтаса до коленете му, опръска скъпия му балтон, но това не му направи впечатление. Стигна запъхтян в центъра на къщите, при кола, където бе завързан спящия кон – самият кон стоеше неподвижен като истукан, сякаш някой невидим бе изсмукал живота му и го бе превърнал в призрачна статуя. На върха на кола се люлееше обезобразената кукла със стилизираните женски гърди, която вятърът движеше като ветропоказател. Главата й сочеше на изток и Анхел погледна в тази посока. На ъгъла на една кашонена къщичка, в туфа изсъхнала трева седеше циганката. Анхел я доближи.
- Добър ден!...- преглъщане. Пауза. – Една жена да е минавала скоро? Ей толкова висока, възпълничка, с много изразително лице? Не? Има особен белег на дясната буза и различни на цвят очи?
- Замина си! Като пушека на тия къщи! – рече безусловно циганката и кимна към катуна, без да откъсва поглед от туй, що вършеха ръцете й. А ръцете й чевръсто връзваха възли и неотклонно следваха нишката на стоте конеца, от които правеше някакво текстилно изделие за продажба. На Анхел му се стори, че вае магия.
„Отчаяно се връщаме в стъпките на любимия си!” – помисли си той и му стана горчиво. Постоя още минута срещу нея в пълно мълчание само с едната горчива тръпка и разбра, че и тук няма да я намери. Докато се връщаше през калта към таксито ято гарги премина над главата му, летейки ниско, толкова ниско, че той успя да ги преброи и да разгледа тъмнозелените нюанси в перата им.
Зад гърба му циганката спря танца на ръцете си, погали гърба му с поглед, урочаса го: „Бъди щастлив, Анхел! Дано обикнеш непозната!” и плю встрани. Вълнистите й коси образуваха нещо като огнен ореол и изпердашиха през кръста мъжа. Усещането за него беше като саблен удар. Той се обърна, а на лицето му бе изписана физическата болка на крушенеца. Знаеше, че сега има да върши някаква работа с непозната и искаше да попита още нещо, но така и не се сети какво.
Бабичката, която плетеше се усмихна накриво, махна му за довиждане и се провикна:
- И да знаеш, момче - когато Господ затваря вратата, винаги отваря прозорец!