автор: Iren_Davidoff

2006. на сутринта се събудих преди него и го гледах, така както само една щастлива жена може търпеливо да гледа. Продължително.
Той спеше на възглавницата, като че ли само беше притворил очите си; беше невинен в съня си като малко дете. Много беше красив и много нежен! Слънцето падаше върху лицето му и позлатяваше косата му. Събуди се и ме погледна , усмихна се пак с тази безумно красива усмивка, която ме накара веднага да се прилепя към тялото му и да си пожелая времето да спре. Той ме притегли. Стисна ме, Страстно. Аз се понесох заедно с него нагоре в небесата, върху едно малко розово облаче, където се почувствах малка, слаба и добра!
1979. Лежахме в леглото му, беше красиво. Заспивах, усмихната, бях си заслужила тази любов, нали?
-Ирен, мила моя, не се сърди. Снощи обещах да не те лъжа...След десет дни пристига приятелката ми. Тя също като тебе е от Бургас, тя също като тебе има дете, момче, също като тебе не се е омъжвала. Обещах й да се оженя за нея!
Сякаш не чух, после не с еизненадах. Побиха ме тръпки. Ръцете ми нервно затрепереха и седнах в леглото.
- Не искам нищо да знам – изкрещях- Защо й изневеряваш, като я обичаш? Защо постъпи така с мен? Един мъж първо разрешава проблемите си, преди да започне нова връзка. Искаш да се жениш за нея, това е сериозно! Какви ги вършиш-бях побесняла.
Какъв късмет! Искаше ми се да я открия тази моя съперница и да я оскубя. Аз тъкмо си го бях намерила и си го бях харесала. Тъкмо нещо стана между нас. Исках да стана от леглото, затова посегнах да си спусна краката на пода. Да бе изчакал с откровеността си поне до сутринта.
- Чакай, не ме вини! Нима съм виновен, че те видях и се влюбих в теб. Щом те съзрях, реших, че ще бъдеш моя, на всяка цена!
- Какво искаш от мен, пусни ме! Какво е това, какво-ти откачаш. Тръгвам си.
- Не си тръгвай, моля те, стой. Не си отивай, моля те. Ти си необикновено момиче, ти си моето малко искрено и добро момиче. Не искам да те губя! Разбери, че ще полудея. Не знам какво да правя, но ти влезе в моя живот?!?
- Влязох в живота ти, така ли? Постъпката ти е абсолютно неоправдана и необяснима!
Задушавах се от плач. Тъкмо нещо красиво беше станало, имах нужда от любов, много я исках тази любов с него, с какво бях по-различна от другите, защо не можех да намеря един мъж, който да е само мой? Защо трябваше красивото чувство да абортира преждевременно, то така искаше да се роди. ...чувствах се като начупен китайски порцелан.
- На мен също ми е тежко, аз съм объркан!
- Искам да спя-казах.
Захапах завивката със зъби и обърнах гръб. Мъжете са такива идиоти. Забъркат някоя каша, а после се правят на нещастни и сантиментални или пък объркани.
На сутринта си тръгнах, не поисках да ме изпраща; бях недоспала, уморена и разочарована.
В лагера пристигнаха нови почиващи. Пристигна едно русо момче с интелигентна физиономия. Няколко пъти влиза в стаята ми, носеше ми дърва, палеше ми печката, направи ми чай. Покани ме на разходка. Отказах. След обед ми сложиха в стаята съквартирантка. Беше сладко момиче. Станахме приятелки. Събрахме се после в столовата, греехме се на огъня, пеехме песни. Ромес дойде и ни покани на парти. Реших да не ходя до вилата. Другите студенти отидоха горе, дори не разбраха, че не съм отияла с тях; легнах в стаята си. Само русото момче дойде и чукна на вратата. Искаше да бъде с мен. Отпратих го. Седях и се греех на печката. Болеше ме, знам ли кое по-напред. Болеше ме сърцето, душата, тялото. Бяха само два дни, много малко време, знам, но той ми харесваше. Исках го. Не знам дали беше любов от пръв поглед? Защо пък да не е? Защо да не е само мой! Допадаше ми, харесваше ми, привличаше ме, чувствах у себе си буря от желание и страсти. Любенето ми харесваше, тръпката беше налице, още усещах ръцете му, устните му, лицето му. Изпитвах желание да се слея с него, да бъда малка и добра и да станем едно цяло. Обаче, както става в приказките за лоши деца, аз имах вече съперница, сигурно беше грозна като баба Яга. Всичко ми горчеше. Ако не беше като мен, самотна майка с дете, което е страшно в нашето социалистическо общество, аз бих се борила за себе си и за любовта си, но и тя като мен беше „яла” шамари. Нашият доктор й беше обещал брак. Как да я изместя, нали след време с мен щеше да се случи нещо лошо.
