автор: HariMarSui

В боровата горичка беше тихо и спокойно. Борчетата и елхичките си говореха тихичко. Изведнъж едно малко борче извика високо, че всички го чуха:
- И какво? Много сте доволни, че сте иглолистни дървета, нали?
С остри бодли вместо листа, с шишарки, вместо плодове. Гордеете се. И за какво живеем? Да се издигаме високо, високо? Да бодем небето? Направо ми се плаче. Нали раста? Ще стана високо като вас. И какво?
- Стига. Стига си се оплаквало. Чуй ме сега, какво ще ти разкажа.- каза старата ела - Когато бях малка елхичка и аз тъгувах като теб. И аз се чувствах ненужна, но да знаеш, в природата всяко нещо е нужно и на мястото си. Няма нищо случайно. И както оплаквах живота си, един ден през поляната мина група туристи. С раници на гръб изкачваха планината. Тук се спряха на почивка, та ги чух какво говорят. Колко чист бил въздухът в гората. Трябвало децата да доведат тук на почивка- да бягат на воля, да дишат кислород. Не бях чувала тази дума, но разбрах, че като дишат нашия въздух ще са по- здрави. Няма да боледуват. някой каза и за шишарките ни. Правили мед от тях и с чая през зимата премахвали болести. Малко ли е, а? Аз бях впечатлена. Повярвах в себе си и до днес вярвам, че съм нужна. Горда съм, че край мен има малки като теб и растат. Забиват, както каза ти, острите си игли в небето. Знай, ние правим въздуха чист. А това е нужно, за да има живот. Разбра ли?