Зимата вече отминаваше.
Понякога той излизаше от къщи по тъмно, качваше се на трамвая, на обръщалото на шестицата или на девятката, слизаше пред кино” Млада гвардия”, после по булеварда, после в ляво, където на ” Алабин” 21 излизаше от малък безистен Рая. Усмихната му пъхаше в ръцете малка кифла или мекица, и заедно, по”Графа” и после през градината с църквата влизаха в голямата, грозна и олющена сграда на” Шишман”, в която познанието на науката, но не на живота, трябваше да се прелее в главите им. Нещо навярно оставаше там, повечето те съзнателно не допускаха до себе си, защото не бяха сигурни, че от много глава не боли. Тя живееше в малка къщица, зад голямата сграда на шумната улица, в две стаи, една кухничка и малко по-голям вестибюл. Понякога и тя го пресрещаше, чакайки го в тъмната сутрин пред могилката до неговия блок, на ъгъла на стръмния булевард и улица” Крум Попов”.
Имаше дни, в които Любодраг идваше у тях, за да й помага със задачите, търпеливо й обясняваше, тя съсредоточено го гледаше най-много половин час.
- Стига с тази математика, ела да те черпя едно какао- хващаше го за ръката и в другата стая, с баба й тримата мълчаха и пиеха от топлите чаши. После му говореше за хор ”Бодра смяна”, умълчаваше се и той си тръгваше, бързайки за вкъщи или за стадиона.
А няколко пъти, когато се разхождаха по улиците на града, Рая се спираше и питаше:
- Ти ще станеш студент, не ще и съмнение. А аз, аз каква ще стана. Ще вися по софийските ъгли, това ме чака.
- Какви ги говориш, ти си толкова талантлива, толкова красива, ще кандидатстваш с пеене в Консерваторията- сепнато й отвръщаше той.
- Кой ще ме подготви за изпитите, нашите събират за жилище, сестра ми също има нужда от помощ, и тя другата година влиза в гимназия- лицето й беше напрегнато, после се умълчаваше.
Един ден, в началото на март, той получи писмо, Рая му пишеше, почеркът беше красив, два листа, откъснати от тетрадка.
- Скъпи мой- така започваше написаното.
„ Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти. Ох, това слънце, кога ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска. Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш. Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям , като в пропаст. И разбира се, присънва ми се далечния хубав Драг,
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години? ”
- Целувам те хиляди пъти, мой хубав – завършваше накрая писмото.
Любодраг тогава не знаеше, че това писмо ще го пази години напред. И че то ще бъде начало на нещо красиво, толкова далеч напред във времето, след близо четиридесет години.
Пролетта внезапно дойде. Витошкият вятър изсуши улиците и тротоарите, кокичетата показаха белите си ръчички над малките градски дворове в Лозенец, жълти минзухари пробиха с главици студената земя, птиците се опериха и гласовете им вече се надвикваха с тежкия градски шум, ранните утрини бяха спокойни и ведри, когато Любо се спускаше до канала Перловец, стъпваше на металния и тесен парапет на метър и половина над моста, после с усмивка скачаше долу, на асфалта, пресичаше” Евлоги Георгиев” и така стигаше до кино” Дружба”, после край кафето ”Правото”, където и сутрин, и вечер имаше гимназисти, пиеха коняк с кола, криеха цигарите си в шепи, и си разказваха най-невероятни измислици. Главите им бяха винаги остригани под зоркият поглед на учителското тяло, чантите бяха протрити и лежаха в краката им, най-големите вече мислеха за бала и за първите си крачки в живота, който щеше да е толкова различен. Или поне им се искаше да е така.
И дойде ден осми, в месеца март, когато улиците се изпълниха с празнично възбудени, облекли чисти дрехи мъже и жени, с пролетни момичетата с изгладени ученически престилки и нови чорапи без ръб, които бяха хвърлили ботушите и обувките им с токчета правеха краката им стройни и красиви. Въздухът миришеше на пролет, по ” Графа” през стотина метра се виеха опашки за цветя, цветарският магазин на”Раковска”, до Сатиричния театър беше долепен до Показния магазин, този на самия ъгъл, но там други бяха клиентите, жените бяха с тежки прически и скъпи палта или манта, мъжете с гладко обръснати лица, със скъпи обувки и вносни шлифери. Останалите, повече или по-малко заможни, бяха се скупчили край трамвайните линии по ” Графа” , малки , по-големи букетчета или саксии с цветя, стръкчета кукуряк или ранен синчец, ухаещ розов, бял или червен зюмбюл, ранно срамежливо лаленце или немирен, оперен нарцис бързо преминаваха в ръцете на мъже и пораснали момчета.
Защото най-важното в този ден беше да можеш да стиснеш в пръсти малкия букет и разбира се, да има на кого да го подариш. Всичко останало беше без значение.