Да пътуват и двамата, да ходят където искат, майната им, без мен, да ги няма...
Той дойде и чукна на вратата. Не му приех поздрава, не го погледнах.
- Как мина следобеда? Добре ли си?- сложи ръката на коляното ми.
- Какво мислиш, че се чувствам като обречена на смърт ли? Дойдох в Рибарица да се забвлявам и се забавлявах. Какво толкова е станало, докторе?
Той трепна, после стана и отвори гардероба, извади коженото ми палто и ме облече.
- Искаш ли да отидем на кино? Всички са горе в голямата вила и гледат филм. Ела, ще те заведа там!
Нищо не казах, излязох навън, снегът хрупкаше под краката ми, елите размятаха бодливи клони с обидени лица. Не го хванах под ръка, вървях като насън. Истина ли беше, може би се беше пошегувал. Нима имаше друга? Защо? Минахме по дългия път. Нарочнои? Светлините на къщите мижаво трептяха, далеко лаеха кучета , не се виждаха никакви хора по снежните улици. Носът ме болеше от студа, а докторът който винаги се къпеше преди да дойде при мен, пак беше без шапка и с гола глава.
- Докторе, нали уж щяхте да лекувате сърцето ми? – казах му саркастично.
- Не се безпокой! Ще го излекувам!-каза го ей така, машинално, беше тъжен.
Нищо не си казахме, не се докоснахме, не говорехме. Гледахме някакъв тъп филм. После седнахме при Ромес; Иван пееше италиански песни, Докторът седна зад бара, пиеше мълчаливо и ме наблюдаваше отстрани. Иван разправяше на всички колко ме бил харесал, той самият, но Докторът ме бил свалил. Роберт бил спечелил. Ох, така се ядосах. Тия простаци за каква ме вземат, да не съм им стока за размяна?Излязох уж за малко и тръгнах сама през нощта; свиреше вятър страшен, не ме беше страх; виеха свирепи кучета, не ме беше страх; елите хвърляха сняг в очите ми, не ми пукаше. Прибрах се в лагера, новото момиче спеше в стаята, аз заключих вратата и легнах с дрехите си.
До края на смяната повече не се вяснах нито в лагера, нито във вилата; всеки ден бях в Тетевен, или на разходка, или сама, или стоях у новата ми приятелка Галя, жената на Цуни, с която се запознах в механата. Ходех у тях да пием кафе и да пушим.
В последната вечер в студентския лагер, организирахме парти, беше в столовата, там се събрахме всички студенти, бяхме си купили алкохол. Микрофонът бучеше, а русото момче танцуваше с мен, дансингът беше ная, чувствах се карсива и интересна. Летях от щастие; алкохолът ме превземаше, главата ми бучеше, момчето ме премяташе на рокен рол все по-бързо и по-бързо. Бях страхотна танцьорка, бях играла балет, бях танцувала години наред. Всички момичета ме гледаха завистливо. В горещата на задимена стая, не видях кога домакинът и докторът бяха влезли и седнали до огъня. Изведнъж го съзрях, пуснах се от танца и му подадох ръката си:
- Докторе, пулсът ми! Моля Ви! –бях задъхана и щастлива - Ах, какъв танц? Не танцувате ли, Докторе?-запитах все едно, че нищо не беше се случвало някога между нас.
Той разсеяно премери пулса ми и гледаше сериозно в домакина, с когото говореше.
- Получих мозъчно сътресение от премятане...-смеех се щастливо.
Тръгнах към дансинга и русото момче се залепи за мен, бедра в бедра, ръце в ръце. До края на вечерта аз бях центърът на внимание, както обикновено, аз танцувах, бях мокра от пот, а русото момче усилено се бе лепнало за мен. Сваляше ме упорито. Аз се поддавах. Към края на вечерта, омагьосани от танца и алкохола, ние двамата едновременно паднахме на пода, от което ми стана неудобно. Седнах на стола до огъня. Докторът танцуваше е една студентка. Защо ли точно с нея? Напук? Нали? Ха-ха! Видя ме, че седя на стола, дойде до мен, хвана главата ми с две ръце и каза:
- Запомни завинаги: обичам те!
