Ще изтръгна тази любов от сърцето си.
Ще я смажа с пренебрежение.
Ще и позволя да ме отвлече
отвъд онова опасно разстояние,
от което няма връщане назад.
До онази граница, където не могат да се различат
любовта и омразата,
вкопчени една с друга в слепотата си,
и ще я стъпча в краката, на хиените ще я поднеса...
после от нея няма да има и остатъци...
Ще изтръгна тази любов докрай.
Празното място - опустошено да остане,
и като в пустиня - само самота и пясък -
какво би могло да просъществува там -
само времето, повлякло ни в себеизгнание.
Дори няма отчаяние... Дори няма печал...
Просто ще съм малко по-уморена от нещата в този живот -
бездна от страх.
Искам да ми се случи нещо повече от това -
да ме оставиш обичаща и нещастна.
Искам да съм за теб нещо повече от споделено бягство.
Искам огънят, който ме изгаря, да не е тайна за света около нас,
дори за един бегъл проблясък зад ъгъла спрял се
и оставил всичко там...
А после - дали го е имало, дали го е нямало -
други ще разказват.
Ние - други ще продължим нататък...
Тези рани никога не зарастват докрай -
потъването в забрава не значи забравяне.
Недоказано е, че времето лекува и това.
Но проверява...
Тази любов е като камък на шията. И за двама ни.
Да се опитаме да я забравим - щом нямаме право да я пожелаем?!
Замини нанякъде. Пропий ограбеното.
Аз ще премина през чистилището си,
жертва ще се принеса на някого,
а теб ще те страдам...
Тази любов няма право на щастие -
обречена е да унищожава
и на никого не трябва, освен на нас...
Тръгни си... Единият трябва да го направи