Забиха камбани, потното ми лице се стопи в ръцете му, всичко наоколо се залюля, а снежната вечер бучеше навън, прозорците стенеха, лагерният стол бе бална зала в зимен дворец; Пепеляшка беше със своя Принц. Докторът ме хвана за ръка, изведе ме навън, взе палтото от стаята ми и ме повлече към селската кръчма. Беше късно, по масите седяха скиори и няколко местни със сурови планински лица, зачервени страни и потни кани вино пред тях. Стисках му ръцете, целувах го с очи, мислено го обичах. Не ядохме; аз седях и го гледах, той мълчеше и пиеше. Станах от масата, приближих се до мижавата сцена и запях с циганския оркестър, без микрофон, гледах го смело, тържествено и дяволито. На връщане ходихме шест километра пеш, в нощта, за да стигнем неговата вила. Над пътя се бяха надвесли черни канари. Светлините от къщите се губеха в мрака. Пеехме, рецитирахме стихове, целувахме се и си повтаряхме, че се обичаме. На сутринта, измъчени и тъжни, с тъмни кръгове под очите, слязохме в Тетевен. Румен ни откара до автогарата. Срам ме беше, че много исках да заплача. Пътниците се качваха в автобуса, а Докторът ми даваше хиляди ненужни наставления, стискайки безмилостно ръката ми.
- Докторе, нарушавате оросяването на пръстите ми...
Забелязах, че в такива случаи се говорят много ненужни глупости. Стоях на стъпалото, а той ме дръпна към себе си и ми каза: „Обичам те!”- и намръщи нос като заек;беше прелестен. Вратите се затвориха. Тетевен, потънал в сняг остана зад мен. „До виждане моя, вълшебна приказка, до виждане моя омагьосана гора, до виждане мой лчбими принце от моята приказка!”
2006. Беше любов, тогава още не разбирах и не усещах промяната, която беше настъпила. Беше тръпнещо и красиво, беше такова, каквото никога не е било. Това се наричаше любов. Всичко беше любов. Не само любенето бе любов, не само целувките или докосванията, носъщо шепотът, мирисът, усещането; посещенията в галериите, разходките с кораба, обедите, вечерите, пиенето, яденето, къпането - всичко беше любов, дори дишането бе станало любов! Времето беше спряло и не съществуваше никой друг и нищо друго на света- само той и аз, двама безумци.
„ Чувствам се като лакомник, Любов, който се потапя в насладата, тя лепне като сироп по кожата ти. Всяко допиране до теб е като близане на една голяма и вкусна торта”.
О, Богове, имайте малко милост, знам, че си тръгва, но си мислех, че нещо ще се случи и той ще остане при мен! Завинаги! Няма такава дума, нали? Щях да живея оттук нататък без него и без гласа му, щях да се събуждам без да правим любов.
През деня се държахме за ръка, той се навеждаше към рамото ми и говореше нещо, което не чувах, виждах само устните му, които се движеха, усещах тялото му, което желаех. Всичко наоколо ме дразнеше - шумът от колите ме дразнеше, звуците, които хората издаваха ме дразнеха, тълпите от хора, всичко ме дразнеше. Мразех телефона, приятелските прощални позвънявания, мразех мисълта за моя бизнес, всичко онова, което ме караше да губя ценно време и ме откъсваше от него! Чувствах се като наркоманка. Не исках да мисля, не можех да мисля, исках да съм в него, да се вкопча и да се слеем! Исках да ми причинява болка.
Тръгнахме за летището и аз шофирах автоматично, като в сън и си мислех, че идваше краят... но на кое? Краят на една авантюра, може би?...Нали си го бях поръчала за четири дни, нали си бях купила тази любов, нали всичко беше за да заредя батериите си? Защо страдах в този миг, аз бях американка! Избирах си мъжете, които ми харесваха. Ползвах ги, когато искам, където и както искам и ги пусках да си ходят!
Трябваше много бързо да се върна отново в моя перфектен свят, при моите хора при моя бизнес, за да остана същата - да правя пари. Да бъда отново една истинска американска кучка, защото чувствах, че това, което ставаше с мен в този миг, беше извън контрол! Out of control!
Платих таксата за пътя и точно тогава той ме попита:
- Какво значи „Cherchez la fеmme”? Шарше ла фам?...”Защо ме питаш? Всички знаем какво значи това! Жената е винаги в дъното на нещата, за всичко е виновна тя, за войните, за мира, за това мъжът да е мъж, а тя да е майка, съпруга и сестра. Заради нея мъжете ходят на война или правят войни, заради нея работят и се обличат, и се фукат ...- отговорих машинално” Той пак настояваше, какво значи, та какво значи...кажи ми...какво...
Влязохме в летището и оставихме багажа му на лентата. Той се състоеше от един малък, смачкан сак, с мирис на бойни пътувания, облепен с етикети от различни държави, чужда и несвойствена на мен вещ, която го връщаше обратно там, в неговия свят на хора, които не познавах, на жени, които се смееха кокетливо, на красавици, които щяха да го „пият” и на застарели дами, които щяха да си го пожелават. А той вече ми принадлежеше. Беше само мой!
- Шарше ла фам, споредн Наполеон значи, че зад всеки велик мъж стои по една велика жена- замълча- Ти си моята Мария-Магдалена и аз ще се върна при теб... искам да ме чакаш! - Лицето му беше сериозно.
Прималя ми, залитнах, не можех да дишам, в ушите ми биеха камбани, в сърцето ми думкаха барабани. Стисках го през кръста в отчаян опит да го задържа, а той :
- Вземи тази свещ, пали я и се моли да дойда обратно при теб. Виж, охо, полека, ти си много силна, така жените не стискат мъжете...
Целуна ме, дръпна се от мен и тълпата го понесе. В този миг не разбирах, още нямаше болка, все още се надявах, че нещо щеше да се случи и той щеше да остане при мен. Толкова дълго го бях чакала, толкова много го бях мечтала, бях го виждала в сънищата си...Къде отиваше...този глупчо! Как отсега нататък щеше да живее без мен, да спи, да се храни, да се къпе, да чете вестник...
Той не се обърна, не махна с ръка, аз изчаках на летището докато гърбът му се скри от погледа ми; обърнах се и потеглих към изхода, опитвайки се малко да се успокоя. Треперех като болна...не знаех какво да мисля, не знаех бяхли щастлива, не бях ли? Какви бяха тия глупости, бяха само четири дни, какво ми ставаше?...Може би утре щеше да бъде съвсем друго. Щях да се събудя и всичко щеше да е нейде далече в миналото, един преживян сън, който нямаше да има продължение...
Така трябваше да бъде! Не можем да сме подвластни на страстта! Времето лекува, за всичко беше нужно време.

Влязохме в летището и оставихме багажа на Алекс на лентата. Той се състоеше от малък, смачкан сак, с мирис на бойни пътувания, облепен с етикети от различни държави, чужда и несвойствена за мене вещ, която го връщаше обратно, там, в неговия свят на хора, които не познавах, на жени, които се смееха кокетливо, на красавици, които щяха да го „пият”, на застаряващи дами, които щяха да си го пожелават. Но той ми принадлежеше. Исках да е само мой...
- Знаеш ли какво значи „Шарше ла фам”?- попита ме.
- Всеки знае...че това е „търсете жената”, винаги е тя причина за войните, тя е майка, възпитава децата... -казах объркано и машинално.
- Според Наполеон, това значи, че зад всеки велик мъж стои по една велика жена! Ти си моята Мария-Магдалена и аз ще се върна при теб! Искам да ме чакаш! - Лицето му беше сериозно- Вземи тази свещ, искам да я палиш всеки път, когато се сетиш за мен, моли се да се върна при теб.

Прималя ми и залитнах, не можех да дишам, в ушите ми биеха камбани, в сърцето ми думкаха барабани. Стисках го през кръста в отчаян опит да го задържа. Той с едръпна и се засмя:
- О-хо, много си силна, така жените не стискат...
Целуна ме, дръпна се от мен и тълпата го отнесе. В този миг не разбирах, защото още нямаше болка и се надявах, че нещо щеше да се случи и той щеше да се обърне и да остане при мен. Толкова дълго го бях чакала, толкова много го бях мечтала, бях го виждала в сънищата си...Къде отиваше...този глупчо! Как отсега нататък щеше да живее без мен, да спи без мен, да се храни без мен, да се къпе и да чете вестник...
Той не се обърна, не махна с ръка, аз изчаках там на летището, докато гърбът му се скри от погледа ми, а после се обърнах и потеглих към изхода, опитвайки се малко да се успокоя. Треперех като болна, не знаех какво да мисля, не знаех бях ли щастлива или не. Какви бяха тия глупости, та това бяха само четири дни?!! Не беше вечност, какво ми ставаше? Може би утре щеше да е друго. Щях да се събудя и всичко щеше да е някъде далеч в миналото, щеше да е един красив преживян сън, който нямаше да има продължение... Трябваше много бързо да с евърна отново в моя префектен свят и да забравя всичко.